Лев Толстой
Ана Каренина (63)

XXIX

Всички изказваха високо неодобрението си, всички повтаряха казаната от някого фраза: „Липсва само цирк с лъвове“ и ужасът бе обхванал всички, така че, когато Вронски падна и Ана високо ахна, в това нямаше нищо необикновено. Но веднага след това в лицето на Ана настъпи промяна, която беше вече положително неприлична. Тя напълно изгуби и ума, и дума. Започна да се тръшка като уловена птица: ту искаше да стане и да отиде някъде, ту се обръщаше към Бетси.

— Да върви, да вървим — казваше тя.

Но Бетси не я чуваше. Наведена надолу, тя разговаряше с приближилия се до нея генерал.

Алексей Александрович пристъпи до Ана и учтиво й подаде ръка.

— Ако искате, да си вървим — каза той на френски; но Ана се ослушваше в онова, което казваше генералът, и не забеляза мъжа си.

— Казват, че и той си строшил крака — рече генералът. — Това на нищо не прилича.

Ана не отговори на мъжа си, вдигна бинокъла и започна да гледа към онова място, дето бе паднал Вронски; но беше много далеко и там се бяха струпали толкова хора, че не можеше да се различи нищо. Тя сне бинокъла и искаше да тръгне; но в това време дотича един офицер на кон и докладва нещо на императора. Ана се издаде напред и заслуша.

— Стива! Стива! — извика тя на брат си.

Но брат й не я чу. Тя пак поиска да излезе.

— Още веднъж ви предлагам ръката си, ако искате да си вървим — каза Алексей Александрович и докосна ръката й.

Тя с погнуса се отдръпна от него и без да го погледне в лицето, отвърна:

— Не, не, оставете ме, аз ще остана.

Сега тя видя, че от мястото, дето бе паднал Вронски, през кръга тичаше един офицер към беседката. Бетси му махаше с кърпичка. Офицерът донесе съобщение, че ездачът не се е убил, но конят строшил гръбнака си.

Като чу това, Ана бързо седна и закри лицето си е ветрилото. Алексей Александрович видя, че тя плаче и не може да сдържи не само сълзите си, но и риданията, които повдигаха гърдите й. Алексей Александрович я заслони, за да й даде време да се опомни.

— За трети път ви предлагам ръката си — каза той след известно време, като се обърна към нея. Ана го гледаше и не знаеше какво да каже. Дойде й на помощ княгиня Бетси.

— Не, Алексей Александрович, аз доведох Ана и аз обещах да си я отведа — намеси се Бетси.

— Извинете, княгиньо — каза той, като се усмихваше учтиво, но я гледаше твърдо в очите, — аз виждам, че Ана не е напълно здрава и затова искам да дойде с мене.

Ана изплашено се озърна, покорно стана и улови мъжа си под ръка.

— Ще пратя някого при него, ще науча как е и ще изпратя да ти кажат — пошепна й Бетси.

На излизане от беседката Алексей Александрович както винаги говореше с всички, които срещаше, и както винаги Ана трябваше да отговаря и приказва; но тя не беше на себе си и сякаш насън вървеше под ръка с мъжа си.

„Дали се е пребил, или не? Истина ли е? Дали ще дойде, или не? Дали ще го видя тая нощ?“ — мислеше си тя.

Мълчаливо се качи в каретата на Алексей Александрович и мълчаливо се измъкнаха от множеството коли. Въпреки всичко, което бе видял, Алексей Александрович все пак не си позволяваше да мисли за същинското положение на жена си. Той бе видял само външните признаци. Видял бе, че тя се държа неприлично и смяташе за свой дълг да й го каже. Но му беше много трудно да каже само това, без да каже нещо повече. Той отвори уста да й каже колко неприлично бе се държала, но неволно каза съвсем друго.

— Все пак колко сме наклонни да гледаме тия жестоки зрелища! — каза той. — Забелязвам…

— Какво? Не разбирам — презрително каза Ана. Той се обиди и веднага започна да говори това, което искаше.

