Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XIV

 

Нощта, която Левин бе прекарал върху купата, не мина безследно за него: стопанството, което ръководеше, му омръзна и той изгуби всякакъв интерес към него. Въпреки отличната реколта никога не е имало или поне никога не му се е струвало, че има толкова несполуки и толкова враждебни отношения между него и селяните както тая година. И причината за тия несполуки и за тая враждебност сега му бе напълно ясна. Прелестта, която той изпитваше от самата работа, настъпилото поради това сближение със селяните, завистта, която изпитваше към тях: и към живота им, желанието му да се отдаде на тоя живот, което през тая нощ беше за него вече не мечта, а намерение, за чието изпълнение той обмисляше вече подробностите — всичко това промени дотолкова възгледа му за ръководеното от него стопанство, че той не можеше вече никак да намери в него по-раншния интерес и не можеше да не види неприятното си отношение към работниците, което бе в основата на цялата работа. Стада от подобрени крави като Пава, цяло землище, наторена и разорано с плугове, девет равни ниви, оградени с върби, деветдесет десетини с дълбоко заоран тор, редосеялки и т.н. — всичко това бе прекрасно, ако се правеше само от него или заедно с другари, с хора, които му съчувствуват. Но сега той виждаше ясно (работата над книгата му върху селското стопанство, в което главният производствен елемент трябваше да бъде работникът, му помогна много за това) — той виждаше ясно, че стопанството, което ръководеше, беше само една жестока и упорита борба между него и работниците, в която от едната страна, неговата страна, имаше постоянен напрегнат стремеж да се наглася всичко според един, считан от него най-добър образен, а от другата страна беше естественият ред на нещата. И в тая борба той виждаше, че при най-голямо напрежение на силите от негова страна и без всякакво усилие и дори намерение от другата се постигаше само това, че стопанството едва креташе и съвсем напразно се изхабяваха отличните оръдия, отличният добитък и земя. И главно — не само съвсем нахалост се пилееше използуваната в тая работа енергия, но сега, когато смисълът на стопанството стана ясен за него, той не можеше да не чувствува, че целта на неговата енергия беше най-недостойна. Всъщност в каква се състоеше борбата? Той държеше за всеки свой грош-(а не можеше и да не държи, защото достатъчно бе да отслаби енергията, и нямаше да има пари да плати на работниците), а те държаха само на това — да работят спокойно и приятно, сиреч както бяха свикнали. Неговият интерес беше всеки работник да изработва колкото може повече, при това да не се самозабравя, да гледа да не чупи веялки, конни сеносъбирачки, вършачки, а и да мисли над това, което върши; на работника пък се искаше да работи колкото може по-приятно, с почивки и, главно — безгрижно и без да му мисли много. През лятото Левин виждаше това на всяка крачка. Изпратеше ли да накосят детелина за сено, като изберат лошите десетини, обрасли с трева и пелин и негодни за семе — окосяваха му наред най-хубавите, оставени за семе десетини, като се оправдаваха с това, че така наредил управителят, и го успокояваха, че сеното ще стане отлично; но той знаеше, че това става, защото тия десетини се косяха по-лесно. Изпратеше ли сенообръщачка да разтърсят сеното — счупваха я още на първите редове, защото селянина го мързеше да седи на капрата под размахващите се над него крила. И му казваха: „Не се безпокойте, жените ще го разхвърлят по-бързо.“ Плуговете се оказваха негодни за работа, защото на работника не му идваше наум да спусне вдигнатия резец и като обръщаше насила, измъчваше конете и хабеше земята; но му казваха да бъде спокоен. Конете пущаха да пасат в посевите, защото нито един работник не искаше да бъде нощен пазач; и въпреки заповедта да не правят това, работниците се редуваха да пазят нощем, но Ванка, който бе работил цял ден, заспа и се разкайваше за греха си, като казваше: „Както щете.“ Умориха три от най-хубавите телета, защото, без да ги поят, бяха ги пуснали в окосената детелина и никак не искаха да повярват, че телетата се бяха подули от детелината, а за успокоение разправяха, че на един от съседите за три дни измрели сто и дванадесет глави добитък. Всичко това се правеше не защото някой желаеше злото на Левин или на стопанството му: наопаки, той знаеше, че го обичат и го смятат прост господар (което е най-висока похвала), но това се правеше само защото на работниците им се искаше да работят весело и безгрижно и неговите интереси бяха за тях не само чужди и непонятни, но и фатално противоположни на най-справедливите им интереси. Отдавна вече Левин изпитваше недоволство от отношението си към стопанството. Той виждаше, че лодката му тече, но не можеше да намери и не търсеше пробитото място може би защото нарочно се самоизмамваше. Но сега вече не можеше да се самоизмамва. Стопанството, което той ръководеше, му бе станало не само неинтересно, но и отвратително и той не можеше вече да се занимава с него.

Към това се прибави и присъствието на Кити Шчербацкая на тридесет версти от него, която той искаше и не можеше да види. Когато бе ходил у Даря Александровна Облонская, тя го покани да им иде на гости: да иде, за да направи отново предложение на сестра й, която, както тя даваше да се разбере, сега щяла да го приеме. Самият Левин, след като видя Кити Шчербацкая, разбра, че не е престанал да я обича; но той не можеше да отиде у Облонски, защото знаеше, че тя е там. Това, че й направи предложение и тя го отхвърли, бе издигнало непреодолима преграда между него и нея. „Аз не мога да я моля да стане моя жена само защото тя не може да бъде жена на оня, когото искаше“ — казваше си той. Мисълта за това го правеше хладен и враждебен към нея. „Не ще бъде по силите ми да говоря с нея без чувство на укор, да я гледам без злоба и тя само ще ме намрази още повече, както трябва и да бъде. И после, как мога сега, след онова, което Даря Александровна ми каза, да отида у тях? Нима мога да не издам, че зная какво ми е казала тя? И аз ще отида с великодушие — да й простя, да я съжаля. Ще застана пред нея в ролята на човек, който й прощава и я удостоява с любовта си!… Защо Даря Александровна ми каза това нещо? Аз можех да я видя случайно и тогава всичко би станало от само себе си, но сега е невъзможно, невъзможно!“

Даря Александровна му изпрати бележка, с която искаше от него едно дамско седло за Кити. „Казаха ми, че сте имали такова седло — пишеше му тя. — Надявам се, че ще го донесете вие.“

Това вече той не можеше да понесе. Как може една умна, деликатна жена да унижава така сестра си! Той написа десетина писъмца, но скъса всичките и изпрати седлото без всякакъв отговор. Не можеше да пише, че ще отиде, защото наистина не можеше да отиде; а още по-лошо бе да пише, че не може да отиде, понеже нещо го спира, или защото заминава. Той изпрати седлото без отговор и със съзнанието, че е направил нещо срамно, още на другия ден остави дотегналото му стопанство на управителя и замина за един далечен уезд при приятеля си Свияжски, край имението на когото имаше отлични блата с бекаси и който неотдавна му бе писал и го молеше да изпълни отдавнашното си намерение да му отиде на гости. Блатата с бекаси в Суровски уезд отдавна съблазняваха Левин, но зает със стопанството, той все отлагаше това пътуване. А сега му беше драго да се махне и от съседството на Шчербацки, и, главно — от стопанството именно заради лова, който при всички горчивини му служеше като най-добра утеха.