Лев Толстой
Ана Каренина (178)

— Не, аз мисля, че княгинята е уморена и конете не я интересуват — каза Вронски на Ана, която бе предложила да отидат до конезавода, дето Свияжски искаше да види новия жребец. — Вие идете, а пък аз ще изпратя княгинята до в къщи и ще си поговорим — каза той, — ако ви е приятно — обърна се той към нея.

— Аз не разбирам нищо от коне и много се радвам — каза някак зачудена Даря Александровна.

По лицето на Вронски тя виждаше, че той има да й каже нещо. И не се излъга. Още щом влязоха през вратичката отново в градината, той погледна натам, където бе отишла Ана, и като се убеди, че тя не може пито да ги чуе, нито да ги види, започна.

— Разбрахте ли, че искам да поговоря с вас? — каза той, като я гледаше със засмени очи. — Аз не се лъжа, че сте приятелка на Ана. — Той свали шапката си, извади кърпичка и избърса с нея плешивеещата си глава.

Даря Александровна не отговори нищо и само го погледна изплашено. Когато остана насаме с него, изведнъж я достраша: плашеха я неговите засмени очи и строгият израз на лицето му.

През ума й минаха най-различни предположения за това, което той се кани да й говори: „Той ще почне да ме моли да им дойда на гости с децата и аз трябва да откажа; или пък ще иска да създам в Москва кръг за Ана… Дали пък не ще заприказва за Васенка Весловски и за отношенията му с Ана? А може би за Кити, за това, че се чувствува виновен?“ Тя предвиждаше всичко неприятно, но не се сещаше за онова, което той искаше да говори с нея.

— Вие имате такова влияние върху Ана, тя толкова ви обича — каза той, — помогнете ми.

Даря Александровна гледаше въпросително-плахоенергичното му лице, което ту изцяло, ту отчасти попадаше под светлината на слънцето в сянката на липите, ту отново се помрачаваше от сянката и очакваше какво ще каже той по-нататък; но той шареше с бастуна си по пясъка и мълчаливо вървеше до нея.

— Щом сте дошли у нас, вие, единствената жена от по-раншните приятелки на Ана — аз не смятам княжна Варвара, — разбирам, че сте направили това не защото смятате нашето положение за нормално, а защото, макар че схващате цялата тежест на това положение, все така я обичате и искате да й помогнете. Правилно ли съм ви разбрал? — запита той, обърнат към нея.

— О, да — отвърна Даря Александровна, като затваряше слънчобрана си, — но…

— Не — прекъсна я той и забравяйки, че с това поставя в неловко положение събеседницата си, неволно се спря, така че и тя трябваше да се спре. — Никой друг повече и по-силно от мене не чувствува цялата тежест в положението на Ана. И това е ясно, ако ми правите чест да ме смятате за човек със сърце. Аз съм причината за това положение и затова го чувствувам.

— Разбирам — каза Даря Александровна и неволно му се любуваше, задето бе казал искрено и твърдо това. — Но именно защото се смятате за причина, боя се, че преувеличавате — каза тя. — Разбирам, че нейното положение е тежко в обществото.

— В обществото е ад! — бързо каза той и мрачно се начумери. — Не можете да си представите по-лоши морални мъки от ония, които тя преживя за две седмици в Петербург… и аз ви моля да вярвате това.

— Да, но тук, докато нито Ана… нито вие чувствувате нужда от обществото…

— Обществото! — с презрение каза той. — Каква нужда мога да имам аз от обществото?

— Дотогава — а това може да бъде винаги — вие ще сте щастлив и спокоен. Аз виждам по Ана, че тя е щастлива, напълно щастлива, тя успя вече да ми каже — усмихната каза Даря Александровна; и казвайки това, сега тя неволно се усъмни дали наистина Ана е щастлива.

Но Вронски сякаш не се съмняваше в това.

— Да, да — каза той. — Зная, че тя се съвзе след всичките си страдания; щастлива е. Щастлива е с днешното. Но аз… аз се боя от онова, което ни очаква… Извинете, вие искате да вървим?

— Не, все едно.

— Е, тогава да седнем тук.

Даря Александровна седна на градинската пейка в ъгъла на алеята. Той спря пред нея.

— Виждам, че е щастлива — повтори той и съмнението дали тя е щастлива порази още по-силно Даря Александровна. — Но може ли това да продължава така?

