Лев Толстой
Ана Каренина (168)

Когато Левин и Степан Аркадич пристигнаха в къщата на селянина, у когото Левин винаги отсядаше, Весловски беше вече там. Той седеше сред стаята и уловен с две ръце за пейката, от която един войник, брат на домакинята, го дърпаше за изцапаните с тиня ботуши, се смееше със заразително-веселия си смях.

— Току-що дойдох. Ils ont été charmants.^[1] Представете си, напоиха ме и ме нагостиха. Какъв хляб, чудо! Délicieux!^[2] А водката — никога не съм пил по-вкусна! И по никакъв начин не искаха да вземат пари. Все казваха: „Остави тая работа.“

— Защо ще ви вземат пари? Та те са ви черпили. Нима водката им е за продаване? — каза войникът, като измъкна най-после измокрения ботуш с почернелия чорап.

Въпреки нечистотията в стаята, замърсена от ботушите на ловците и мръсните, облизващи се кучета, въпреки блатната и барутна миризма, с която тя се изпълни, и липсата на ножове и вилици, ловците пиха чай и вечеряха с такъв апетит, както се яде само през време на лов. Измити и чисти, те отидоха в пометения плевник, дето кочияшите бяха постлали за господарите си.

Макар че бе се мръкнало, на никого от ловците не се спеше.

След като се повъртя около спомени и разкази за стрелба, за кучета, за по-раншни излизания на лов, разговорът попадна на тема, която заинтересува всички. Във връзка с повтаряните вече няколко пъти възторжени думи на Васенка за прелестта на тая нощувка и аромата на сено, за прелестта на счупената каручка (тя му се виждаше счупена, защото предната й част бе снета), за добродушието на селяните, които го бяха черпили с водка, за кучетата, които лежаха всяко в кравата на стопанина си, Облонски разправи за един прекрасен лов у Малтус, на който той бе ходил миналото лято. Малтус беше известен железопътен богаташ. Степан Аркадич разправяше какви блата в Тверска губерния бил откупил тоя Малтус и как ги бил запазил, какви екипажи, догкарти, превозили ловците и каква палатка със закуска разпънали край блатото.

— Не те разбирам — каза Левин, като се подигна на сеното — как не са ти противни тия хора. Разбирам, че една закуска с вино „Лафит“ е много приятна, но нима не ти е противен именно тоя разкош? Всички тия хора, както по-рано нашите откупчици, трупат пари така, че с това трупане спечелват презрението на хората, пренебрегват това презрение, а след това с безчестно спечеленото се откупват от по-раншното презрение.

— Съвсем правилно — отзова се Васенка Весловски. — Съвсем! Разбира се, Облонски прави това от bonhomie^[3] а другите казват: „Ето и Облонски ходи при тях…“

— Ни най-малко. — Левин долови, че като казваше това, Облонски се усмихваше. — Аз просто не го смятам за по-безчестен от когото и да било от богатите търговци и дворяни. И едните, и другите са спечелили еднакво с труд и ум.

— Да, но с какъв труд? Нима е труд да получиш концесия и да я препродадеш?

— Разбира се, че е труд. Труд в тоя смисъл, че ако не беше той или други като него, не би имало и пътища.

— Но не такъв труд, какъвто е трудът на селянина или учения.

— Да кажем, че е така, но труд в тоя смисъл, че неговата дейност дава резултати — пътищата. Но ти пък смяташ, че пътищата се безполезни.

— Не, това е друг въпрос; аз съм готов да призная, че са полезни. Но всяка придобивка, която не отговаря на положения труд, е нечестна.

— Но кой ще определи дали тя отговаря, или не?

— Придобивка по нечестен път, с хитрост — каза Левин, чувствувайки, че не умее да определи ясно границата между честно и нечестно, — също както придобивките на банкерските кантори — продължи той. — Това зло, придобиване на грамадни състояния без труд, както е било при концесиите, е променило само формата си. Le roi est mort, vive le roi!^[4] Току-що успяха да унищожат концесиите и ето че се явиха железопътните линии, банките: също печалби без труд.

— Да, всичко това може да е вярно и остроумно… Мирно, Крак! — извика Степан Аркадич на кучето, което се чешеше и обръщаше цялото сено; той очевидно бе уверен в правотата на тезата си и затова каза това спокойно и бавно. — Но ти не определи границата между честния и нечестния труд. Това, че аз получавам по-голяма заплата от моя началник-бюро, макар че той познава работата по-добре от мене, нечестно ли е?

