Лев Толстой
Ана Каренина (145)

От оня миг, когато Алексей Александрович разбра от обясненията си с Бетси и Степан Аркадич, че от него се иска само да остави жена си на мира, да не й дотяга с присъствието си, и че това го иска и жена му, той се почувствува толкова объркан, че не можеше да реши нищо сам, не знаеше какво иска сега и като се остави в ръцете на ония, които с такова удоволствие се занимаваха с работите му, отговаряше на всичко със съгласие. Едва когато Ана си отиде вече от къщата му и англичанката изпрати да го запитат дали трябва да обядва заедно с него или отделно, той за пръв път разбра ясно положението си и се ужаси от него.

Най-трудното в това положение беше, че той просто не можеше да съпостави и примири миналото си с това, което беше сега. Смущаваше го не онова минало, когато живееше щастливо с жена си. Той бе преживял вече страдалчески прехода от това минало към изневярата на жена си; това състояние му беше тежко, но обяснимо. Ако жена му го бе напуснала тогава, след като му откри изневярата си, той щеше да е огорчен, нещастен, но нямаше да бъде в това безизходно, необяснимо положение, в каквото се чувствуваше сега. Той не можеше никак да примири неотдавнашната си прошка, умилението, любовта си към болната жена и чуждото дете с това, което беше сега, сиреч с това, че сякаш като награда за всичко сега той се почувствува сам, опозорен, осмян, непотребен никому и презиран от всички.

Първите два дни след заминаването на жена му Алексей Александрович приемаше просители, управителя на работите му, ходеше в комитета и отиваше да обядва в трапезарията както обикновено. Без да си дава отчет защо прави това, през тия два дни той напрягаше всички сили на душата си само за да изглежда спокоен и дори равнодушен. Когато отговаряше на въпросите как да се разпоредят с нещата и стаите на Ана Аркадиевна, той правеше прекомерни усилия над себе си, за да има вид на човек, за когото станалото събитие не е било непредвидено и няма в себе си нищо, което да излиза извън обикновените събития, и постигаше целта си: никой не можеше да забележи в него признаци на отчаяние. Но на втория ден след заминаването, когато Корней му поднесе сметката от модния магазин, която Ана бе забравила да плати, и му доложи, че самият продавач е тук, Алексей Александрович заповяда да извикат продавача.

— Извинете, ваше превъзходителство, че се осмелявам да ви безпокоя. Но ако заповядате да се обърна към нейно превъзходителство, моля да ми съобщите адреса й.

Както се стори на продавача, Алексей Александрович се замисли, сетне изведнъж се обърна и седна до масата. Отпуснал глава на ръцете си, той дълго седя в това положение, няколко пъти се опитваше да заприказва и прекъсваше.

Корней разбра чувствата на господаря си и помоли продавача да дойде друг път. Останал пак сам, Алексей Александрович разбра, че няма повече сили да издържи тая роля на твърдост и спокойствие. Той заповяда да разпрегнат чакащата го карета, нареди да не приемат никого и не излезе да обядва.

Той почувствува, че не ще може да издържи тоя всеобщ напор от презрение и ожесточение, който виждаше ясно и върху лицето на продавача, и на Корней, и на всички без изключение, които срещаше през тия два дни. Чувствуваше, че не може да отблъсне от себе си омразата на хората, защото тая омраза не произлизаше от това, че беше лош (в такъв случай той би могъл да се помъчи да стане по-добър), а от това, че е позорно и отвратително нещастен. Знаеше, че затова, тъкмо затова, че сърцето му е измъчено, те ще бъдат безжалостни към него. Чувствуваше, че хората ще го унищожат, както кучетата удушват някое измъчено, квичащо от болка куче. Знаеше, че единственото спасение от хората е да скрие раните си от тях и два дни той се опитваше несъзнателно да прави това, но сега се почувствува вече безсилен да продължава тая неравна борба.

Отчаянието му се усилваше и от съзнанието, че е съвсем сам с мъката си. Не само в Петербург той нямаше нито един човек, комуто би могъл да изкаже всичко, което изпитваше, за да го съжали не като висш чиновник, не като член на обществото, а просто като страдащ човек; но той нямаше нийде такъв човек.

Алексей Александрович бе израснал сирак. Бяха двама братя. Баща си не помнеха, майка им умря, когато Алексей Александрович бе десетгодишен. Имотът им беше малък. Възпитаваше ги чичо им Каренин, важен чиновник и някога любимец на покойния император.

След като завърши гимназията и университета с медали, с помощта на чичо си Алексей Александрович веднага зае голяма служба и оттогава се отдаде изключително на служебната си кариера. Нито в гимназията, нито в университета, нито отпосле в службата си Алексей Александрович завърза приятелски отношения с някого. Брат му беше най-близкият по душа човек, но той беше на служба в Министерството на външните работи, живееше винаги в чужбина, дето и умря скоро след женитбата на Алексей Александрович.

През време на губернаторствуването му лелята на Ана, богата губернска дама, запозна не младия вече мъж, но млад губернатор, с племенницата си и го постави в такова положение, че той трябваше или да й се обясни в любов, или да се махне от града. Алексей Александрович дълго се колеба. Доводите за тая стъпка тогава бяха толкова за, колкото и против и нямаше оня решителен повод, който би го накарал да измени на принципа си: да се въздържа в съмнение; но чрез един познат лелята на Ана му внуши, че той е компрометирал вече момичето и че дългът на честта му повелява да направи предложение. Той направи предложение и отдаде на годеницата и жена си цялото онова чувство, на което бе способен.

Привързаността, която изпитваше към Ана, изключи от душата му и последната нужда от сърдечни отношения с хората. И сега между всичките си познати той нямаше нито един близък. Имаше много от онова, което се нарича връзки, но нямаше приятелски отношения. Алексей Александрович имаше мнозина такива познати, които можеше да покани на обед, да ги помоли за съчувствие към някоя интересуваща го работа, за протекция на някой просител, хора, с които можеше да обсъжда откровено действията на други лица и на висшето правителство; но отношенията му с тия хора бяха ограничени в една твърдо определена от обичая и навика област, от която не можеше да се излезе. Имаше един колега от университета, с когото бе се сближил отпосле и с когото би могъл да поговори за личното си нещастие; но тоя колега беше инспектор в един далечен учебен окръг. А от лицата, които бяха в Петербург, най-близки и най-достъпни му бяха управителят на канцеларията и лекарят.

Михаил Василевич Слюдин, управителят на работите му, беше умен, добър и нравствен човек и в него Алексей Александрович долавяше лично разположение към себе си; но петгодишната му служебна дейност бе поставила помежду им преграда за душевни обяснения.

Когато свърши подписването на книжата, Алексей Александрович дълго мълча, като поглеждаше Михаил Василевич, и на няколко пъти се опитваше, но не можа да заприказва с него. Той бе приготвил вече и фразата: „Чухте ли за моето нещастие?“ Но се ограничи само да каже както обикновено: „И тъй, пригответе ми това“ — и го освободи.

Другият човек беше лекарят, който също беше добре разположен към него; но помежду им отдавна се бе установило мълчаливо съгласие, че и двамата са отрупани с работа, и двамата трябва да бързат.

За приятелките си и за най-първата от тях, графиня Лидия Ивановна, Алексей Александрович не мислеше. Всички жени, просто като жени, му бяха страшни и противни.