Лев Толстой
Ана Каренина (7)

VII

Левин пристигна в Москва със сутрешния влак и отседна у по-големия си брат по майка, Кознишев, преоблече се и влезе при него в кабинета с намерение да му разправи веднага защо е дошъл и да му поиска съвет; но брат му не беше сам. При него беше един известен професор по философия, който бе пристигнал от Харков, за да изясни изникналото помежду им недоразумение по един много важен философски въпрос. Професорът водеше пламенна полемика с материалистите, а Сергей Кознишев следеше с интерес тая полемика и когато прочете последната статия на професора, му писа в писмо възраженията си; той укоряваше професора, че прави твърде големи отстъпки на материалистите. И професорът веднага пристигна, за да се разберат. Ставаше дума за модния въпрос: има ли граница между психическите и физиологичните явления в дейността на човека и де е тя?

Сергей Иванович посрещна брат си с обикновената си за всички ласкаво студена усмивка и след като го запозна с професора, продължи разговора.

Малкото жълто човече, с очила, с тясно чело, за миг се отвлече от разговора, за да се здрависа, и продължи да говори, без да обръща внимание на Левин. Левин седна и зачака професорът да си отиде, но скоро темата на разговора го заинтересува.

Левин бе срещал в списанията статиите, за които ставаше дума, и ги бе чел, интересувайки се от тях, защото в тях се развиваха познатите за него, естественика по образование, основи на природознанието, но никога не бе съпоставял тия научни изводи за произхода на човека като животно, за рефлексите, за биологията и социологията с ония въпроси за значението на живота и смъртта за самия него, които в последно време все по-често и по-често му идваха на ум.

Като слушаше разговора на брат си с професора, той забелязваше, че те свързват научните въпроси с интимните, няколко пъти почти се приближаваха до тия въпроси, но всеки път, щом дойдеха близо до най-главния, както му се струваше, веднага бързо се отдалечаваха и пак се задълбочаваха в областта на тънките подразделения, уговорки, цитати, намеци, позовавания на авторитети и той мъчно разбираше за какво става дума.

— Не мога да допусна — каза Сергей Иванович о присъщата му яснота, точност на израза и изящна дикция, — не мога в никакъв случай да се съглася с Кайс, че цялата ми представа за външния свят произтича от впечатленията. Самото основно понятие за битието е получено от мене не чрез усещането, защото няма и специален орган за предаване на това понятие.

— Да, но те, и Вурст и Кнауст, и Припасов, ще ви отговорят, че вашето съзнание за битието произтича от съвкупността на всички усещания, че това съзнание за битието е резултат от усещанията. Вурст дори направо казва, че докато няма усещане, няма и понятие за битието.

— Аз ще кажа обратното — започна Сергей Иванович. Но тук на Левин пак му се стори, че приближавайки се до най-главното, те отново се отдалечават и реши да зададе един въпрос на професора.

— Значи, ако моите чувства са унищожени, ако тялото ми умре, вече не може да има никакво съществуване? — попита той.

Професорът с досада и сякаш с умствена болка от прекъсването погледна чудноватия запитвай, приличен повече на бурлак, отколкото на философ, и пренесе погледа си върху Сергей Иванович, като че ли го питаше: има ли смисъл да се говори? Но Сергей Иванович, който говореше далеч не с онова усилие и едностранчивост като професора и който притежаваше достатъчно широта на мисълта, за да може да отговаря и на професора, и същевременно да разбира онова просто и естествено гледище, от което бе зададен въпросът, се усмихна и каза:

— Ние нямаме още право да решаваме тоя въпрос…

— Нямаме данни — потвърди професорът и продължи доводите си. — Не — каза той, — аз посочвам, че дори ако, както направо казва Припасов, усещането има за своя основа впечатлението, ние трябва строго да различаваме тия две понятия!

Левин не слушаше вече и чакаше кога ще си отиде професорът.