Лев Толстой
Ана Каренина (19)

XIX

Когато Ана влезе в стаята, Доли седеше в малката гостна с русото си пълничко момченце, което още отсега приличаше на баща си, и слушаше урока му по френски. Момчето четеше и едновременно въртеше с ръка и се мъчеше да откъсне едва крепящото се копче на палтенцето си. Майка му няколко пъти отмахваше ръката му, но пълната ръчичка пак се залавяше за копчето. Майката го откъсна и го сложи в джоба си.

— Пусни си ръцете, Гриша — каза тя и отново се залови за своята покривка, отдавнашна работа, за която се залавяше винаги в тежки минути, и сега плетеше нервно, като отмяташе с пръст и броеше бримките. Макар че вчера бе заръчала да кажат на мъжа й, че не я интересува дали ще пристигне, или не сестра му, тя бе приготвила всичко за пристигането на зълва си и с вълнение я очакваше.

Доли бе убита от скръбта си, цяла погълната от нея. Но тя не забравяше, че Ана, зълва й, е жена на едно от най-високопоставените лица в Петербург и е петербургска grande dame. И благодарение на това обстоятелство тя не направи онова, което бе казала на мъжа си, сиреч не забрави, че ще пристигне зълва й. „Но най-сетне Ана не е виновна в нищо — мислеше Доли. — За нея зная само хубави работи и към мене тя е била винаги мила и любезна.“ Наистина, доколкото бе могла да запомни впечатлението си от Каренини в Петербург, тя не харесваше самия им дом; имаше нещо фалшиво в целия им семеен живот. „Но защо пък да не я приема? Само да не рече да ме утешава! — мислеше Доли. — Всички утешения и уговаряния, и християнски прощавания — всичко това съм премислила вече хиляди пъти и всичко ще бъде напразно.“

През последните дни Доли бе сама с децата. Не искаше да говори за скръбта си, а при тая скръб в душата си не можеше да говори за странични неща. Тя знаеше, че, така или иначе, ще изприкаже всичко а Ана и ту я радваше мисълта, че ще изкаже скръбта си, ту я ядосваше необходимостта да говори за унижението си с нея, неговата сестра, и да слуша от нея готови фрази на уговаряне и утешение.

Както се случва често, тя поглеждаше часовника, очакваше я всеки миг и пропусна тъкмо оня, когато гостенката пристигна, така че не можа да чуе звънеца.

Когато чу шумолене на рокля и леки стъпки вече до вратата, тя се озърна и по измъченото й лице неволно се изписа не радост, а учудване. Стана и прегърна зълва си.

— Как, пристигна ли вече? — каза тя, като я цел у ваше.

— Доли, колко се радвам, че те виждам!

— И аз се радвам — каза Доли, като се усмихваше едва-едва, и по израза на Аниното лице се мъчеше да разбере дали тя знае. „Сигурно знае“ — помисли си тя, доловила съчувствие върху лицето на Ана. — Е, да вървим, ще те заведа в твоята стая — продължи тя, като се стараеше да отдалечи колкото е възможно минутата на обяснението.

— Гриша ли е това? Боже мой, колко е порасъл! — каза Ана, целуна го и без да снема очите си от Доли, спря се и се изчерви. — Не, позволи ми да не ходя никъде.

Тя свали шалчето и шапката си, но понеже я закачи за една къдрица от черните си, виещи се коси, завъртя глава, за да я откачи.

— Но ти сияеш от щастие и здраве! — каза Доли почти със завист.

— Аз ли?… Да — каза Ана. — Боже мой, Таня! Връстница на моя Серьожа — прибави тя, като се обърна към дотичалото момиченце. Взе го на ръце и го целуна. — Прелестно момиченце, прелест! Но покажи ми всичките.

Тя ги наричаше по име и си спомняше не само имената, но и годините, месеците, характерите и боледуванията на всички деца и Доли не можеше да не оцени това.

— Добре, да отидем при тях — каза тя. — Жалко, че Вася спи сега.

След като видяха децата, те седнаха, вече сами, в гостната на кафе. Ана посегна към чинийката, после я отстрани.

