Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

След като се сбогува с княгинята, Сергей Иванич заедно с приближилия се Катавасов влезе в натъпкания вагон и влакът потегли.

На Царицинската гара влакът бе посрещнат от строен младежки хор, който пееше „Слави се“. Пак се подаваха и кланяха доброволци, но Сергей Иванович не им обръщаше внимание; той бе имал толкова пъти работа с доброволци, че познаваше вече общия им тип и това не го интересуваше. А Катавасов, който поради научните си занимания не бе имал случай да наблюдава доброволци, се интересуваше много от тях и разпитваше Сергей Иванович.

Сергей Иванович го посъветва да отиде във втора класа и да поприказва сам с тях. На следната гара Катавасов изпълни тоя съвет.

Щом спря влакът, той мина във втора класа и се запозна с доброволците. Те седяха в ъгъла на вагона, разговаряха високо и очевидно знаеха, че вниманието на пътниците и на влезлия Катавасов е обърнато към тях. Най-силно говореше високият младеж с хлътнали гърди. Изглежда, че беше пиян и разправяше някаква история, която се случила в тяхното заведение. Срещу него седеше един възрастен офицер с австрийски военен гвардейски мундир. Той усмихнато слушаше разказвача и го прекъсваше. Третият, с артилерийски мундир, седеше на куфара до тях. Четвъртият спеше.

Когато заприказва с младежа, Катавасов научи, че е богат московски търговец, който до двадесет и втората си година прахосал голямо богатство. Той не му се хареса, понеже беше изнежен, разглезен и с крехко здраве; очевидно той беше уверен, и особено сега, когато си бе пийнал, че върши геройски подвиг и се хвалеше по най-неприличен начин.

Другият, запасен офицер, направи също неприятно впечатление на Катавасов. Както изглежда, той беше човек, който бе опитал всичко. Бил и по железниците, и управител, и сам ръководел фабрика и говореше за всичко, като употребяваше без всякаква нужда и не на място редица купешки думи.

Третият, артилерист, напротив, се хареса много на Катавасов. Той беше скромен, тих човек, който очевидно се прекланяше пред знанията на запасния гвардеец и пред геройското самопожертвование на търговеца и не приказваше нищо за себе си. Когато Катавасов го запита какво го е подтикнало да замине за Сърбия, той скромно отвърна:

— Ами че всички отиват. Трябва да помогнем и на сърбите. Жал ми е за тях.

— Да, особено от вашите артилеристи там има малко — каза Катавасов.

— Но аз съм служил малко в артилерията; може да ме назначат и в пехотата или в кавалерията.

— Как може в пехотата, когато имат нужда преди всичко от артилеристи? — каза Катавасов, който поради възрастта на артилериста смяташе, че той трябва да има вече доста голям чин.

— Не съм служил много в артилерията, аз съм уволнен юнкер — каза той и започна да обяснява защо не бил издържал изпита.

Всичко това направи неприятно впечатление на Катавасов и когато на една от гарите доброволците излязоха да си пийнат нещо, той искаше да заприказва с някого и да сподели лошото си впечатление. Едно пътуващо старче във военно палто през цялото време се ослушваше в разговора на Катавасов с доброволците. Когато останаха насаме, Катавасов се обърна към него.

— Да, какво разнообразие в положението на всички тия хора, които заминават там! — неопределено каза Катавасов, желаейки да изкаже мнението си и същевременно да научи мнението на старчето.

Старчето беше военен, участвувал в две войни. То знаеше какво е военен човек и по вида и разговора на тия господа, но самонадеяността, с която надигаха манерката по пътя, ги смяташе за лоши военни. Освен това то живееше в един уезден град и му се искаше да разправи как от неговия град бе заминал един войник на безсрочна служба, пияница и крадец, когото никой вече не вземал на работа. Но понеже знаеше от опит, че при сегашното настроение на обществото е опасно да се изказва мнение, противно на общото, и особено да се осъждат доброволците, то също гледайте изпод око Катавасов.

— Ами че там трябват хора. Казват, че сръбските офицери не ги бива.

— О, да, а тия ще бъдат храбри — каза Катавасов, като се смееше с очи.

И те заприказваха за последните военни новини, и двамата скриха един от друг недоумението си какво сражение се очаквало утре, когато според последните съобщения турците били разбити по всички пунктове. И така те се разделиха, без да кажат и двамата мнението си.

Когато се върна във вагона си, Катавасов неволно си изкриви душата и разправи на Сергей Иванович наблюденията си, че доброволците са отлични момчета.

На една голяма градска гара доброволците бяха посрещнати пак с песни и викове, пак се явиха мъже и жени с кутии за събиране помощи, а губернските дами им поднесоха букети и отидоха след тях в бюфета; но всичко това беше вече много по-слабо и по-малко, отколкото в Москва.