Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

I

 

Алексей Александрович бе забравил за графиня Лидия Ивановна, но тя не бе го забравила. В тоя най-тежък миг на самота и отчаяние тя дойде в дома му и влезе без разрешение в кабинета му. Завари го в същото положение, в което седеше — опрял глава на двете си ръце.

— J’ai forcé la consigne[1] — каза тя, влизайки с бързи крачки и дишайки тежко от вълнение и от бързото движение. — Аз чух всичко! Алексей Александрович! Приятелю! — продължи тя, като стискаше силно с двете си ръце ръката му и го гледаше в очите с прекрасните си замислени очи.

Алексей Александрович се понадигна намръщен и като освободи ръката си от нея, подаде й стол.

— Ще седнете ли, графиньо? Аз не приемам, защото съм болен, графиньо — каза той и устните му затрепериха.

— Приятелю! — повтори графиня Лидия Ивановна, без да снема поглед от него, и изведнъж веждите й се издигнаха откъм вътрешната страна и образуваха триъгълник на челото; некрасивото й жълто лице стана още по-некрасиво; но Алексей Александрович почувствува, че тя го съжалява и е готова да заплаче. И го обзе умиление: той улови пълната й ръка и започна да я целува.

— Приятелю! — каза тя с прекъсван от вълнение глас. — Не трябва да се отдавате на скръбта. Нещастието ви е голямо, но трябва да намерите утеха.

— Аз съм разбит, убит съм, не съм вече човек! — каза Алексей Александрович, като пусна ръката й, но продължаваше да гледа пълните й със сълзи очи. — Положението ми е още по-ужасно, защото не намирам нийде, в самия себе си не намирам опорна точка.

— Вие ще намерите опора, търсете я не в мене, макар че ви моля да вярвате в приятелството ми — с въздишка каза тя. — Нашата опора е любовта, оная любов, която Той ни е завещал. Неговото бреме е леко — каза тя с оня възторжен поглед, който Алексей Александрович познаваше така добре. — Той ще ви подкрепи и ще ви помогне.

Макар че в тия думи се съдържаше онова умиление пред собствените й възвишени чувства и онова ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.

— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.

— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.

— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.

— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.

Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.

— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата произтичат) от новото ми положение на самотник. Прислугата, гувернантката, сметките… Тоя дребнав огън ме изгори и аз нямах сили да издържа. На обеда… вчера за малко не станах от трапезата. Не можах да понеса погледа на сина си. Той не ме пита за значението на всичко това, но искаше да ме попита и аз не можах да издържа тоя поглед. Той се страхуваше да ме гледа, но това не е всичко…

Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.

— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?

Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.

— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…

— Не мога да не ви благодаря.

— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин: който се унижава, ще се възвиси. И не бива да благодарите на мене. Трябва да благодарите на Него и да го молите за помощ. Само в Него ще намерим спокойствие, утеха, спасение и любов — каза тя и като вдигна очи към небето, започна да се моли, както разбра по мълчанието й Алексей Александрович.

Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.

— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.

Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.

— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.

Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.

 

Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.

Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.

Бележки

[1] Аз наруших забраната.