— Доли — каза тя, — той ми разправи вече.

Доли погледна студено Ана. Сега тя очакваше престорено-съчувствени фрази; но Ана не каза нищо подобно.

— Доли, мила! — каза тя. — Не искам нито да ти говоря за него, нито да те утешавам; не бива. Но, миличка, аз просто те съжалявам, съжалявам те искрено!

Иззад гъстите ресници на блестящите й очи изведнъж се показаха сълзи. Тя седна по-близо до снаха си и улови ръката й с малката си енергична ръка. Доли не се отдръпна, но лицето й не променяше сухия си израз. Тя каза:

— Не можеш ме утеши. Всичко е изгубено след това, което стана, всичко е изгубено!

И щом каза това, изразът на лицето й изведнъж се смекчи. Ана вдигна сухата, мършава ръка на Доли, целуна я и каза:

— Но, Доли, какво да се прави, какво да се прави? Как да се постъпи по-добре при това ужасно положение? Ето за кое трябва да се помисли.

— Всичко е свършено и повече нищо — каза Доли. — И разбери, най-лошото е, че аз не мога да го напусна; свързана съм с децата. А не мога и да живея с него, измъчвам се, като го видя.

— Доли, миличка, той ми разправи, но аз искам да чуя и от тебе, кажи ми всичко.

Доли я погледна въпросително.

Върху лицето на Ана личаха непресторено съчувствие и обич.

— Добре — изведнъж каза Доли. — Но аз ще започна отначало. Ти знаеш как се омъжих. С възпитанието на maman бях не само невинна, но и глупава. Не знаех нищо. Знам, разправят, че мъжете разказвали на жените си целия си по-раншен живот, но Стива… — тя се поправи — Степан Аркадич не ми каза нищо. Няма да повярваш, но аз досега мислех, че съм единствената жена, която той е познавал. Така живях осем години. Разбери, че не само не подозирах изневяра, но я смятах невъзможна и ето, представи си, при такива разбирания да узнаеш изведнъж целия ужас, цялата мръсотия… Разбери ме. Да си уверена напълно в щастието си и изведнъж… — продължи Доли, като задържаше риданията си — да получиш писмо… негово писмо до любовницата му, до моята гувернантка. Не, това е ужасно, ужасно! — Тя бързо извади кърпичката и закри лицето си с нея. — Разбирам да е било само увлечение — продължи тя, като помълча, — но да ме мами обмислено, хитро… и то с кого?… Да продължава да е мой мъж заедно с нея… това е ужасно! Ти не можеш да разбереш…

— О, не, разбирам! Разбирам, мила Доли, разбирам — каза Ана, стискайки ръката й.

— И мислиш, че той разбира целия ужас на положението ми? — продължи Доли. — Ни най-малко! Той е щастлив и доволен.

— О, не! — бързо я прекъсна Ана. — Той е жалък, убит от разкаяние…

— Способен ли е той на разкаяние? — прекъсна я Доли, като се взираше внимателно в лицето на зълва си.

— Да, аз го познавам. Не можех да го гледам без съжаление. Ние то познаваме и двете. Той е добър, но е горд, а сега е толкова унижен! Главното, което ме повърти… (и в миг Ана отгатна главното, което можеше да покърти Доли) него го мъчат две неща; това, че го е срам от децата, и това, че като те обича… да, да, макар да те обича повече от всичко на света — бързо прекъсна тя Доли, която искаше да й възрази, — ти е причинил болка, убил те е. „Не, не, тя няма да ми прости“ — все повтаря той.

Доли замислено гледаше встрани от зълва си и я слушаше.

— Да, аз разбирам, че положението му е ужасно: виновният се чувствува по-зле, отколкото невинният — каза тя, — когато вижда, че цялото нещастие се дължи на вината му. Но как да му простя, как да му бъда пак жена след нея? Сега за мене ще бъде мъка да живея с него тъкмо защото обичам своята по-раншна любов към него…

И риданията прекъснаха думите й.

Но сякаш нарочно, всеки път, след като се успокоеше, тя започваше да говори за онова, което я дразнеше.