Дали сме постъпили добре или зле, това е друг въпрос; но жребият е хвърлен — каза той, като премина от руски на френски език — и ние сме свързани за цял живот. Съединени сме с най-светите за нас връзки на любовта. Имаме дете, а може да имаме и други. Но законът и всички условия на нашето положение са такива, че се явяват хиляди компликации, които сега, като си отпочива душевно след всички страдания и изпитни, тя не вижда и не иска да види. И това е ясно. Но аз не мога да не виждам. Моята дъщеря по закон не е моя дъщеря, а на Каренин. Аз не искам тая лъжа! — каза той с енергичен жест на отрицание и мрачно-въпросително погледна Даря Александровна.

Тя не отговори нищо и само го погледна. Той продължи:

— Утре ще ни се роди син, мой син, и той по закон ще бъде Каренин, няма да е наследник нито на името, нито на имота ми и колкото и да сме щастливи в семейството, колкото и деца да имаме, между мене и тях няма да има връзка. Те ще са Каренини. Разберете тежестта и ужаса на това положение! Опитах се да заприказвам за това на Ана. Това я дразни. Тя не разбира, а и аз не мога да й изкажа всичко. Сега погледнете от другата страна. Аз съм щастлив с любовта й, но трябва да имам занятие. Намерих това занятие, гордея се с него, смятам го за по-благородно от занятията на предишните ми другари при двореца и в службата. И без съмнение няма да променя вече тая си работа с тяхната. Работя тук, заседнал на едно място, и съм щастлив, доволен, и не ни трябва нищо повече, за да бъдем щастливи. Обичам тая дейност. Cela n’est pas un pis-aller^[1], напротив…

Даря Александровна забеляза, че на това място от обяснението си той се заплита и не разбираше добре това отстъпление, но чувствуваше, че след като бе почнал веднъж да говори за интимните си отношения, за които не можеше да говори с Ана, сега той изказваше всичко и че въпросът за неговата дейност на село се намира в същия тоя дял от интимни мисли, както и въпросът за отношенията му с Ана.

— И така, продължавам — каза той, като се опомни. — Главното е, че като работя, трябва да съм убеден, че направеното няма да умре с мене, че ще има кой да го наследи — а при мене не е така. Представете си положението на човек, който знае предварително, че неговите и на любимата му жена деца няма да бъдат негови, а на другиго, на някого си, който ги мрази и не иска да знае за тях. Това е ужасно!

Той млъкна, очевидно силно развълнуван.

— Да, естествено, разбирам това. Но какво може да направи Ана? — запита Даря Александровна.

— Да, това ме довежда до целта на моя разговор — каза той, като правеше усилие да се успокои. — Ана може, това зависи от нея… Дори за да помоли императора за осиновяване, необходимо е развод. А това зависи от Ана. Мъжът й беше съгласен на развод — тогава вашият мъж бе уредил напълно тая работа. Знам, че и сега той не би отказал. Достатъчно би било само да му се пише. Тогава той отговорил направо, че ако тя изрази желание, той не ще откаже. Разбира се — мрачно каза той, — това е една от ония фарисейски жестокости, на които са способни само тия хора без сърце. Той знае каква мъка й коства всеки спомен за него и понеже я познава, иска тя да му пише. Аз разбирам, че за нея това е мъчително. Но причините са толкова важни, че трябва passer par dessus toutes ces finesses de sentiment. Il y va du bonheur et de l’existence d’Anne et de ses enfants.^[2] Не говоря за себе си, макар че ми е тежко, много тежко — каза той с израз на заплашване към някого, задето му е тежко. — И така, княгиньо, аз се улавям безсъвестно за вас като за спасителна котва. Помогнете ми да я склоним да му пише и да иска развод!

— Да, разбира се — замислено каза Даря Александровна, като си спомни живо последната си среща с Алексей Александрович. — Да, разбира се — решително повтори тя, като си спомни за Ана.

— Употребете влиянието си върху нея, убедете я да му пише. Аз не искам и почти не мога да приказвам с нея за това.

— Добре, ще поприказвам. Но как може самата тя да не мисли за това? — каза Даря Александровна и изведнъж, кой знае защо, си спомни за новия странен навик на Ана да зажумява. И тя си спомни, че Ана зажумява именно когато се засягат интимни страни от живота й. „Сякаш зажумява пред своя живот, за да не види всичко“ — помисли Доли. — Непременно ще поприказвам с нея за себе си и за нея — отвърна Даря Александровна на неговия израз на благодарност.

Те станаха и тръгнаха към къщи.