Лев Толстой
Ана Каренина (209)

Степан Аркадич както винаги не губеше напразно времето си в Петербург. В Петербург освен работите — развода на сестра му и службата — той трябваше както винаги и да се освежи, както казваше той, след московската спарена атмосфера.

Въпреки своите cafés chantants и омнибуси Москва все пак беше застояло блато. Степан Аркадич чувствуваше винаги това. След като бе живял в Москва, особено близо до семейството си, той се чувствуваше отпаднал духом. Когато живееше дълго време в Москва, без да я напуща, той стигаше дотам, че започваше да се безпокои от лошото си настроение и от укорите на жена си, от здравето и възпитанието на децата, от дребните интереси на службата си; безпокоеше го дори това, че има дългове. Но достатъчно беше да дойде и да поживее в Петербург, в оня кръг, в който той се движеше, дето хората живееха — именно живееха, а не вегетираха, както в Москва, — и веднага всички тия мисли изчезваха и се стопяваха като восък от огъня.

Жената ли?… Тъкмо днес той бе приказвал с княз Чеченски. Княз Чеченски имаше жена и семейство — деца, възрастни пажове, а имаше и друго, незаконно семейство, от което имаше също деца. Макар че и първото му семейство беше добро, княз Чеченски се чувствуваше по-щастлив във второто. И той водеше по-големия си син във второто семейство и разправяше на Степан Аркадич, че смята това нещо полезно и поучително за сина си. Какво биха казали за това в Москва?

Децата ли? В Петербург децата не пречеха на бащите си да живеят. Те се възпитаваха в заведения и не съществуваше това, разпространено в Москва — например у Лвов, — диво разбиране, че на децата принадлежи целият разкош на живота, а не родителите само трудът и грижите. Тук разбираха, че човек е длъжен да живее за себе си, както трябва да живее образованият човек.

Службата ли? Тук и службата не беше онова упорито, безнадеждно бреме, което влачеха в Москва; тук съществуваше интересът от службата. Някоя среща, услуга, сполучлива дума, умение да имитираш различни лица — и човек изведнъж си прави кариера, както Брянцев, с когото Степан Аркадич се срещна вчера и който беше сега пръв сановник. Тая служба беше интересна.

И особено петербургският възглед за паричните въпроси действуваше успокоително на Степан Аркадич. Бартнянски, който харчеше поне петдесет хиляди при тоя train^[1], воден от него, му каза вчера забележителни думи по тоя повод.

Преди обеда, след като се разприказваха, Степан Аркадич каза на Бартнянски:

— Струва ми се, че си близък с Мордвински; можеш да ми направиш услуга: кажи му, моля ти се, една думичка за мене. Има една служба, която бих желал да заема. Член на агентството…

— Е, все едно, няма да го запомня… Но защо ти е потрябвало да се пъхаш в тия железопътни работи с евреите?… Както искаш, но все пак е мръсотия!

Степан Аркадич не му каза, че това е полезна работа; Бартнянскн не би разбрал това.

— Трябват пари, няма с какво да живея.

— Но нали живееш?

— Живея, ами дълговете?

— Какво приказваш? Много ли са? — със съчувствие каза Бартнянски.

— Твърде много, двадесетина хиляди.

Бартнянски весело се засмя.

— О, щастлив човек! — каза той. — Аз имам един и половина милиона дълг и нямам нищо, но както виждаш, още мога да живея!

И Степан Аркадич не само на думи, но и на дело видя, че това е истина. Живахов имаше триста хиляди дълг и нито пукната пара в джоба, а живееше, и то още как! Граф Кривцов отдавна вече съвсем го бяха отписали, а издържаше две жени. Петровски бе пропилял пет милиона, по си живееше все така и дори завеждаше финансите и получаваше двадесет хиляди заплата. Но освен това Петербург действуваше физически приятно върху Степан Аркадич. Подмладяваше го. В Москва той попоглеждаше от време на време прошарените си коси, задрямваше след ядене, изтягаше се, бавно, със запъхтяване изкачваше стълбите, скучаеше с младите жени, не танцуваше по баловете. Но в Петербург се чувствуваше винаги десет години по-млад.

В Петербург той изпитваше същото, което му бе казал едва вчера шестдесетгодишният княз Пьотр Облонски, който току-що се бе върнал от чужбина.

