Лев Толстой
Ана Каренина (210)

След отличния обед и голямото количество коняк, изпит у Бартнянски, Степан Аркадич, който закъсня само малко от определеното време, влезе у графиня Лидия Ивановна.

— Кой друг е у графинята? Французинът ли? — запита Степан Аркадич вратаря, като оглеждаше познатото палто на Алексей Александрович и едно странно, смешно палто със закопчалки.

— Алексей Александрович Каренин и граф Беззузубов — строго отвърна вратарят.

„Княгиня Мяхкая позна — помисли Степан Аркадич, качвайки се по стълбата. — Странно! Все пак добре би било да се сближа с нея. Тя има грамадно влияние. Ако каже една думичка на Поморски, работата е сигурна.“

Навън беше още съвсем светло, но в малката приемна на графиня Лидия Ивановна със спуснати пердета горяха вече лампи.

До кръглата маса под лампата седяха графинята и Алексей Александрович и тихо разговаряха. На другия край се бе изправил и оглеждаше портретите на стената един среден на ръст, мършав човек с женски таз, с хлътнали в коленете крака, много бледен, красив, с блестящи, прекрасни очи и дълги коси, легнали върху яката на сюртука му. След като се здрависа с домакинята и с Алексей Александрович, Степан Аркадич неволно погледна още веднъж непознатия човек.

— Monsieur Landau! — обърна се към него графинята с мекота и предпазливост, които поразиха Облонски. И тя ги запозна.

Landau бързо се обърна, пристъпи и като се усмихна, пъхна неподвижната си потна ръка в протегнатата ръка на Степан Аркадич и веднага пак се отдръпна и загледа портретите. Графинята и Алексей Александрович многозначително се спогледаха.

— Много се радвам, че ви виждам, особено днес — каза графиня Лидия Ивановна и посочи на Степан Аркадич място до Каренин.

— Аз ви запознах с него като с Landau — с тих глас каза тя, погледна французина и веднага след това Алексей Александрович, — но той всъщност е граф Беззубов, както сигурно знаете. Само че не обича тая титла.

— Да, чувах — отвърна Степан Аркадич, — казват, че излекувал напълно графиня Беззубова.

— Тя бе днес у дома и е така за окайване! — обърна се графинята към Алексей Александрович. — Тая раздяла ужасно й тежи. Това е такъв удар за нея!

— Но той положително ли заминава? — запита Алексей Александрович.

— Да, заминава за Париж. Вчера чул един глас — каза графиня Лидия Ивановна, като гледаше Степан Аркадич.

— Ах, глас! — повтори Облонски, чувствувайки, че трябва да бъде колкото може по-внимателен в тая компания, в която става или трябва да става нещо особено, за което той няма още ключа.

Настъпи минутно мълчание, след което графиня Лидия Ивановна, сякаш пристъпвайки към главната тема на разговора, с тънка усмивка каза на Облонски:

— Аз ви познавам отдавна и много ще ми е драго да ви опозная по-отблизо. Les amis de nos amis sont nos amis.^[1] Но за да бъде човек приятел, трябва да вниква в душевното състояние на приятеля си, а аз се страхувам, че вие не правите това по отношение на Алексей Александрович. Вие разбирате за какво ми е думата — каза тя, като повдигна прекрасните си замислени очи.

— Графиньо, аз разбирам донейде, че положението на Алексей Александрович… — каза Облонски, понеже не разбираше добре за какво става дума и затова искаше да се задоволи с общи приказки.

— Промяната не е във външното му положение — строго каза графиня Лидия Ивановна, като едновременно следеше с влюбен поглед Алексей Александрович, който стана и се премести при Landau, — промени се сърцето му, дадено му е ново сърце и аз се страхувам, че вие не сте вникнали напълно в тая промяна, която стана в него.

— Но в общи черти аз мога да си представя тая промяна. Ние винаги сме били близки и сега… — каза Степан Аркадич, като отговори с нежен погледна погледа на графинята, питайки се с кой от двамата министри тя е по-близка, та да знае за кого от двамата ще трябва да я помоли.

— Станалата в него промяна не може да отслаби чувствата му на любов към ближните; напротив, промяната, която стана в него, трябва да увеличи любовта. Но аз се страхувам, че не ме разбирате. Искате ли чай? — каза тя и посочи с очи лакея, който поднасяше чай.

— Не напълно, графиньо. Разбира се, неговото нещастие…

— Да, нещастието, което се превърна във висше щастие, когато сърцето му стана ново и се изпълни с него — каза тя, като гледаше влюбено Степан Аркадич.

„Смятам, че може да я помоля да говори и на двамата министри“ — мислеше Степан Аркадич.

— О, разбира се, графиньо — каза той, — но аз мисля, че тия промени са така интимни, че никой, дори най-близкият човек, не обича да говори за тях.

— Напротив! Ние трябва да говорим и да си помагаме един на друг.

— Да, без съмнение, но случва се такава разлика в убежденията и при това… — с мека усмивка каза Облонски.

— В делото на светата истина не може да има разлика.

— О, да, разбира се, но… — и Степан Аркадич се смути и млъкна. Той разбра, че става дума за религията.

— Струва ми се, че той ще заспи след малко — с многозначителен шепот каза Алексей Александрович, като се приближи до Лидия Ивановна.

Степан Аркадич се обърна. Landau седеше до прозореца, облакътен върху облегалото на стола, навел глава. Когато забеляза обърнатите към него погледи, той вдигна глава и се усмихна с детински наивна усмивка.

