Лев Толстой
Ана Каренина (101)

XXII

Левин отдавна вече бе забелязал, че когато с хората ти е неловко от тяхната прекалена отстъпчивост и покорност, много скоро започва да ти става непоносимо от прекалената им взискателност и придирчивост. Той чувствуваше, че това ще стане и с брат му. И наистина кротостта на брата Николай не беше за дълго. Още на другата сутрин той стана раздразнителен и упорито взе да се заяжда с брат си, като го засягаше на най-болните места.

Левин се чувствуваше виновен и не можеше да поправи това. Той чувствуваше, че ако и двамата не се преструваха, а си говореха така, както се казва, искрено, сиреч само онова, което именно мислят и чувствуват, те само биха се гледали в очите и Константин би казвал само: „Ти ще умреш, ще умреш, ще умреш!“ А Николай само би отговарял: „Зная, че ще умра; но ме е страх, страх ме е, страх ме е!“ И не биха си казвали нищо повече, ако си говореха само искрено. Но така не можеше да се живее и затова Константин се опитваше да прави това, което цял живот се опитваше и не можеше да прави, това, което според наблюденията му мнозина умееха да правят така добре и без което не може да се живее: опитваше се да говори не това, което мисли, и постоянно чувствуваше, че то излиза фалшиво, че брат му схваща и се дразни от това.

На третия ден Николай предизвика брат си да му изложи отново плана си и започна не само да го осъжда, но започна умишлено да го смесва с комунизма.

— Ти само си взел една чужда мисъл, но си я изопачил и искаш да я прилагаш към нещо неприложимо.

— Но аз ти казвам, че това няма нищо общо. Те отричат правото на собствеността, капитала и наследствеността, а пък аз, без да отричам тоя главен стимул (на самия Левин му бе противно, че употребява такива думи, но откак бе се увлякъл от работата си, неволно започна все по-често и по-често да си служи с не руски думи), искам само да урегулирам труда.

— Там е работата, че си взел една чужда мисъл, окастрил си от нея всичко, което съставя силата й, и искаш да ме увериш, че това е нещо ново — каза Николай и сърдито сгърчи шията си.

— Но моята мисъл няма нищо общо…

— Там — иронично усмихнат каза Николай Левин и очите му злобно блеснаха, — там поне има една, как да кажа, геометрична прелест — яснота, несъмненост. Може би това е утопия. Но да допуснем, че от всичко минало може да се направи tabula rasa^[1]: няма собственост, няма семейство, тогава и трудът ще се организира. А у тебе няма нищо…

— Защо смесваш тия работи? Аз никога не съм бил комунист.

— А пък аз съм бил и смятам, че това нещо е предивременно, но е разумно и има бъдеше, както християнството през първите векове.

— Аз смятам само, че работната сила трябва да се разглежда от естественонаучно гледище, сиреч да се изучава, да се признаят качествата й и…

— Но това е съвсем напразно. Постепенно с развитието си тая сила сама намира известен начин на дейност. Навред е имало роби, а след това metayers^[2]; и у нас има работа на изполица, има аренда, има ратайски труд — какво искаш още?

При тия думи Левин изведнъж се разгорещи, защото дълбоко в душата си се страхуваше, че това е истина — истина е, че той иска да балансира между комунизма и установените форми и че това едва ли е възможно.

— Аз търся средства да работя производително и за себе си, и за работника. Искам да организирам… — пламенно отвърна той.

— Нищо не искаш да организираш; иска ти се просто да оригиналничиш, както си правил през целия си живот, да покажеш, че не експлоатираш просто селяните, а правиш това с идея.

— Ти си мислиш така — остави! — отвърна Левин и почувствува, че мускулът на лявата му буза неудържимо подскача.

— Ти не си имал и нямаш убеждения, а задоволяваш само самолюбието си.

— Добре де, остави ме!

— И ще те оставя! Отдавна трябваше да направя това, и върви по дяволите! Много съжалявам, че дойдох!

Колкото и да се мъчеше отпосле Левин да успокои брат си, Николай не искаше да чуе нищо, казваше, че било много по-добре да се разделят и Константин виждаше, че животът е станал просто непоносим за брат му.

Николай беше се приготвил вече да си заминава, когато Константин отново дойде при него и неестествено го помоли да го извини, ако го е обидил с нещо.

— А, великодушие! — каза Николай и се усмихна. — Щом ти се иска да бъдеш прав, мога да ти доставя това удоволствие. Прав си, но аз все пак ще си замина!

Но преди самото заминаване Николай го целуна и каза, като погледна изведнъж странно сериозно брат си:

— Все пак не си спомняй с лошо за мене, Костя! — И гласът му затрепери.

Това бяха единствените думи, казани искрено. Левин схвана, че под тия думи се подразбираше: „Ти виждаш и знаеш, че аз съм зле и може да не се видим.“ Левин разбра това и в очите му бликнаха сълзи. Той целуна още веднъж брат си, но не можа и не умееше да му каже нищо.

На третия ден след заминаването на брат му Девин замина за чужбина. Когато на една железопътна гара се срещнаха с Шчербацки, братовчед на Кити, Левин го зачуди много с мрачността си.

— Какво ти е? — попита го Шчербацки.

— Нищо не ми е, но в света има твърде малко весели работи.

— Как тъй малко? Я елате с мен в Париж вместо в някакъв си Мюлхаузен. Ще видите колко е весело!

— Не, аз свърших вече. Време ми е да умра.

— Ех, че го каза! — рече Шчербацки засмян. — Аз едва съм се приготвил да започна.

— И аз мислех така доскоро, но сега зная, че ще умра в най-близко време.

Левин казваше това, което наистина мислеше напоследък. Той виждаше във всичко само смъртта или приближаването към нея. Но замисленото от него дело все повече го занимаваше. Трябваше някак да изживее живота си, докато не е дошла смъртта. Тъмнина забулваше всичко за него; но тъкмо поради тая тъмнина чувствуваше, че единствената ръководна нишка в тая тъмнина е неговото дело и той с последни сили бе се заловил и се държеше за него.