Лев Толстой
Ана Каренина (112)

I

Всички, освен Кити и Левин, вземаха участие в общия разговор. Отначало, когато говореха за влиянието, което един народ оказва върху друг, на Левин неволно му идваше на ума онова, което той имаше да каже по този въпрос; но тия мисли, които по-рано бяха много важни за него, сега се мяркаха като насън в главата му и не представляваха ни най-малък интерес за него. Дори му се виждаше странно защо те се мъчат да говорят толкова за нещо, което не е нужно никому. Изглежда, че и за Кити също така трябваше да бъде интересно това, което говореха за правата и образованието на жените. Колко пъти тя бе мислила за тия работи, спомняйки си за приятелката си в чужбина Варенка, за тежката й зависимост, колко пъти бе мислила за себе си, какво ще стане със самата нея, ако не се омъжи, и колко пъти бе спорила за това със сестра си! Но сега това не я интересуваше ни най-малко. Левин и тя водеха свой разговор, и то не разговор, а някакво тайнствено общение, което всеки миг ги свързваше все повече и събуждаше и у двамата чувство на радостен страх пред тая неизвестност, в която навлизаха.

Отначало на въпроса на Кити как е успял да я види миналата година в каретата Левин й разправи, че се връщал от коситба по шосето и я срещнал.

— Беше рано-рано сутринта. Вие сигурно току-що бяхте се събудили. Вашата maman спеше в кътчето си. Беше утро. Вървя и си мисля: кой ли може да е в тая четириконна карета? Отлична четворка коне със звънчета и за миг вие се мярнахте и гледам в прозорчето — седите ей така, държите с две ръце нощната си шапчица и бяхте се замислили дълбоко за нещо — усмихнат каза той. — Колко бих искал да зная за какво сте мислили тогава! За нещо важно ли?

„Дали не съм била чорлава?“ — помисли тя; но като видя възторжената усмивка, която го озари при спомена за тия подробности, тя почувствува, че, напротив, впечатлението, което е направила, е било много хубаво. Тя се изчерви и радостно се засмя.

— Право да ви кажа, не помня.

— Колко хубаво се смее Туровцин! — каза Левин, като се любуваше на влажните му очи и друсащото се тяло.

— Отдавна ли го познавате? — попита Кити.

— Кой не го познава него!

— И доколкото виждам, вие мислите, че той е лош човек?

— Не е лош, а незначителен!

— Това не е истина! И по-добре не мислете вече така — каза Кити. — Аз също имах много ниско мнение за него, но той, той е много мил и чудно добър човек. Има златно сърце.

— Как сте могли да познаете сърцето му?

— Ние сме големи приятели. Аз го познавам много добре. Миналата зима, наскоро след това… когато бяхте у нас — каза тя с виновна и едновременно доверчива усмивка, — всички деца на Доли боледуваха от скарлатина и той се отби веднъж у тях. И можете ли да си представите — шепнешком каза тя, — така му дожаля за нея, че остана и започна да й помага да гледа децата. Да, и три седмици живя у тях и се грижеше като бавачка за децата.

— Разправям на Константин Дмитрич за Туровцин през време на скарлатината — каза тя, наведена към сестра си.

— Да, удивително, прелест! — каза Доли, като погледна Туровцин, който чувствуваше, че говорят за него, и кротко му се усмихна. Левин погледна още веднъж Туровцин и се зачуди как не е разбрал по-рано цялата прелест на тоя човек.

— Извинете, извинете, никога вече няма да мисля лошо за хората! — весело каза той, изказвайки искрено онова, което чувствуваше сега.