— Трябва да ви кажа — рече той.

„Ето че ще иска обяснение“ — помисли си тя и я хвана страх.

— Трябва да ви кажа, че днес се държахте неприлично — каза й той на френски.

— Как съм се държала неприлично? — високо каза тя, бързо обърна глава към него и го погледна право в очите, но вече съвсем не с по-раншната прикриваща нещо веселост, а с решителност, под която едва прикриваше страха, що изпитваше.

— Не забравяйте — каза й той, като посочи отвореното прозорче към кочияша.

Той се поизправи и дигна стъклото.

— Кое смятате неприлично? — повтори тя.

— Отчаянието, което не успяхте да прикриете при падането на единия от ездачите.

Той очакваше, че тя ще възрази; но тя мълчеше и гледаше пред себе си.

— Аз вече ви молих да се държите в обществото така, че дори злите езици да не могат да кажат нищо против вас. Беше време, когато говорех за вътрешните отношения; сега вече не говоря за тях. Думата ми сега е за външните отношения. Вие се държахте неприлично и аз бих желал да не се повтаря това.

Тя не чуваше половината от думите му, изпитваше страх от него и мислеше дали е истина, че Вронски не се е пребил. За него ли казаха, че е останал навредим, а конят строшил гръбнака си? Когато мъжът й свърши, тя само се усмихна престорено иронично и не отговори нищо, защото не бе чула това, което той говореше. Алексей Александрович бе започнал да говори смело, но когато разбра ясно за какво говори, страхът, който тя изпитваше, обхвана и него. Той видя тая усмивка и го обзе странно заблуждение.

„Тя се усмихва над моите подозрения. Да, ей сега ще каже същото, което ми каза и тогава: че подозренията ми са неоснователни, че това е смешно.“

Сега, когато за него всичко беше ясно, той не желаеше нищо така много, както това, тя да му отговори като по-рано с ирония, че подозренията му са смешни и нямат основание. Това, което той знаеше, бе толкова страшно, че сега бе готов да повярва всичко. Но изразът на лицето й, изплашено и мрачно, сега не обещаваше дори измама.

— Може би се лъжа — каза той. — В такъв случай моля да ме извините.

— Не, не сте се излъгали — бавно каза тя и отчаяно погледна студеното му лице. — Не сте се излъгали. Аз бях и не мога да не бъда отчаяна. Слушам вас, а мисля за него. Аз го обичам, аз съм негова любовница, не мога да ви понасям, страхувам се от вас и ви мразя… Правете с мене, каквото искате.

И като се отдръпна в ъгъла на каретата, тя заплака и закри лицето си с ръце. Алексей Александрович не се помръдна и не промени правата посока на погледа си. Но цялото му лице изведнъж доби тържествена неподвижност на мъртвец и тоя израз не се промени през цялото време, докато стигнат вилата. Когато стигнаха пред къщи, той обърна глава към нея и лицето му имаше все същия израз.

— Така! Но аз искам да запазите външните условия на приличие дотогава — гласът му затрепери, — докато взема мерки, които ще обезпечат честта ми, и ви ги съобщя.

Той излезе пръв и й помогна да слезе. За лице пред прислугата мълчаливо й стисна ръката, качи се в каретата и се върна в Петербург.

След като той си замина, дойде един лакей от княгиня Бетси и донесе бележка до Ана:

„Изпратих човек при Алексей да науча нещо за здравето му и той ми пише, че е здрав и читав, но е отчаян.“

„Значи, той ще дойде! — помисли тя. — Колко добре направих, че казах всичко на мъжа си!“

Погледна часовника си. Оставаха още три часа и спомените за подробностите от последната им среща запалиха кръвта й.

„Боже мой, колко е светло! Страшно е, но аз обичам да гледам лицето му и обичам тая фантастична светлина… Мъжът ми! Ах, да… Е, слава Богу, че с него всичко е свършено.“