Лев Толстой
Ана Каренина (75)

I

Окосиха Машкин връх, довършиха последните откоси, облякоха кафтаните си и весело тръгнаха да си вървят. Левин се качи на коня, със съжаление се сбогува със селяните и си тръгна към къщи. На хълма се озърна: те не се виждаха вече сред надигналата се от низината мъгла; чуваха се само весели груби гласове, смехове и иззвънтяване от сблъскващи се коси.

Сергей Иванович отдавна вече бе обядвал и пиеше вода с лимон и лед в стаята си, като преглеждаше току-що получените от пощата вестници и списания, когато с весел говор в стаята се втурна Левин, с полепнали от потта на челото му разчорлени коси и почернели, мокри гръб и гърди.

— Окосихме цялата ливада! Ах, колко хубаво беше, чудесно! Чудно хубаво! Ами ти как прекара? — каза Левин, съвсем забравил вече вчерашния неприятен разговор.

— Леле, на какво приличаш! — каза Сергей Иванович и в първия миг изгледа недоволно брат си. — Но затвори, затвори вратата! — извика той. — Сигурно си вкарал най-малко десетина.

Сергей Иванович не можеше да търпи мухите и затова отваряше прозорците на стаята си само нощем и грижливо затваряше вратата.

— Бога ми, не съм вкарал нито една. А и да съм вкарал, ще я уловя. Няма да повярваш каква наслада изпитах! Ти как прекара деня?

— Добре. Но нима ти коси през целия ден? Сигурно си гладен като вълк. Кузма ти е приготвил всичко.

— Не, не ми се яде. Аз похапнах там. Но ще ида да се измия.

— Добре, върви, върви, и аз ще дойда ей сега — каза Сергей Иванович, като поклащаше глава и гледаше брат си. — Върви по-скоро — прибави той усмихнат, прибра книгите си и се приготви да излезе. На него самия изведнъж му стана весело и не му се искаше да се отдели от брат си. — Ами де беше през време на дъжда?

— Какъв дъжд? Едва поръси. Но аз ще се върна ей сега. Значи, ти прекара деня хубаво? Е, чудесно! — И Левин отиде да се преоблича.

След пет минути братята се срещнаха в трапезарията.

Макар че на Левин му се струваше, че не му се яде и седна на масата само за да не обиди Кузма, когато започна да се храни, яденето му се стори много вкусно. Сергей Иванович го гледаше усмихнат.

— Ах, да, имаш писмо — каза той. — Кузма, донеси го, моля ти се, отдолу. Но внимавай, затваряй вратата.

Писмото беше от Облонски. Левин го прочете на глас. Облонски пишеше от Петербург: „Получих писмо от Доли, тя е в Ергушово и все не може да се подреди. Моля ти се, иди при нея, помогни й със съвет, ти всичко знаеш. Ще й бъде много приятно да те види. Тя е съвсем сама, горката. Тъщата и другите са още в чужбина.“

— Отлично! Непременно ще отида — каза Левин. — Може и заедно да идем. Тя е чудесна жена. Нали?

— А те близо ли са?

— На тридесетина версти. А може да има и четиридесет. Но пътят е отличен. Чудесно ще пътуваме.

— С удоволствие — каза Сергей Иванович, който все се усмихваше.

Като гледаше по-малкия си брат, неволно го обземаше веселост.

— Ех, че апетит имаш! — каза той, като гледаше наведеното му над чинията мургаво червено загоряло лице и врата.

— Отличен! Няма да повярваш колко полезен е тоя режим срещу всякакви дивотии. Искам да обогатя медицината с един нов термин: Arbeitscur^[1].

— Но, струва ми се, ти нямаш нужда от това.

— Да, но разните нервно болни.

— Да, това трябва да се изпита. А пък аз се бях наканил да дойда да те погледам на ливадата, но жегата беше така непоносима, че не отидох по-далеч от гората. Поседях и през гората слязох до селото, срещнах твоята кърмачка и я разпитах как гледат селяните на тебе. Доколкото разбрах, те не одобряват това. Тя каза: „Не е господарска работа.“ Изобщо, струва ми се, че в разбиранията на народа са доста твърдо определени изискванията за някаква, както те я наричат, „господарска“ дейност. И те не допушат господарите да излизат от установената в разбиранията им рамка.

— Може би; но това е такова удоволствие, каквото не съм изпитвал в живота си. И после, в това няма нищо лошо. Нали? — отвърна Левин. — Какво да правя, като не им се харесва. А впрочем аз мисля, че не е лошо. А?

— Изобщо — продължи Сергей Иванович, — както виждам, ти си доволен от своя ден.

— Много съм доволен. Окосихме цялата ливада. И с какъв старец се сприятелих там! Не можеш си представи каква прелест е!

— Значи, доволен си от своя ден. И аз също. Първо, реших две шахматни задачи, и едната е много интересна — открива се с пионка. Ще ти я покажа. А след това мислих за нашия вчерашен разговор.

— Как? За вчерашния разговор ли? — попита Левин, като жумеше блажено, пъхтеше след свършения обед и никак не можеше да си спомни какъв е бил тоя вчерашен разговор.

— Смятам, че ти си донейде прав. Нашето различие е в това, че ти вземаш като двигател личния интерес, а аз смятам, че интересът към общото благо трябва да съществува у всеки човек, който стои на известно стъпало на образованието. Може би ти си прав, че е по̀ за предпочитане да се работи за материалния интерес. Изобщо ти си натура твърде prime-sautière^[2], както казват французите; ти желаеш една страстна, енергична дейност или нищо.

Левин слушаше брат си и абсолютно нищо не разбираше и не желаеше да разбере. Страхуваше се само да не би брат му да му зададе някой въпрос, от който да се разбере, че не е чул нищо.

— Така е, приятелю — каза Сергей Иванович, като го пипна по рамото.

— Да, разбира се. Какво пък! Аз не държа на своето — отвърна Левин с детска, виновна усмивка. „За какво ли съм спорил? — мислеше той. — Разбира се, и аз съм прав, и той е прав, и всичко е прекрасно. Трябва само да отида в канцеларията да дам някои нареждания.“ Той стана, като се изтягаше и се усмихваше.

Сергей Иванович също се усмихна.

— Ако искаш да се разходиш, да отидем заедно — каза той, понеже не искаше да се отдели от брат си, от когото лъхаше свежест и бодрост. — Да отидем, ще се отбием и в канцеларията, ако ти е необходимо.

— Леле, майчице! — извика Левин така високо, че Сергей Иванович се изплаши.

— Какво има, защо викаш?

— Как е ръката на Агафия Михайловна? — попита Левин, като се удари по главата. — Аз забравих за нея.

— Много по-добре е.

— Е, все пак ще отърча при нея. Докато ти си сложиш шапката, аз ще се върна.

И той хукна надолу по стълбата, тракайки с токовете си като кречетало.