Лев Толстой
Ана Каренина (62)

XXVIII

Когато Алексей Александрович се появи на надбягванията, Ана вече седеше в беседката до Бетси, в оная беседка, дето се събираше цялото висше общество. Тя видя мъжа си още отдалеч. Двама души, мъжът и любовникът, бяха за нея двата центъра на живота и тя усещаше близостта им без помощта на външните сетива. Тя почувствува още отдалеч приближаването на мъжа си и без да иска, го следеше сред вълните от хора, между които той се движеше. Видя как той се приближаваше до беседката и ту отговаряше снизходително на раболепните поклони, ту приятелски, разсеяно се здрависваше с равните си, ту старателно изчакваше погледа на силните на света и снемаше кръглата си голяма шапка, която притискаше краищата на ушите му. Тя познаваше тия му маниери и те й бяха отвратителни. „Само честолюбие, само желание да успее — ето всичко, което има в душата му — мислеше тя, — а висшите съображения, любовта към просветата, религията — всичко това са само оръдия, за да може да успее.“

От погледите му към дамската беседка (той гледаше право към жена си, но не можеше да я познае в това море от тюлове, ленти, пера и слънчобрани) тя разбра, че търси нея, но се преструваше, че не го вижда.

— Алексей Александрович! — извика му княгиня Бетси. — Вие сигурно не виждате жена си, ето я!

Той се усмихна със студената си усмивка.

— Тук има толкова блясък, че очите на човека се вземат — каза той и тръгна към беседката. Усмихна се на жена си, както трябва да се усмихне мъжът, когато срещне жена си, с която току-що се е видял, и се здрависа с княгинята и другите познати, като отдаде всекиму дължимото, сиреч пошегува се с дамите и размени поздрави с мъжете. Долу до беседката стоеше един уважаван от Алексей Александрович генерал-адютант, известен с ума и образованието си. Алексей Александрович заприказва с него.

Между надбягванията имаше пауза и затова нищо не пречеше на разговора. Генерал-адютантът критикуваше надбягванията. Алексей Александрович възразяваше и ги защищаваше. Ана слушаше тънкия му равен глас, не пропущаше нито дума и всяка негова дума й се струваше фалшива и дразнеше до болка ушите й.

Когато започна четирикилометровото надбягване с препятствия, тя се наведе напред и без да сваля поглед, гледаше Вронски, който се приближи до коня и го възседна, и същевременно слушаше тоя отвратителен, немлъкващ глас на мъжа си. Тя се измъчваше от страх за Вронски, по още повече се измъчваше от немлъкващия, както й се струваше, звук на тънкия глас на мъжа й с познатите интонации.

„Аз съм лоша жена, пропаднала жена — мислеше тя, — но не обичам да лъжа, не мога да понасям лъжата, а за него (за мъжа й) лъжата е храна. Той знае всичко, всичко вижда, но какво чувствува, щом може да говори така спокойно? Да бе убил мене, да бе убил Вронски, бих го уважавала. Но не, той има нужда само от лъжа и приличие“ — казваше си Ана, но тя не се и замисляше какво именно иска от мъжа си, какъв би искала да го види. Тя не разбираше и това, че тая днешна особена словоохотливост на Алексей Александрович, която толкова я дразнеше, беше само израз на вътрешната му тревога и безпокойство. Както детето, което се е ударило, раздвижва мускулите си със скачане, за да притъпи болката, така и Алексей Александрович имаше нужда от умствено движение, за да заглуши ония мисли за жена си, които в нейно присъствие и в присъствие на Вронски и при постоянното повтаряне на името му се налагаха на ума му. И както за детето е естествено да скача, така и за него бе естествено да говори добре и умно. Той каза:

— Опасността при военните и кавалерийски надбягвания е необходимо условие за надбягванията. Ако във военната история Англия може да се похвали с най-блестящи кавалерийски подвизи, това е само благодарение на факта, че тя исторически е развивала у себе си тая сила и на животните, и на хората. Според мене спортът има голямо значение, но както винаги ние виждаме само външната страна на тия работи.

