Лев Толстой
Ана Каренина (70)

I

Сергей Иванович Кознишев искаше да си почине от умствената работа и вместо да замине както обикновено в чужбина, в края на май пристигна в селото при брат си. Според него най-добрият живот беше селският. Сега той дойде да се наслаждава от тоя живот при брат си. Константин Левин се радваше много, толкова повече, че това лято вече не очакваше брат си Николай. Но въпреки любовта и уважението си към Сергей Иванович, на Константин Левин му беше неловко на село с брат му. Беше му неловко и дори неприятно, като виждаше отношението на брат му към селото. За Константин Левин селото беше място за живот, сиреч за радости, страдания и труд; за Сергей Иванович селото беше, от една страна, отдих от труда, а от друга — полезна противоотрова срещу развалата, която той приемаше с удоволствие и съзнание за нейната полза. За Константин Левин селото беше хубаво, защото представляваше поприще за несъмнено полезния труд; за Сергей Иванович селото беше хубаво, защото там може и трябва да не се работи нищо. Освен това Константин се дразнеше донякъде и от отношението на Сергей Иванович към народа. Сергей Иванович казваше, че обича и познава народа и често беседваше със селяните, което той умееше да прави добре, без да се преструва и превзема, и от всяка такава беседа извличаше общи данни в полза на народа и за доказателство, че познава тоя народ. Такова отношение към народа не се харесваше на Константин Левин. За Константин народът беше само главен участник в общия труд и въпреки цялото си уважение и някаква кръвна любов към селянина, закърмена у него, както сам казваше, сигурно с млякото на кърмачката си селянка, той, като участник заедно с него в общия труд, макар че от време на време изпадаше във възторг от силата, красотата и справедливостта на тия хора, много често, когато в общия труд се изискваха и други качества, се озлобяваше срещу народа заради неговата безгрижност, некадърност, пиянство и лъжа. Ако попитаха Константин Левин дали обича народа, той положително не би знаел как да отговори на това. Той хем обичаше, хем не обичаше народа, както и хората изобщо. Разбира се, като добър човек, той повече обичаше, отколкото да не обича хората, а следователно и народа. Но той не можеше да обича или да не обича народа като нещо особено, защото не само живееше с народа, не само всичките му интереси бяха свързани с народа, но смяташе и себе си част от народа, не виждаше у себе си и у народа никакви особени качества и недостатъци и не можеше да противопоставя себе си на народа. Освен това, макар че бе живял дълго време в най-близки отношения със селяните като стопанин и посредник и главно като съветник (селяните му вярваха и идваха от четиридесети на версти да се съветват с него), той нямаше никакво определено мнение за народа и на въпроса дали познава народа би бил също така затруднен да отговори, както и на въпроса дали обича народа. Да каже, че познава народа, за него беше все едно да каже, че познава хората. Той постоянно наблюдаваше и виждаше всякакви хора, в това число и селяни, които смяташе за добри и интересни хора, и непрестанно откриваше нови черти в тях, променяше по-раншното си мнение за тях и си съставяше ново. У Сергей Иванович бе обратното. Също както обичаше и хвалеше селския живот в противоположност на оня живот, който не обичаше, той също така обичаше и народа в противоположност на оная класа, която не обичаше, и също така смяташе народа като нещо противоположно изобщо на хората. В неговия методичен ум се бяха изработили ясно определени форми за народния живот, извлечени отчасти от самия народен живот, но предимно от противопоставяния. Той никога не променяше мнението си за народа и съчувственото си отношение към него.

В разногласията, които се появяваха между братята при споровете за народа, Сергей Иванович винаги побеждаваше брат си тъкмо с това, че имаше определени понятия за народа, за характера, качествата и вкусовете му; а Константин Левин нямаше никакво определено и неизменно мнение, така че при тия спорове Константин винаги изпадаше в противоречие със себе си.

За Сергей Иванович по-малкият му брат беше славен момък, със сърце, поставено добре (както той се изразяваше на френски), но с ум, макар и доста бистър, все пак подчинен на минутни впечатления и поради това пълен с противоречия. Със снизходителността на по-голям брат той от време на време му обясняваше значението на нещата, но не можеше да намери удоволствие в споровете с него, защото твърде лесно го оборваше.

Константин Левин гледаше на брат си като на човек с голям ум и образование, благороден в най-високото значение на тая дума и надарен със способност да работи за общото благо. Но дълбоко в душата си, колкото повече възмъжаваше и колкото по-отблизо опознаваше брат си, толкова по-често му минаваше мисълта, че тая способност да работи за общото благо, от която той се чувствуваше напълно лишен, може би не е качество, а наопаки, недостиг на нещо — недостиг не на добри, честни, благородни желания и вкусове, а недостиг на жизнени сили или, както казват, на сърце, на оня стремеж, който кара човека от всички безбройни откриващи се пътища в живота да си избере само един и да върви само по него. Колкото повече опознаваше брат си, толкова повече той забелязваше, че както Сергей Иванович, така и мнозина други дейци за общото благо не са стигнали до тая любов към общото благо чрез сърцето, а са разбрали с ума си, че е добре да се занимават с това, и само затова се и занимават с него. Това предположение на Левин се затвърди особено след като забеляза, че за брат му въпросите за общото благо и за безсмъртието на душата не са присърце повече, отколкото въпросът за играта на шах или за остроумния строеж на някоя нова машина.

Освен това на Константин Левин му бе неловко на село с брат му и затова, че на село, особено през лятото, той бе зает постоянно със стопанството и дългият летен ден не му стигаше, за да свърши всичко необходимо, а Сергей Иванович почиваше. Но макар че сега почиваше, сиреч не работеше над съчинението си, той бе свикнал дотолкова с умствената работа, че обичаше да изказва в хубава сбита форма мислите, които му идваха, и обичаше да има кой да го слуша. А най-обикновеният му и естествен слушател беше брат му. И затова, въпреки приятелската простота в отношенията им, на Константин му бе неловко да го оставя сам. Сергей Иванович обичаше да се просне на слънце в тревата и легнал така, да се прилича и да бъбри лениво.

— Няма да повярваш — казваше той на брат си — каква наслада за мене е тоя хохолски мързел. В главата ми няма нито една мисъл, съвсем е празно.

Но Константин Левин се отегчаваше да седи и да го слуша, особено когато знаеше, че без него карат тор на неразораната нива и ще го нахвърлят Бог знае как, ако не иде да види; не ще завинтят и резците на плуговете, а ще ги изпогубят и после ще кажат, че плуговете са празна работа и не може и сравнение да става с ралото на Андреев, и прочее.

— Стига си ходил по тая жега — казваше му Сергей Иванович.

— Не, трябва за малко да се отбия в канцеларията — отвръщаше Левин и хукваше из полето.