Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

II

 

„Замина! Свършено е!“ — каза си Ана, изправена до прозореца; и в отговор на тоя въпрос впечатленията от мрака след угасналата свещ и от страшния сън се сляха в едно и изпълниха сърцето й с хладен ужас.

— Не, не може да бъде! — извика тя и като премина стаята, силно позвъни. Сега се страхуваше дотолкова да остане сама, че преди да дочака идването на слугата, тръгна насреща му.

— Научете къде е отишъл графът — каза тя.

Слугата отвърна, че графът е заминал за конюшнята.

— Той заповяда да ви съобщим, че ако искате да излезете, каляската ще се върне след малко.

— Добре. Почакайте. Сега ще напиша едно писъмце. Изпратете Михайло с писъмцето в конюшнята. По-скоро.

Тя седна и написа:

„Аз съм виновна. Върни се в къщи, трябва да се обясним. За Бога, ела, страх ме е.“

Запечата плика и го даде на слугата.

Страхуваше се да остане сама; излезе след слугата от стаята и отиде в детската.

„Но това не е онова, това не е той! Де са сините му очи, милата и плаха усмивка?“ — беше първата й мисъл, когато видя пълничкото си румено момиченце с черни виещи се коси вместо Серьожа, когото очакваше да види в детската стая поради сбърканите си мисли. Седнало до масата, момиченцето упорито и силно тропаше по нея с една запушалка и безсмислено гледаше майка си с черните си като трънки очи. След като отговори на англичанката, че е съвсем добре и че утре заминава за село, Ана седна до момиченцето и започна да върти пред него запушалката от шишето. Но високият звънлив смях на детето и движението, което то направи с веждите, така живо й напомниха Вронски, че тя, едва сдържайки риданията си, бързо стана и излезе. „Нима всичко е свършено? Не, не може да бъде — мислеше тя. — Той ще се върне. Но как ще ми обясни усмивката, оживлението си, след като говори с нея? Но дори и да не ми обясни, пак ще му повярвам. Ако не му повярвам, остава ми само едно, а аз не искам това.“

Погледна часовника. Бяха минали двадесет минути. „Сега вече той е получил писъмцето и се връща. Още малко, още десет минути… Ами ако не дойде? Не, не може да бъде. Той не трябва да ме види с разплакани очи. Ще отида да се измия. Да, да, ами дали съм се сресала?“ — запита се тя. И не можеше да си спомни. Попипа главата си с ръка. „Да, сресала съм се, но кога — никак не помня.“ Не повярва дори на ръката си и пристъпи до огледалото в стената, за да види дали наистина е сресана, или не. Беше сресана, но не можеше да си спомни кога е направила това. „Коя е тя?“ — мислеше тя, като гледаше в огледалото възпаленото лице със странно блестящи очи, които изплашено я гледаха. „Но това съм аз“ — изведнъж разбра тя и като се оглеждаше цяла, изведнъж усети целувките му, конвулсивно се сви и повдигна рамене. След това вдигна ръка към устните си и я целуна.

„Какво е това, аз полудявам.“ И тя отиде в спалнята, дето Анушка прибираше.

— Анушка — каза тя, спря пред нея, гледаше я и сама не знаеше какво ще й каже.

— Вие искахте да отидете у Даря Александровна — каза прислужницата, сякаш разбираше.

— У Даря Александровна ли? Да, ще отида.

„Петнадесет минути дотам и петнадесет обратно. Той идва вече, ще дойде ей сега. — Тя извади часовника си и го погледна. — Но как можа да замине, да ме остави в такова положение? Как може да живее, без да се помири с мене?“ Пристъпи до прозореца и се загледа към улицата. Ако се гледа времето, той трябваше вече да се върне. Но сметката можеше да не е вярна и тя отново започна да си спомня кога бе тръгнал и да брои минутите.

В това време, когато отиде към големия часовник да свери своя, някой пристигна. Тя погледна от прозореца и видя каляската му. Но никой не се изкачи по стълбата и долу се чуха гласове. Беше пратеникът, който бе се върнал с каляската. Тя слезе при него.

— Не заварихме графа. Той заминал за Нижегородската гара.

— Какво ти каза? Какво?… — обърна се тя към румения, весел Михайло, който й връщаше писъмцето.

„Но той не го е получил“ — спомни си тя.

— Замини с това писъмце за село при графиня Вронская, знаеш ли? И веднага ми донеси отговор — каза тя на пратеника.

„Ами аз, какво ще правя аз? — помисли тя. — Да, наистина ще отида у Доли, защото иначе ще полудея. Да, мога и да му телеграфирам.“ И тя написа телеграма:

„ТРЯБВА ДА СИ ПОГОВОРИМ. ЕЛАТЕ ВЕДНАГА“

Изпрати телеграмата и отиде да се облича. Вече облечена и с шапка, отново погледна в очите напълнялата, спокойна Анушка. В тия малки добри сиви очи личеше явно състрадание.

— Анушка, мила, какво да правя? — разплакана каза Ана, като се отпусна безпомощно в креслото.

— Но защо се тревожите така, Ана Аркадиевна? Та това се случва. Излезте, ще се разсеете — каза прислужницата.

— Да, ще отида — каза Ана, като се опомни, и стана. — А ако в това време се получи телеграма, изпратете ми я у Даря Александровна… Не, аз ще се върна.

„Да, не трябва да мисля, трябва да правя нещо, да замина и, главно, да се махна от тая къща“ — каза тя, като се ослушваше с ужас в страшното клокочене в сърцето си, и бързо излезе и се качи в каляската.

— Къде ще заповядате? — запита Пьотр, преди да се качи на капрата.

— У Облонски, на улица Знаменка.