Лев Толстой
Ана Каренина (207)

II

— Сега имам още една работа и ти знаеш каква е. За Ана — каза Степан Аркадич, като помълча малко й се отърси от това неприятно впечатление.

Още щом Облонски произнесе името на Ана, лицето на Алексей Александрович съвсем се промени: вместо по-раншното оживление то изрази умора и мъртвешка бледност.

— Какво всъщност искате от мене? — каза той, като се обърна на креслото и щракна pince-nez-то си.

— Решение, някакво решение, Алексей Александрович. Сега аз се обръщам към тебе — Степан Аркадич искаше да каже „не като към оскърбен мъж“, но понеже се изплаши да не развали работата с това, замени го с думите: — не като към държавник — което беше не на място, — а просто като към човек, и то към добър човек и християнин. Ти трябва да я съжалиш — каза той.

— Сиреч, всъщност как? — тихо каза Каренин.

— Да, да я съжалиш. Ако ти я виждаше като мене — цяла зима съм прекарал с нея, — ти би я съжалил. Положението й е ужасно, именно ужасно.

— Струва ми се — отвърна Алексей Александрович с по-тънък, почти писклив глас, — че Ана Аркадиевна има всичко, което искаше.

— Ах, Алексей Александрович, за Бога, да не правим рекриминации! Миналото е минало и ти знаеш какво иска и очаква тя — развод.

— Но аз смятах, че Ана Аркадиевна се отказва от развода, щом аз изисквам задължението да остави сина при мене. Така й и отговорих и мислех, че тая работа е свършена. И я смятам за свършена — пискливо каза Алексей Александрович.

— За Бога, не се горещи — каза Степан Аркадич, като докосна коленете на зет си. — Работата не е свършена. Ако ми позволиш да направя рекапитулация, работата беше така: когато се разделихте, ти беше добър, колкото може човек да бъде великодушен; даде й всичко — свобода и дори развод. Тя оцени това. Не, не мисли кой знае какво. Тя го оцени. И то до такава степен, че в първите минути, чувствувайки вината си пред тебе, не е обмислила и не е могла да обмисли всичко. Тя се отказа от всичко. Но действителността и времето показаха, че положението й е мъчително и невъзможно.

— Животът на Ана Аркадиевна не може да ме интересува — прекъсна го Алексей Александрович, като повдигна вежди.

— Позволи ми да не вярвам това — меко възрази Степан Аркадич. — Положението й е не само тежко за нея, но и без всякаква полза за когото и да било. Ще речеш, тя си го е заслужила. Тя знае това и не те моли; тя казва открито, че не смее да моли за нищо. Но аз, всички роднини, всички, които я обичаме, те молим. Защо се измъчва тя? Кому е по-добре от това?

— Позволете, изглежда, че вие ме поставяте в положението на обвиняем — рече Алексей Александрович.

— О, не, о, не, ни най-малко, разбери ме — каза Степан Аркадич, като докосна отново ръката му, сякаш бе уверен, че с това докосване ще смекчи зет си. — Аз казвам само едно: положението й е тежко, ти можеш да го облекчиш и няма да изгубиш нищо. Аз ще наредя всичко така, че няма да разбереш. Та ти обеща.

— Обещанието бе дадено по-рано. И аз смятах, че въпросът за сина решава работата. Освен това се надявах, че Ана Аркадиевна ще има достатъчно великодушие… — едва, с треперещи устни рече побледнелият Алексей Александрович.

— Тъкмо тя предоставя всичко на твоето великодушие. Тя иска, моли те за едно — да я извадиш от това невъзможно положение, в което се намира. Тя не иска вече сина си. Алексей Александрович, ти си добър човек, влез за миг в положението й. За нея, в нейното положение, въпросът за развода е въпрос на живот и смърт. Ако не беше обещал по-рано, тя щеше да се помири с положението си, щеше да живее на село. Но ти обеща, тя ти писа и се премести в Москва. И ето тя живее вече шест месеца в Москва, дето всяка среща е нож в сърцето й, и очаква всеки ден решението. Та това е все едно да държиш някой осъден на смърт цели месеци с примка на шията и да му обещаваш може би смърт, а може би и помилване. Съжали се над нея и освен това аз се наемам да уредя всичко това… Vos scrupules^[1]…

— Аз не говоря за това, за това… — с погнуса го прекъсна Алексей Александрович. — Но може би съм обещал това, което не съм имал право да обещавам…

— Значи, ти се отказваш от това, което си обещал?

— Никога не съм отказвал да изпълня възможното, но искам да имам време, за да обмисля доколко обещаното е възможно.

— Не, Алексей Александрович! — заприказва Облонски, като скочи. — Аз не искам да вярвам това! Тя е толкова нещастна, колкото може да бъде нещастна само една жена, и ти не можеш да откажеш една такава…

— Доколкото обещаното е възможно. Vous professez d’être un libre penseur.^[2] Но като вярващ човек, при такава важна работа аз не мога да постъпя против християнския закон.

— Но в християнските общества и у нас, доколкото зная, разводът се допуща — каза Степан Аркадич. — Разводът се допуща и от нашата църква. И ние виждаме…

— Допуща се, но не в тоя смисъл.

— Алексей Александрович, не мога да те позная — каза Облонски, след като помълча. — Нима не беше ти (и нима ние не оценихме това?), който прости всичко и движен именно от християнско чувство, беше готов да пожертвуваш всичко? Ти сам каза: дай горната си дреха, когато ти искат ризата, а сега…

— Моля ви — с писклив глас заприказва Алексей Александрович, като стана изведнъж на крака, бледен и с разтреперана челюст, — моля ви да прекратите, да прекратите… тоя разговор.

— Ах, не! Добре, прости, прости ми, ако съм те огорчил — започна Степан Аркадич, като се усмихваше смутено и протегна ръка, — но все пак, като пратеник, аз предадох само това, което бяха ми поръчали.

Алексей Александрович подаде ръка, замисли се и рече:

— Трябва да обмисля и да потърся указания. Другиден ще ви дам окончателен отговор — каза той, като съобрази нещо.