Лев Толстой
Ана Каренина (155)

I

Колкото и силно да желаеше да се види със сина си, колкото и отдавна да бе мислила и да бе се готвила за това, Ана никак не очакваше, че тая среща ще й подействува толкова силно. Когато се върна в самотния си апартамент в хотела, тя дълго време не можеше да разбере защо е тук. „Да, всичко това се свърши и аз съм отново сама“ — каза си тя и без да свали шапката си, седна в креслото до камината. Впери неподвижни очи в бронзовия часовник, поставен на масата между прозорците, и се замисли.

Камериерката французойка, доведена от чужбина, влезе и й предложи да се облече. Тя учудено я погледна и рече:

— После.

Лакеят й предложи кафе.

— После — каза тя.

Кърмачката италианка, след като облече момиченцето, влезе с него и го подаде на Ана. Когато видя майка си, пълничкото, добре нахранено момиченце както винаги протегна изопнатите си голи ръчички с дланите надолу и като се усмихваше с беззъбата си уста, започна, като риба с перките, да гребе с ръчички, шумолейки с тях по колосаните плисета на бродираната си рокличка. Не можеше човек да не се усмихне, да не целуне момиченцето, не можеше да не му подаде пръст, за който то да се хване, пищейки и подскачайки с цялото си телце; не можеше да не му подложиш устна, която то, във вид на целувка, да улови в устенцата си. И Ана направи всичко това — взе го на ръце, накара го и да подскача и целуна свежата му бузка и оголените му лакътчета; но като гледаше това дете, още по-ясно й стана, че чувството, което изпитваше към него, не бе дори любов в сравнение с онова, което чувствуваше към Серьожа. Всичко в това момиченце беше мило, но, кой знае защо, всичко това не караше сърцето й да примира. На първото дете, макар и от нелюбим човек, бяха отдадени всички сили на любовта, които оставаха незадоволени; момиченцето бе родено при най-тежки условия и за него не бяха положени дори една стотна от ония грижи, които бяха положени за първото дете. Освен това в момиченцето всичко беше още очакване, а Серьожа беше вече почти човек, и то любим човек; в него се бореха чувства, мисли; той разбираше, обичаше, съдеше я — мислеше си тя, като си спомняше думите и погледите му. И тя бе разделена с него завинаги не само физически, но и духовно и това не можеше да се поправи.

Тя подаде момиченцето на кърмачката, освободи я и отвори медальона, в който беше портретът на Серьожа, когато бе почти на същата възраст като момиченцето. Стана, свали шапката си и взе от масичката албума, в който бяха снимките на сина й и от други възрасти. Искаше да сравни снимките и започна да ги изважда от албума. Извади всички. Оставаше една, последната, най-хубавата снимка. В бяла риза, той седеше на стола като на кон, присвил очи и с усмивка на уста. Това беше най-особеният, най-хубав негов израз. С малките си сръчни ръце, белите тънки пръсти на които сега особено напрегнато се движеха, тя няколко пъти улавяше ъгълчетата на снимката, но снимката се изплъзваше и тя не можеше да я извади. На масата нямаше ножче за разрязване на книги и затова тя извади следващата снимка (това беше една снимка на Вронски, направена в Рим, с кръгла шапка и с дълги коси) и с нея избута снимката на сина си. „Да, ето го!“ — каза тя, като погледна снимката на Вронски, и изведнъж си спомни кой бе причината за сегашната й мъка. Тая сутрин тя не бе си спомнила нито веднъж за него. Но сега, когато видя това мъжествено, благородно, така познато и мило за нея лице, изведнъж почувствува неочакван прилив на любов към него.

„Но де е той? Как може да ме остави сама с моите страдания?“ — изведнъж с укор помисли тя, забравяйки, че сама крие от него всичко относно сина си. Изпрати да го помолят да дойде веднага при нея; чакаше го с примряло сърце, като измисляше думите, с които ще му каже всичко, и ония изрази на любовта му, които ще я утешат. Изпратеният се върна с отговор, че той имал гостенин, но че щял да дойде след малко, и заръчал да я попитат дали може да го приеме с пристигналия в Петербург княз Яшвин. „Не ще дойде сам, а не сме се виждали от вчерашния обед — помисли тя. — Няма да дойде така, че да мога да му изкажа всичко, а ще дойде заедно с Яшвин.“ И изведнъж й мина странна мисъл: ами ако я е разлюбил?