— А тя е млада, красива — продължи тя. — Разбираш ли, Ана, кой погуби моята младост и хубост? Той и неговите деца. Аз изпълних службата си и в тая служба изгубих всичко свое, а сега, разбира се, той харесва повече едно по-свежо долно същество. Те сигурно са си говорили за мен помежду си или още по-лошо, не са ме дори поменавали — разбираш ли? — Очите й пламнаха отново от омраза. — И след всичко това той ще ми казва… Нима трябва да му вярвам? Никога. Не, свършено е вече всичко, всичко, което представляваше утешение, награда за труда и мъките… Ще повярваш ли, преди малко учех Гриша: по-рано това беше радост за мене, а сега е мъчение. Защо се мъча, защо се трудя? Защо ми са децата? Ужасното е, че душата ми изведнъж се обърна и вместо нежност и любов изпитвам към него само злоба, да, злоба. Бих го убила и…

— Миличка, Доли, разбирам, но не се измъчвай! Ти си така оскърбена, така възбудена, че много неща виждаш иначе.

Доли утихна и те замълчаха за минута-две.

— Какво да се прави, измисли, Ана, помогни ми. Аз премислих всичко и не виждам изход.

Ана не можеше да измисли нищо, но сърцето й откликваше на всяка дума, на всеки израз върху лицето на снаха й.

— Ще кажа само едно — започна Ана, — аз съм негова сестра, познавам характера му, тая му способност да забравя всичко, всичко (тя направи едно движение пред челото си), тая способност към пълно увличане, но и към пълно разкаяние. Той не знае, не разбира сега как е могъл да направи това, което е направил.

— Не, той разбира, той е разбирал! — прекъсна я Доли. — Но аз… ти забравяш мене… нима на мене ми е по-леко?

— Чакай. Когато той ми разправяше, да си призная, не разбирах още целия ужас на твоето положение. Виждах само него и това, че семейството е разстроено; беше ми жал за него, но след като поприказвах с тебе, аз, като жена, виждам друго; виждам твоите страдания и нямам думи да ти изкажа колко ми е жал за тебе! Но, Доли, миличка, аз разбирам напълно страданията ти, само че не зная едно: не зная… не зная доколко в душата ти има още любов към него. Това знаеш ти — дали има поне толкова, че да можеш да му простиш. Ако има, прости му!

— Не — започна Доли, но Ана я прекъсна, като целуна още веднъж ръката й.

— Аз познавам повече от тебе обществото — каза тя. — Зная как хора като Стива гледат на тия работи. Ти казваш, че той е говорил с нея за тебе. Такова нещо не е имало. Тия хора изневеряват, но домашното огнище и жената за тях са светиня. За тях тия жени остават някак на заден план и те не пречат на семейството им. Тия мъже прокарват някаква ненарушима граница между семейството и онези. Аз не мога да разбера това. Но е така.

— Да, но той я е целувал…

— Доли, почакай, миличка. Аз съм виждала Стива като влюбен в тебе. Помня това време, когато той идваше при мене и плачеше, говорейки за тебе, и каква поезия и висота бе ти за него, и знам, че колкото повече живееше той с тебе, толкова по-високо стоеше ти за него. Та ние му се смеехме някога, че той при всяка дума прибавяше: „Доли е чудесна жена.“ За него ти винаги си била и си остана божество, а това не е увлечение на душата му…

— Но ако това увлечение се повтори?

— Доколкото разбирам, няма да се повтори…

— Да, но ти би ли му простила?

— Не зная, не мога да кажа… Не, мога — каза Ана, като помисли; и като прецени мислено положението и го претегли на везните на сърцето си, прибави: — Не, мога, мога, мога. Да, бих му простила. Не бих била вече същата, да, но бих му простила, и то така, сякаш нищо не е имало, съвсем нищо.

— Е, разбира се — бързо я прекъсна Доли, сякаш казваше онова, което бе мислила, — иначе не би било прошка. Щом трябва да простим, трябва напълно, напълно. Хайде сега да те заведа в стаята ти — каза тя, като стана, и вървешком прегърна Ана. — Мила, колко се радвам, че дойде, колко се радвам! Стана ми по-леко, много по-леко.