— Тук ние не умеем да живеем — каза Пьотр Облонски. — Ще повярваш ли, прекарах лятото в Баден; право да ти кажа, чувствувах се като съвсем млад човек. Видя ли някоя млада женичка, обземат ме мисли… Похапнеш си, пийнеш си малко — сила, бодрост. Дойдох в Русия — трябваше да замина при жена си, и то на село, — няма да повярваш, след две седмици тръгнах по халат, престанах да се обличам за обед. Друго нещо е, когато мислиш за младички! Съвсем се превърнах на старец. Остава само да спасяваш душата си. Заминах за Париж — и пак се оправих.

И Степан Аркадич чувствуваше тая разлика като Пьотр Облонски. В Москва той се занемаряваше дотолкова, че наистина, ако поживееше там дълго време, чисто и просто би стигнал дотам, да спасява душата си; а в Петербург се чувствуваше отново човек на място.

Между княгиня Бетси Тверская и Степан Аркадич съществуваха отдавнашни, твърде странни отношения. Степан Аркадич винаги я задиряше на шега и й говореше, пак на шега, най-неприлични неща, понеже знаеше, че това й харесва най-много. На другия ден след разговора си с Каренин Степан Аркадич се отби у дома й и се чувствуваше така млад, че в това шеговито задиряне и занасяне неочаквано стигна толкова далеч, че не знаеше вече как да се измъкне, защото за нещастие тя не само не му се нравеше, но му беше и противна. А тоя тон се бе установил, защото той й се нравеше много. Така че той се зарадва много от идването на княгиня Мяхкая, която тури край на тяхното уединение.

— А, и вие сте тук — каза тя, когато го видя. — Е, как е горката ви сестра? Не ме гледайте така — прибави тя. — Откакто върху нея се нахвърлиха всички, всички, които са сто хиляди пъти по-лоши от нея, аз смятам, че тя направи много добре. Не мога да простя на Вронски, че не ми съобщи, когато тя беше в Петербург. Бих отишла при нея и бихме ходили с нея навред. Моля, предайте й моята любов. Е, кажете ми нещо за нея.

— Да, нейното положение е тежко, тя… — започна да разправя Степан Аркадич, който в душевната си простота взе за истинска монета думите на княгиня Мяхкая „кажете ми нещо за сестра си“. Княгиня Мяхкая по навик веднага го прекъсна и сама започна да разправя:

— Тя направи това, което всички освен мене правят, но го крият; а тя не искаше да лъже и направи много добре. А още по-добре направи, дето остави тоя ваш полуумен зет. Вие ще ме извините. Всички казваха, че бил умен, умен, само аз казвах, че е глупав. Сега, когато той се свърза с Лидия Ивановна и с Landau, всички казват, че бил малоумен, а аз на драго сърце не бих се съгласила с всички, но тоя път не мога.

— Но обяснете ми, моля ви се — каза Степан Аркадич, — какво значи това? Вчера бях при него по въпроса за сестра си и исках окончателен отговор. Той не ми даде отговор и каза, че ще помисли, а тая сутрин вместо отговор получих покана за тазвечерния прием у графиня Лидия Ивановна.

— А, видяхте ли! — с радост започна княгиня Мяхкая. — Те ще питат Landau какво ще каже той.

— Как тъй Landau? Защо? Кой е тоя Landau?

— Как, нима не познавате Jules Landau, ie fameux Jules Landau, le clairvoyant^[2]? Той също е малоумен, но от него зависи съдбата на сестра ви. Вижте какво става, когато човек живее в провинцията, вие не знаете нищо. Виждате ли, Landau бил commis^[3] в един парижки магазин и отишъл веднъж при лекар. В чакалнята на лекаря заспал и в съня си започнал да дава съвети на всички болни. И то чудни съвети. След това жената на Юрий Меледински — нали го знаете, оня болния — научила за тоя Landau и го извикала при мъжа си. Той го лекува. И според мене никаква полза няма от това, защото си е все така слаб, но те вярват в него и го мъкнат със себе си. Доведоха го в Русия. Тук всички се юрнаха при него и той започна да лекува всички. Излекува графиня Беззубова и тя го обикна дотолкова, че го осинови.

— Как го осинови?

— Така, осинови го. Сега той не е вече Landau, а граф Беззубов. Но работата е там, че Лидия — аз я обичам, но главата й не е на място — е зяпнала по Landau и без него нито тя, нито Алексей Александрович не могат да решат нищо и затова съдбата на сестра ви сега е в ръцете на тоя Landau или, с други думи — граф Беззубов.