— Не зная.

— Добре, тогава ще ти кажа: това, че ти получаваш за труда си в стопанството, да кажем, пет хиляди рубли повече, а нашият домакин-селянин, колкото и да се труди, не може да получи повече от петдесет рубли, е също така нечестно, както че аз получавам повече от моя началник-бюро, а Малтус — повече от един майстор на пътища. Напротив, аз виждам едно враждебно, с нищо необосновано отношение на обществото към тия хора и, струва ми се, че тук има завист…

— Не, това е несправедливо — каза Весловски, — не може да има завист, а има нещо нечисто в тая работа.

— Не, позволи ми — продължи Левин. — Ти казваш, че е несправедливо аз да получа пет хиляди, а селянинът — петдесет рубли: това е истина. Това е несправедливо и аз го чувствувам, но…

— Така е в действителност. Защо ние ядем, пием, ходим на лов, не работим нищо, а той вечно, вечно работи? — каза Васенка Весловски, който очевидно за пръв път в живота си помисли ясно за тия неща и затова напълно искрено.

— Да, ти чувствуваш това, но не му даваш имота си — каза Степан Аркадич, който сякаш нарочно дразнеше Левин.

В последно време между двамата баджанаци се бе установило някакво тайно враждебно отношение: сякаш, откак се бяха оженили за сестрите, между тях бе изникнало съперничество — кой е наредил по-добре живота си, и сега тая враждебност се изразяваше в тоя разговор, който бе започнал да добива личен характер.

— Не го давам, защото никой не иска това от мене, пък и да желая, не мога да го дам — отвърна Левин, — а и няма на кого.

— Дай го на тоя селянин; той няма да се откаже.

— Да, но как ще му го дам? Да отида и да му дам продавателен акт?

— Не зная; но щом си убеден, че нямаш право…

— Никак не съм убеден. Наопаки, чувствувам, че нямам право да дам имота си, че имам задължения и към земята, и към семейството си.

— Не, позволи ми; щом смяташ, че това неравенство е несправедливо, защо не постъпваш така…

— Аз постъпвам, само че отрицателно, в тоя смисъл, че не се стремя да увелича разликата в положението, което съществува между мене и него.

— Не, извини ме, но това е парадокс.

— Та това е някакво софистично обяснение — потвърди Весловски. — А, хазяине! — каза той на селянина, който скръцна с вратата и влезе в плевника. — Ти още ли не спиш?

— Не, какъв ти сън! Аз мислех, че нашите господа спят, но чувам — говорят. Искам да взема една кука. Не хапе ли кучето? — прибави той, като стъпваше предпазливо с босите си крака.

— А ти къде ще спиш?

— Ние отиваме да пасем конете.

— Ах, каква нощ! — каза Весловски, като гледаше края на къщата и разпрегнатите коли, които се виждаха при слабата вечерна светлина в голямата рамка на разтворената сега врата. — Но слушайте, пеят женски гласове, и то не лошо. Кой пее, хазяине?

— Пеят ратайкините, тук наблизо.

— Да идем да се разходим! И без това няма да заспим. Облонски, да вървим!

— Да можеше и да лежим, и да се разхождаме — отвърна Облонски, като се изтягаше. — Прекрасно е да се лежи.

— Добре, ще отида сам — каза Весловски, който стана и започна да се обува бързо. — Довиждане, господа. Ако е весело, ще ви извикам. Вие ме гощавахте с дивеч и аз няма да ви забравя.

— Нали е славен момък? — каза Облонски, когато Весловски излезе и селянинът затвори вратата след него.

— Да, славен — отвърна Левин, но продължаваше да мисли върху току-що водения разговор. Струваше му се, че доколкото умее, той изказа ясно мислите и чувствата си, а между това и двамата, умни и искрени хора, му заявиха в един глас, че се утешавал със софизми. Това нещо го смущаваше.

— Та така е, приятелю. Трябва едно от двете: или да признаеш, че сегашното устройство на обществото е справедливо и тогава да отстояваш правата си, или да признаеш, че се ползуваш от несправедливи предимства, както правя аз, и да се ползуваш с удоволствие от тях.

