Лев Толстой
Ана Каренина (110)

X

Часът бе вече шест и някои от гостите вече бяха дошли, когато пристегна и самият домакин. Той влезе заедно със Сергей Иванович Кознишев и Песцов, които бяха се сблъскали пред входа. Това бяха двамата главни представители на московската интелигенция, както ги наричаше Облонски. Както по характер, така и по ум и двамата бяха уважавани хора. Те се уважаваха и помежду си, но почти във всичко бяха съвършено и безнадеждно несъгласни — не защото принадлежаха към противоположни направления, а именно защото бяха от един лагер (враговете им ги смесваха един с друг), но в тоя лагер всеки от тях имаше своята особеност. А тъй като нищо не пречи толкова много за едно съгласуване, както разномислието в полуотвлеченостите, те не само никога не си схождаха в мненията, но отдавна вече бяха свикнали, без да се сърдят, само да се присмиват взаимно на непоправимите си заблуждения.

Те влизаха вече, разговаряйки за времето, когато Степан Аркадич ги настигна. В приемната седяха вече княз Александър Дмитриевич, тъстът на Облонски, младият Шчербацки, Туровцин, Кити и Каренин.

Степан Аркадич веднага схвана, че без него в приемната нещо не върви. Даря Александровна в празничната си сива копринена рокля, очевидно загрижена и за децата, които трябваше да обядват сами в детската стая, и за това, че мъжа й го няма още, не бе успяла без него да настани както трябва цялата компания. Всички седяха като попски дъщери на гости (както се изразяваше старият княз), очевидно в недоумение защо са попаднали тук, и процеждаха по някоя дума, за да не мълчат. Добродушният Туровцин очевидно не се чувствуваше в своята среда и усмивката на дебелите му устни, с която посрещна Степан Аркадич, сякаш казваше: „Ех, братко, насади ме ти тук с тия умници! За мене е да си пийна в Château des fleurs — това е по моята част.“ Старият княз седеше мълчаливо, като поглеждаше с бляскащите си очички Каренин отстрани, и Степан Аркадич разбра, че той е измислил вече някоя думичка, за да слиса тоя държавник, заради когото, като на пържена чига, са поканили гости. Кити поглеждаше към вратата, правейки усилия да не се изчерви, когато влезе Константин Левин. Младият Шчербацки, когото не запознаха с Каренин, се мъчеше да покаже, че това ни най-малко не го стеснява. Самият Каренин, по петербургски навик, на тоя обед с дами бе с фрак и бяла връзка и по лицето му Степан Аркадич разбра, че е дошъл само за да устои на дадената си дума и присъствувайки в това общество, изпълнява тежък дълг. Тъкмо той бе главният виновник за тая студенина, която бе смразила всички гости до пристигането на Степан Аркадич.

Когато влезе в приемната, Степан Аркадич се извини, обясни, че бил задържан от оня княз, който беше винаги изкупителна жертва на всичките му закъснения и отсъствия, за миг запозна наново всички и като събра Алексей Александрович със Сергей Кознишев, подхвърли им тема за порусването на Полша, за която те се заловиха веднага заедно с Песцов. Потупа по рамото Туровцин, пошепна му нещо смешно и го сложи да седне до жена си и княза. После каза на Кити, че днес е много хубава и запозна Шчербацки с Каренин. За един миг той така размести цялото това обществено тесто, че в приемната стана широко и гласовете прозвучаха оживено. Липсваше само Константин Левин. Но това беше за добро, защото, когато влезе в трапезарията, Степан Аркадич за свой ужас видя, че портвайнът и хереското вино са взети от Депре, а не от Леве, и след като нареди да изпратят коларя колкото може по-бързо у Леве, отново се запъти към приемната.

В трапезарията той срещна Константин Левин.

— Не съм ли закъснял?

— Та ти можеш ли да не закъснееш! — каза Степан Аркадич, като го улови под ръка.

— Много хора ли са дошли? Кои са? — попита Левин, като се изчерви неволно и изтупваше с ръкавицата си снега от калпака.

— Всички са свои. Кити е тук. Да вървим, ще те запозная с Каренин.