И като прехвърляше през ума си събитията от последните дни, струваше й се, че вижда във всичко потвърждение на тая страшна мисъл: и че вчера той не обядва в къщи, и че настоя в Петербург да се настанят поотделно, и че дори сега не идва при нея сам, сякаш отбягва да се срещнат очи с очи.

„Но той трябва да каже това. Аз трябва да го зная. Щом зная това, тогава ще знам какво да направя“ — казваше си тя, но не беше в състояние да си представи в какво положение ще се озове, когато се убеди в равнодушието му. Мислеше, че той я е разлюбил, виждаше се близо до отчаянието и поради това се почувствува особено възбудена. Позвъни на камериерката и отиде в тоалетната си. Когато се обличаше, тя се позанима повече, отколкото през тия дни, с тоалета си, сякаш, след като бе я разлюбил, той можеше пак да я обикне в оная рокля и с оная прическа, които най-много й отиваха.

Чу звънеца, преди да бъде готова.

Когато влезе в приемната, не той, а Яшвин я посрещна с поглед. Той разглеждаше снимките на сина й, които тя бе забравила на масата, и не бързаше да я погледне.

— Ние се познаваме — каза тя, като сложи малката си ръка в грамадната ръка на сконфузилия се (което беше така странно при грамадния му ръст и грубо лице) Яшвин. Познаваме се от конните надбягвания миналата година. Дайте ги — каза тя, грабвайки с бързо движение от Вронски снимките на сина си, които той разглеждаше, и го погледна многозначително с блестящите си очи. — Хубави ли бяха надбягванията тая година? Вместо тях аз гледах надбягванията на Корсо в Рим. Впрочем вие не обичате живота в чужбина — каза тя ласкаво усмихната. — Аз ви познавам и зная всичките ви вкусове, макар че съм се срещала малко с вас.

— Много съжалявам, защото повечето мои вкусове са лоши — каза Яшвин, захапал левия си мустак.

След като поприказва известно време и забеляза, че Вронски гледа часовника си, Яшвин я запита дълго ли ще остане в Петербург и като изпъна грамадната си фигура, взе шапката си.

— Изглежда, малко — смутено каза тя, като погледна Вронски.

— Значи, няма да се видим вече? — обърна се Яшвин към Вронски и стана. — Де ще обядваш?

— Елате да обядвате тук — решително каза Ана, сякаш се бе разсърдила на себе си заради смущението си, но се изчерви както винаги, когато издаваше положението си пред нов човек. — Тук обедът не е хубав, но поне ще се видите с него. От всичките си другари в полка Алексей никого не обича така много, както вас.

— Много се радвам — каза Яшвин с усмивка, от която Вронски видя, че Ана му се е харесала много.

Яшвин се сбогува и излезе, Вронски остана назад.

— И ти ли излизаш? — каза му тя.

— Аз закъснях вече — отвърна той. — Върви! Ей сега ще те настигна — извика той на Яшвин.

Тя го улови за ръка и без да сваля очи, го гледаше, като търсеше в мислите си какво да каже, за да го задържи.

— Почакай, трябва да ти кажа нещо. — И като улови късата му ръка, притисна я до шията си. — Не направих ли лошо, дето го поканих на обед?

— Много хубаво направи — със спокойна усмивка каза той, като откри гъстите си зъби, и целуна ръката й.

— Алексей, не си ли се променил към мене? — каза тя, като стискаше ръката му с двете си ръце. — Алексей, аз се измъчих тук. Кога ще си заминем?

— Скоро, скоро. Няма да повярваш колко тежи и на мене тукашният ни живот! — каза той и издърпа ръката си.

— Е, върви, върви! — обидено рече тя и бързо се отдалечи от него.