— Не само външната страна — каза княгиня Тверская. — Разправят, че един офицер си строшил, две ребра.

Алексей Александрович се усмихна със своята усмивки, която само откриваше зъбите му, но не казваше повече нищо.

— Да предположим, княгиньо, че не е само външната — каза той, — а вътрешната страна. Но работата не е там — и той отново се обърна към генерала, с когото говореше сериозно, — не забравяйте, че се надбягват военни, които са си избрали тая дейност, и съгласете се, че всяко призвание има своята обратна страна на медала. Това нещо влиза пряко в задълженията на военния. Безобразният спорт на бокса или на испанските тореадори е признак на варварство. А специализираният спорт е признак на развитие.

— Не, аз няма да дойда друг път; това ме вълнува много — каза княгиня Бетси. — Нали, Ана?

— Вълнува, но човек не може да откъсне погледа си — каза друга дама. — Ако бях римлянка, не бих пропускала нито един цирк.

Ана не каза нищо и наблюдаваше в едно и също място, без да спуска бинокъла.

В това време през беседката мина един висок генерал. Алексей Александрович престана да говори, бързо, но достойно се изправи и се поклони ниско на минаващия военен.

— Вие не се ли състезавате? — пошегува се с него военният.

— Моето състезание е по-трудно — почтително отвърна Алексей Александрович.

И макар че тоя отговор не значеше нищо, военният се престори, че е чул умни думи от един умен човек и че разбира напълно la pointe de la sauce^[1].

— Има две страни — продължи отново Алексей Александрович, — изпълнители и зрители; и любовта към тия зрелища е най-сигурният признак за ниското развитие на зрителите, съгласен съм, но…

— Княгиньо, да се обзаложим! — чу се отдолу гласът на Степан Аркадич, който се обърна към Бетси. — Вие за кого държите?

— Ние с Ана сме за княз Кузовлев — отвърна Бетси.

— А аз за Вронски. На един чифт ръкавици.

— Добре!

— А колко е красиво, нали?

Докато приказваха около него, Алексей Александрович млъкна, но веднага пак започна.

— Съгласен съм, но смелите игри… — продължи той.

Но в това време пуснаха ездачите и всички разговори престанаха. Алексей Александрович също млъкна и всички се надигнаха и се обърнаха към реката. Алексей Александрович не се интересуваше от състезанията и затова не гледаше ездачите, а с уморените си очи започна разсеяно да наблюдава зрителите. Погледът му се спря върху Ана.

Лицето й беше бледо и строго. Очевидно тя не виждаше нищо и никого освен едного. Ръката й конвулсивно стискаше ветрилото, тя не дишаше. Той я погледна, но бързо се обърна и започна да наблюдава други лица.

„Но ето и тая дама, и другите също са развълнувани; това е много естествено“ — каза си Алексей Александрович. Той не искаше да я наблюдава, но погледът му неволно бе привлечен пак от нея. Отново се взираше в това лице, мъчеше се да не чете онова, което бе изписано така ясно върху него, и въпреки волята си четеше с ужас върху него това, което не искаше да знае.

Първото падане на Кузовлев при реката развълнува всички, но Алексей Александрович видя ясно върху бледото тържествуващо лице на Ана, че оня, когото тя наблюдаваше, не падна. След това, когато Махотин и Вронски прескочиха голямата бариера, а препускащият след тях офицер падна веднага по главата си и се преби до смърт и сред цялата публика се понесе шепот на ужас, Алексей Александрович видя, че Ана дори не забеляза това и едва разбра за какво заприказваха около нея. Но той все по-често и по-често и с по-голямо упорство се взираше в нея. Цяла погълната от препускащия Вронски, Ана усети отстрани устремения върху нея поглед на студените очи на мъжа си.

Тя се обърна за миг, погледна го въпросително, леко се намръщи и пак се извърна.

„Ах, все ми е едно“ — сякаш му каза тя и нито веднъж вече не го погледна.

Състезанието беше злополучно и от седемнадесетте участници изпопадаха и се пребиха повече от половината. Към края на надбягванията всички бяха развълнувани и вълнението се увеличи още повече, защото императорът беше недоволен.