Лев Толстой
Ана Каренина (25)

XXV

— И тъй, виждаш — продължи Николай Левин, като мръщеше с усилие челото си и правеше конвулсивни движения. Както изглежда, трудно му беше да съобрази какво да каже и да направи. — Ето виждаш ли… — Той посочи в ъгъла на стаята някакви железни пръти, свързани с ремъци. — Виждаш ли това? То е начало на една нова работа, която предприемаме. Това е едно производително сдружение…

Константин почти не слушаше. Той се взираше в болнавото му охтичаво лице, все повече и повече му дожаляваше за него и не можеше да си наложи да слуша това, което брат му разправяше за сдружението. Той виждаше, че за него това сдружение е само една котва, за да се спаси от презрението към себе си. Николай Левин продължи:

— Ти знаеш, че капиталът смазва работника — работниците у нас, селяните, носят цялата тежест на труда и са поставени така, че колкото и да се трудят, не могат да излязат от скотското си положение. Капиталистите им отнемат всички печалби от надниците, всички излишъци от заплатата, с които те биха могли да подобрят положението си, да си осигурят свободно време и следователно и образование. И обществото е така наредено, че колкото повече работят те, толкова повече ще забогатяват търговците и земевладелците, а те ще бъдат винаги работен добитък. Тоя ред трябва да се промени — завърши той и въпросително погледна брат си.

— Да, разбира се — каза Константин, като се взираше в руменината, която се появи под изпъкналите скули на брат му.

— И ето ние организираме едно железарско сдружение, в което цялото производство и печалбите, и главно оръдията на производство, всичко ще бъде общо.

— Но де ще бъде сдружението? — попита Константин Левин.

— В село Воздрем, Казанска губерния.

— Но защо пък в село? Струва ми се, че в селата и без това има много работа. Защо ви е железарско сдружение на село?

— Защото селяните сега са същите роби, каквито бяха и по-рано, и тъкмо затова на тебе и на Сергей Иванич ви е неприятно, дето искат да ги избавят от това робство — каза Николай Левин, ядосан от възражението.

Константин Левин въздъхна; като оглеждаше в това време стаята, мрачна и мръсна. Изглежда, че тая въздишка ядоса още повече Николай.

— Аз познавам твоите и на Сергей Иванич аристократически възгледи. Зная, че той употребява всички сили на ума си, за да оправдае съществуващото зло.

— Не, защо говориш така за Сергей Иванич? — усмихнат рече Левин.

— Сергей Иванич ли? А ето защо! — изведнъж извика Николай Левин, като чу името на Сергей Иванич. — Ето защо… Но какво има да казвам? Само че… Защо си дошъл при мене? Ти презираш всичко това — прекрасно, тогава върви си, сбогом, върви! — викаше той, ставайки от стола. — Върви си, върви!

— Ни най-малко не презирам — плахо каза Константин Левин. — Аз дори не споря.

В това време Мария Николаевна се върна. Николай Левин сърдито я изгледа. Тя бързо пристъпи до него и му пошепна нещо.

— Аз съм болен, станал съм нервен — рече Николай Левин, като се поуспокои и дишаше тежко, — а ти ми говориш за Сергей Иванич и за статията му. Тя е такава глупост, такава лъжа, такава самоизмама. Какво може да пише за справедливостта човек, който не я познава? Четохте ли статията му? — обърна се той към Крицки, седна отново до масата и започна да разчиства разпилените по нея цигари.

— Не съм я чел — мрачно каза Крицки, който очевидно не искаше да влиза в разговор.

— Защо? — ядосан се обърна Николай Левин сега пък към Крицки.

— Защото не смятам за необходимо да си губя времето за това.

— Но, позволете, отде пък знаете, че ще изгубите времето си? За мнозина тая статия е недостъпна, сиреч не е за тях. Но за мене е друго, аз прозирам мислите му и зная защо статията е слаба.

Всички млъкнаха. Крицки бавно стана и взе шапката си.

— Не искате ли да вечеряте? Е, сбогом. Елате утре с железаря.

Щом Крицки си излезе, Николай Левин се усмихна и смигна.

— И него не го бива — рече той. — Нали виждам… Но в това време Крицки го извика от вратата.

— Какво искаш още? — каза той и излезе при него в коридора.

Когато остана сам с Мария Николаевна, Левин се обърна към нея:

— Ами вие отдавна ли живеете с брат ми?

— Втора година вече. Здравето му доста се влоши. Много пие — каза тя.

— Как тъй пие?

— Пие ракия, а тя му вреди.

— А нима пие много? — прошепна Левин.

— Да — каза тя, като се озърташе плахо към вратата, дето се показа Николай Левин.

— Какво приказвахте? — попита той, като се мръщеше и гледаше с изплашени очи ту единия, ту другия. — Какво?

— Нищо — смутено отвърна Константин.

— Щом не искате да говорите, не говорете. Само че ти няма какво да приказваш с нея. Тя е улично момиче, а ти си господар — рече той, като свиваше конвулсивно шията си.