— Не му обръщайте внимание — каза Лидия Ивановна и с леко движение побутна стола на Алексей Александрович. — Забелязала съм… — започна тя, но в това време в стаята влезе лакеят с писмо. Лидия Ивановна бързо погледна писмото и като се извини, с необикновена бързина написа и предаде отговора и се върна при масата. — Забелязала съм — продължи тя започнатия разговор, че московчани, особено мъжете, са най-равнодушните към религията хора.

— О, не, графиньо, струва ми се, че московчани имат репутация да са най-ревностните — отвърна Степан Аркадич.

— Но доколкото разбирам, вие за съжаление сте от равнодушните — с уморена усмивка му каза Алексей Александрович, като се обърна към него.

— Как може човек да бъде равнодушен! — каза Лидия Ивановна.

— В това отношение аз не че съм равнодушен, но съм в очакване — каза Степан Аркадич с най-смекчаващата си усмивка. — Не смятам, че за мене е дошло време за тия въпроси.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха.

— Ние никога не можем да знаем дали за нас е настъпило време, или не — строго каза Алексей Александрович. — Ние не трябва да мислим дали сме готови, или не: благодатта не се ръководи от човешки съображения; тя никога не осенява трудещите се, а осенява неподготвените като Савел.

— Не, струва ми се, още не — каза Лидия Ивановна, която в това време следеше движенията на французина.

Landau стана и се приближи до тях.

— Ще ми позволите ли да слушам? — запита той.

— О, да, аз не исках да ви преча — каза Лидия Ивановна, като го гледаше нежно, — седнете при нас.

— Трябва само да не си затваряме очите, за да не се лишим от светлината — продължи Алексей Александрович.

— Ах, ако знаехте онова щастие, което изпитваме, чувствувайки постоянното му присъствие в душата си! — каза графиня Лидия Ивановна, като се усмихваше блажено.

— Но понякога човек може да се чувствува неспособен да се издигне на тая висота — каза Степан Аркадич, който чувствуваше, че си криви душата, признавайки религиозната висота, но същевременно не се решаваше да признае свободомислието си пред една особа, която с една дума, казана на Поморски, може да му осигури желаната служба.

— Сиреч искате да кажете, че му пречи грехът? — каза Лидия Ивановна. — Но това е погрешно мнение. За вярващите няма грях, грехът е вече изкупен. Pardon — прибави тя, като погледна лакея, който бе влязъл пак с друго писмо. Тя го прочете и отговори устно: кажете му, утре у великата княгиня. — За вярващия няма грях — продължи тя разговора.

— Да, но вярата без дела е мъртва — каза Степан Аркадич, като си спомни тая фраза от катехизиса, и отстояваше независимостта си вече само с усмивка.

— Това е от посланието на апостол Яков — каза Алексей Александрович, като се обърна с някакъв укор към Лидия Ивановна, сякаш очевидно се касаеше за нещо, за което неведнъж вече бяха говорили. — Колко вреда е причинило погрешното тълкуване на това място! Нищо друго не отблъсква така много от вярата, както това тълкуване. „Аз нямам дела и затова не мога да вярвам“ — а такова нещо никъде не е казано. Казано е тъкмо обратното.

— Да се трудиш за Бога, с труд и пост да спасяваш душата си — с погнуса и презрение каза графиня Лидия Ивановна, — това са диви понятия на нашите монаси… И такова нещо никъде не е казано. То е много по-просто и по-леко — прибави тя, като гледаше Облонски със същата окуражаваща усмивка, с която в двореца окуражаваше младите, смутени от новата обстановка фрейлини.

— Ние сме спасени от Христа, който пострада за нас. Ние сме спасени от вярата — потвърди Алексей Александрович, като одобряваше с поглед думите й.

— Vous comrpenez l’anglais?^[2] — запита Лидия Ивановна и като получи утвърдителен отговор, стана и започна да рови книгите в лавицата.

— Искам да прочета „Safe and Happy“^[3] или „Under the wing“^[4]? — каза тя, като погледна въпросително Каренин. И след като намери книгата и седна отново на мястото си, разтвори я. — Много е късо. Тук е описан пътят, по който се добива вярата, и онова висше неземно щастие, което при това изпълва душата. Вярващият човек не може да бъде нещастен, защото не е сам. Сега ще видите. — Тя се приготви вече да чете, но пак влезе лакеят. — Бороздина ли? Кажете й утре в два часа. Да — каза тя, като постави пръст на мястото в книгата и с въздишка погледна пред себе си със замислените си прекрасни очи. — Ето как действува истинската вяра. Познавате ли Мари Санина? Знаете ли нейното нещастие? Тя изгуби единственото си дете. Беше се отчаяла. Е, и какво стана след това? Тя намери тоя приятел и сега благодари на Бога за смъртта на детето си. Ето какво щастие дава вярата!

— О, да, това е много… — каза Степан Аркадич доволен, че ще четат и ще го оставят да се опомни малко.

„Не, виждам, че е по-добре да не я моля днес за нищо — мислеше си той, — само дано се измъкна оттук, без да объркам нещо.“

— Вие ще се отегчите — каза графиня Лидия Ивановна, като се обърна към Landau, — вие не разбирате английски, но то е късо.

— О, ще разбера — каза със същата усмивка Landau и затвори очи.

Алексей Александрович и Лидия Ивановна се спогледаха многозначително и четенето започна.