Въпреки своята либералност Степан Аркадич знаеше, че запознанството с Каренин не може да не ласкае и затова черпеше с това познанство най-добрите си приятели. Но в тоя миг Константин Левин не беше в състояние да почувствува цялото удоволствие от това познанство. Той не бе виждал Кити от оня паметен за него бал, на който се срещна с Вронски, ако не се смята оня миг, когато я видя на шосето. Дълбоко в душата си той беше уверен, че днес ще я види тук. Но като си даваше свобода на мисълта, мъчеше се да се убеди, че не знае това. А сега, когато чу, че тя е тук, изведнъж почувствува такава радост и едновременно такъв страх, че дъхът му спря и той не можеше да изговори това, което искаше да каже.

„Как ли изглежда тя? Същата ли ще е като по-рано или такава, каквато я видях в каретата? Дали е истина това, което каза Даря Александровна? Но защо пък да не е истина?“ — мислеше той.

— Ах, моля ти се, запознай ме с Каренин — едва проговори той и с отчаяно-решителни крачки влезе в приемната и я видя.

Тя не беше нито такава, каквато бе по-рано, нито такава, каквато бе я видял в каретата; беше съвсем друга.

Тя беше изплашена, смутена, срамежлива и поради това още по-прелестна. Тя го видя същия миг, когато той влезе в стаята. Очакваше го. Зарадва се и се смути от радостта си до такава степен, че за миг, а именно когато той пристъпи към домакинята и отново я погледна, и нея, и нему, и на Доли, която видя всичко, се струваше, че тя няма да издържи и ще заплаче. Тя се изчерви, побледня, отново се изчерви и замря, очаквайки го със слабо потреперващи устни. Той пристъпи към нея, поклони се и мълчаливо подаде ръка. Ако не се смята лекото потреперване на устните и влажността, която прибулваше очите и им придаваше по-голям блясък, усмивката й беше почти спокойна, когато тя каза:

— Колко отдавна не сме се виждали! — И с отчаяна решителност стисна ръката му със своята студена ръка.

— Вие не сте ме виждали, но аз ви видях — каза Левин със сияеща усмивка на щастие. — Видях ви, когато пътувахте от гарата за Ергушово.

— Кога? — учудено попита тя.

— Вие пътувахте за Ергушово — каза Левин и чувствуваше, че се задъхва от щастие, което заливаше душата му. „И как съм посмял да свързвам това трогателно същество с мисълта за нещо порочно! Да, изглежда, че е истина това, което казваше Даря Александровна“ — мислеше той.

Степан Аркадич го улови за ръката и го отведе при Каренин.

— Позволете да ви запозная. — Той каза имената им.

— Много ми е приятно, че се срещнахме пак — студено каза Алексей Александрович, като стисна ръката на Левин.

— Вие се познавате? — учуден попита Степан Аркадич.

— Ние прекарахме заедно три часа във влака — усмихнат каза Левин, — но излязохме заинтригувани като от маскарад, поне аз.

— Я гледай! Моля, заповядайте — каза Степан Аркадич, като посочи към трапезарията.

Мъжете влязоха в трапезарията и пристъпиха към масата с мезета, на която бяха наредени шест вида ракия и толкова вида сирене със сребърни лопатки и без лопатки, хайвери, сельодки, разни видове консерви; и чинии с резенчета френски хляб.

Мъжете стояха около ароматните ракии и мезета и разговорът между Сергей Иванович Кознишев, Каренин и Песцов за порусването на Полша затихваше в очакване на обеда.

Сергей Иванович, който като никой друг умееше да тури край на най-отвлечения и сериозен спор, като го посипе неочаквано с атическа сол, за да промени настроението на събеседниците, направи това нещо и сега.

Алексей Александрович доказваше, че порусването на Полша може да стане само поради висши принципи, които трябва да се внесат от руската администрация.

Песцов настояваше, че един народ асимилира друг само когато е по-лошо населен.

Кознишев признаваше и едното, и другото, но с уговорки. А когато излизаха от приемната, за да приключи, разговора, Кознишев усмихнат каза:

— И затова за порусването на малцинствата има само едно средство — да създаваме колкото може повече деца. Ние с брат ми постъпваме най-лошо. А вие, господа женени хора, и особено вие, Степан Аркадич, постъпвате напълно патриотично; вие колко имате? — обърна се той към домакина, като му се усмихваше любезно и му подложи малката си чашка.

Всички се засмяха и особено весело Степан Аркадич.