— Както виждам, ти разбра и оцени всичко и се отнасяш със съжаление към моите заблуждения — отново започна той, като повиши глас.

— Николай Дмитрич, Николай Дмитрич — прошепна пак Мария Николаевна, приближавайки се до него.

— Е, добре, добре!… Но де остана вечерята? А, ето я — рече той, като видя лакея с табличка в ръцете. — Тука, тука остави — каза той сърдито и веднага взе ракията, наля си една чашка и жадно я изпи. — Пийни си, искаш ли? — обърна се той към брат си, тутакси развеселен. — Е, стига за Сергей Иванич. Все пак драго ми е, че те виждам. Каквото и да приказват, все сме си наши. Хайде, пийни си де. Разкажи ми, какво правиш? — продължи той, като предъвкваше лакомо един залък хляб и си наливаше друга чаша. — Как живееш?

— Живея сам на село, както по-рано, занимавам се със стопанството — отвърна Константин, като гледаше с ужас как лакомо яде и пие брат му и се мъчеше да прикрие, че го наблюдава.

— Защо не се ожениш?

— Не му е дошло времето — отвърна Константин и се изчерви.

— Защо? За мене е свършено! Аз похабих живота си. Казвал съм и ще кажа пак, че ако бяха ми дали моята част тогава, когато ми трябваше, целият ми живот сега би бил друг.

Константин Дмитрич побърза да промени разговора.

— Ами ти знаеш ли, че твоят Ванюшка е книговодител при мене в Покровское? — каза той.

Николай направи конвулсивно движение с шията си и се замисли.

— Но разправи ми, какво става в Покровское? Как е, стои ли си къщата, и брезите, и нашата класна стая? А градинарят Филип още ли е жив? Как си спомням беседката и дивана! Слушай, не променяй нищо в къщата, а по-скоро се ожени и пак нареди всичко, както си беше. Тогава ще дойда при тебе, ако жена ти излезе добра.

— Та ти ела сега при мене — каза Левин. — Колко добре бихме се наредили!

— Бих дошъл, ако знаех, че няма да намеря там Сергей Иванич.

— Няма да го намериш. Аз живея напълно независимо от него.

— Да, но каквото и да казваш, ти ще трябва да предпочетеш мене или него — каза той, като гледаше плахо брат си в очите. Тая плахост трогна Константин.

— Ако искаш да знаеш какво мисля по тая работа, ще ти кажа, че във вашата свада със Сергей Иванич аз не вземам нито едната, нито другата страна. И двамата не сте прави. Ти не си прав повече външно, а той — вътрешно.

— А-а! Значи, ти си разбрал това, разбрал си го? — радостно извика Николай.

— Но ако искаш да знаеш, лично аз ценя повече приятелството си с тебе, защото…

— Защо, защо?

Константин не можеше да каже, че цени повече него, защото е нещастен и има нужда от близък човек. Но Николай разбра, че той иска да каже тъкмо това и затова се намръщи и отново се залови за ракията.

— Стига, Николай Дмитрич! — каза Мария Николаевна и протегна пълната си гола ръка към шишето.

— Пусни! Остави ме на мира! Ще те пребия! — викна той.

Мария Николаевна се усмихна с кротката си и добра усмивка, която зарази и Николай, и вдигна ракията.

— А ти мислиш, че тя не разбира нищо? — каза Николай. — Тя разбира всичко това по-добре от нас. Нали в нея има нещо хубаво и мило, а?

— Никога ли по-рано не сте били в Москва? — каза й Константин, колкото да каже нещо.

— Не й говори на вие. Тя се страхува от това. Никой освен мировия съдия, когато я съдиха, задето искаше да напусне публичния дом, никой не й е говорил на вие. Боже мой, какви безсмислици има в света! — изведнъж извика той. — Тия нови учреждения тия мирови съдии, земства, какво безобразие е това!

И той започна да разправя неприятностите си с новите учреждения.

Константин Левин го слушаше и това отричане смисъла на всички обществени учреждения, което той споделяше с него и често го изказваше, сега му бе неприятно да го чуе от устата на брат си.

— Всичко това ще разберем на оня свят — каза той на шега.

— На оня свят ли? Ох, не обичам аз оня свят! Не го обичам — каза Николай, като впери изплашените си диви очи в лицето на брат си. — И макар че, струва ми се, би било добре да се махнем от цялата тая мръсотия, от тая дивотия, и чужда, и своя, но аз се страхувам от смъртта, ужасно се страхувам. — Той потрепера ужасен. — Но пийни си нещо. Искаш ли шампанско? Или да отидем някъде. Да идем да чуем циганите! Знаеш ли, аз обикнах много циганите и руските песни.

Езикът му започна да се преплита и той взе да скача от едно на друго. С помощта на Маша Константин го склони да не ходи никъде и го сложи да си легне съвсем пиян.

Маша обеща да пише на Константин в случай на нужда и да убеди Николай Левин да отиде да живее при брат си.