— Не, ако е несправедливо, ти не би могъл да се ползуваш с удоволствие от тия блага, поне аз не бих могъл. За мене главното е да чувствувам, че не съм виновен.

— Наистина, дали да отидем и ние, а? — каза Степан Аркадич, очевидно уморен от напрежение на мисълта. — Че няма да заспим, няма да заспим. Хайде да отидем!

Левин не отговори. Казаната от него в разговора дума, че постъпва справедливо само в отрицателен смисъл, го занимаваше. „Нима можем да бъдем справедливи само отрицателно?“ — питаше се той.

— Но колко силно мирише прясното сено! — каза Степан Аркадич, като се привдигна. — По никой начин няма да заспя. Васенка е измислил нещо там. Чуваш ли смях и неговия глас? Да отидем ли? Да отидем!

— Не, аз няма да отида — отвърна Левин.

— Нима отказваш пак по принцип? — усмихнат каза Степан Аркадич, като търсеше фуражката си в тъмнината.

— Не по принцип, но защо ще отида?

— Знаеш ли, ти ще си навлечеш беля — каза Степан Аркадич, който намери фуражката си и стана.

— Защо?

— Та не виждам ли как си се поставил с жена си? Чух, че за вас е първостепенен въпрос дали да идеш, или не за два дни на лов. Всичко това е хубаво като идилия, но така не може да бъде цял живот. Мъжът трябва да бъде независим, той си има своите мъжки интереси. Мъжът трябва да бъде мъжествен — каза Облонски и отвори вратата.

— Сиреч какво? Да отиде да задиря слугините? — запита Левин.

— Защо пък да не отиде, ако е весело. Са ne tire pas à conséquence.^[5] От това на жена ми няма да стане по-зле, а на мене ще ми бъде весело. Главното нещо е — да пазиш светостта на своя дом. У дома ти да не става нищо. Но не свързвай ръцете си.

— Може би — каза сухо Левин и се обърна настрана — Утре рано трябва да вървим, няма да будя никого, а ще тръгна на разсъмване.

— Messieurs, venez vite!^[6] — чу се гласът на върналия се Весловски. — Charmante!^[7] Аз я открих. Charmante, истинска Гретхен, и ние се запознахме вече с нея. Наистина, много е хубавичка! — разправяше той с такъв възторг, сякаш тя бе създадена хубава именно за него и той бе доволен от оня, който бе приготвил това за него.

Левин се престори на заспал, а Облонски се обу, запали пура и излезе от плевника; и скоро гласовете им стихнаха.

Левин дълго не можа да заспи. Чуваше как конете му хрупкат сено, а след това как стопанинът и по-големият му син се приготвиха и отидоха да пасат конете; после чу как войникът си постила да спи на другата страна на плевника с племенника си, малкия син на стопанина; чу как момчето с тънкото гласче каза на вуйчо си впечатлението от кучетата, които му се видели страшни и грамадни; после как момчето разпитваше какво ще ловят тия кучета и как войникът с пресипнал и сънлив глас му каза, че утре ловците ще отидат в блатото и ще стрелят с пушките, и как след това, за да се отърве от въпросите на момчето, той каза: „Спи, Васка, спи, че инак…“ — и скоро захърка и всичко утихна; чуваше се само цвилене на коне и крякане на бекас. „Нима само отрицателно? — повторно се запита Левин. — Е, та какво от туй? Аз не съм виновен.“ И започна да мисли за утрешния ден.

„Утре ще тръгна рано сутринта и ще си наложа да не се горещя. Бекаси колкото щеш. И бекасини има. А когато се върна, ще намеря писъмце от Кити. Да, Стива май е нрав: аз не съм мъжествен с нея, станал съм баба… Но какво да се прави! Пак отрицателно!“

Той чу през съня си смеха и веселите гласове на Весловски и Степан Аркадич. За миг отвори очи: луната бе изгряла, а те стояха и разговаряха в отворената врата, ярко осветена от лунната светлина. Степан Аркадич казваше нещо за свежестта на момичето, като го сравняваше с току-що обелен пресен орех, а Весловски се смееше със заразителния си смях и повтаряше нещо, сигурно казаните му от някой селянин думи: „Ти се увъртай повече около своята!“ Левин през сън рече:

— Господа, утре в зори! — и заспа.