— Да, това е най-доброто средство! — каза той, като дъвчеше сирене и наливаше някаква особена ракия в подложената му чашка. Разговорът наистина завърши с шега.

— Това сирене не е лошо. Искате ли? — каза домакинът. — Нима ти си ходил пак на гимнастика? — обърка се той към Левин, като опипваше с лявата си ръка мускула му. Левин се усмихна, изопна ръката си и изпод тънкия плат на сюртука му под пръстите на Степан Аркадич като кръгла топка сирене се надигна стоманена могилка.

— Ей, че мускул! Самсон!

— Смятам, че човек трябва да има голяма сила, за да ходи на лов за мечки — каза Алексей Александрович, който имаше най-мъгляви понятия за лова, като си мажеше сирене и раздробяваше едно тъничко като паяжина резенче хляб.

Левин се усмихна.

— Нищо подобно. Наопаки, и едно дете може да убие мечка — каза той, като се отдръпваше с лек поклон пред дамите, които заедно с домакинята се приближаваха до масата с мезетата.

— Казаха ми, че вие сте убили мечка? — обади се Кити, като се опитваше напразно да набоде на вилицата си една непокорна, хлъзгаща се гъба и раздрусваше дантелите си, през които се белееше ръката й. — Нима по вас има мечки? — прибави тя, полуизвърнала към него прелестната си главичка, и се усмихна.

Изглежда, че в това, което тя каза, нямаше нищо необикновено, но какво неизразимо с думи значение имаше за него във всеки звук, във всяко движение на устните, очите и ръцете й, когато тя каза това! Тук имаше и молба за прошка, и доверие към него, и ласка, нежна, покорна ласка, и обещание, и надежда, и любов към него, в която той не можеше да не вярва и която го задавяше от щастие.

— Не, ние ходихме в Тверска губерния. На връщане оттам се срещнахме във вагона с вашия бофрер^[1] или със зетя на вашия бофрер — усмихнат каза той. — Това бе една смешна среща.

И той весело и забавно разправи как, след като не бил спал цяла нощ, се вмъкнал с полушубка в купето на Алексей Александрович.

— Кондукторът, въпреки поговорката, заради облеклото ми искаше да ме изгони навън; но изведнъж аз започнах да се изразявам на висок стил и… вие също — каза той, като се обърна към Каренин, чието име бе забравил, — отначало и вие заради полушубката искахте да ме изгоните, но след това се застъпихте, за което ви благодаря много.

— Изобщо твърде неопределени права за пътниците да си избират място — каза Алексей Александрович, като бършеше с кърпичката краищата на пръстите си.

— Аз видях, че се колебаете по отношение на мене — каза Левин, като се усмихваше добродушно, — но побързах да започна някой умен разговор, за да загладя лошото впечатление от полушубката ми.

Сергей Иванович, който продължаваше разговора си с домакинята и с едно ухо слушаше брат си, го погледна под око. „Какво става днес с него? Сякаш е победител“ — помисли той. Той не знаеше, че Левин се чувствува така, като че ли са му поникнали криле. Левин знаеше, че тя го слуша и че й е приятно да го слуша. И го занимаваше само това. Не само в тая стая, но и в целия свят за него съществуваха само той, който бе добил грамадно значение и важност за себе си, и тя. Той се чувствуваше на такава висота, от която главата се замайва, а там нейде долу, далеко, бяха всички тия добри, славни Карениновци, Облонски и целият свят.

Съвсем неусетно, без да ги погледне, а така, сякаш нямаше де другаде да ги сложи да седнат, Степан Аркадич настани Левин и Кити един до друг.

— Е, ти поне седни тук — каза той на Левин.

Обедът беше също така хубав, както и приборите, на които Степан Аркадич бе голям любител. Супата „Мари-Луиз“ бе много сполучлива; дребните пирожки, които се топяха в устата, бяха безукорни. Двамата лакеи и Матвей, с бели връзки, поднасяха яденето и виното незабелязано, тихо и спорно. В материално отношение обедът бе сполучлив; не по-малко сполучлив беше той и в нематериално отношение. Разговорът, ту общ, ту частичен, не стихваше и към края на обеда така се оживи, че мъжете станаха от трапезата, без да престанат да говорят, и дори Алексей Александрович се оживи.