Лев Толстой
Ана Каренина (120)

IX

Грешката, направена от Алексей Александрович, се състоеше в това, че готвейки се да се срещне с жена си, той не бе допуснал случайността, че разкаянието й ще бъде искрено и той ще и прости, а тя няма да умре; два месеца след връщането му от Москва тая грешка се изправи пред него в цялата си сила. Но грешката, направена от него, се дължеше не само на това, че не бе предвидил тая случайност, а и на това, че до деня на срещата с умиращата си жена той не познаваше сърцето си. До леглото на болната той за пръв път в живота си се отдаде на онова чувство на трогателно състрадание, каквото предизвикваха у него страданията на другите хора и от което по-рано се срамуваше като от вредна слабост; както съжалението към нея, така и разкаянието, задето бе пожелал смъртта й, и главно самата радост от прошката бяха причина да почувствува изведнъж не само облекчаване на страданията си, но и душевно спокойствие, каквото не бе изпитвал никога по-рано. Той изведнъж почувствува, че същото онова, което беше извор на страданията му, стана извор на духовната му радост, че онова, което изглеждаше неразрешимо, когато той осъждаше, укоряваше и мразеше, стана просто и ясно, когато прощаваше и обичаше.

Той прости на жена си и я съжаляваше за нейните страдания и разкаяние. Прости на Вронски и го съжаляваше, особено след като научи за отчаяната му постъпка. Съжаляваше и сина си повече, отколкото по-рано, и се укоряваше сега, задето се е занимавал много малко с него. Но към новороденото малко момиченце изпитваше някакво особено чувство не само на съжаление, но и на нежност. Отначало само от чувство на състрадание той се погрижи за това новородено слабичко момиченце, което не бе негова дъщеря и което бе захвърлено през време на болестта на майката и сигурно би умряло, ако той не беше се погрижил за него — и сам не забеляза как го обикна. Ходеше, по няколко пъти на ден в детската стая и дълго се заседяваше там, така че кърмачката и бавачката, които отначало се стесняваха, свикнаха с него. Понякога по половин час мълчаливо гледаше спящото шафраненочервено, пухкаво и сбърчено личице на детето и наблюдаваше движенията на намръщеното чело и пълните ръчички със свити пръсти, които с опакото на ръчичката търкаха очичките и носа. Особено в такива минути Алексей Александрович се чувствуваше напълно спокоен и уравновесен и не виждаше в положението си нищо необикновено, нищо такова, което би трябвало да се промени.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно виждаше, че колкото и естествено да беше сега за него това положение, няма да му позволят да остане в него. Чувствуваше, че освен благата духовна сила, която ръководи душата му, има и една друга, груба, също така властна или по-властна сила, която ръководи живота му, и че тая сила няма да му даде онова мирно спокойствие, което желаеше. Чувствуваше, че всички го наблюдават с въпросително учудване, не го разбират и очакват нещо от него. Особено чувствуваше нетрайността и неестествеността на отношенията с жена си.

Когато мина онова размекване, настъпило у нея от близостта на смъртта, Алексей Александрович забеляза, че Ана се страхува от него, стеснява се и не може да го гледа право в очите. Тя сякаш искаше да му каже нещо, но не се решаваше и сякаш предчувствувайки също, че отношенията им не могат да продължат така, очакваше нещо от него.

В края на февруари новородената дъщеря на Ана, наречена също Ана, се разболя. Сутринта Алексей Александрович беше в детската стая и след като нареди да извикат лекар, отиде в министерството. Като свърши работата си, в четири часа се върна в къщи. Когато влезе в антрето, видя един хубавец лакей, с галони и пелеринка от мечешка кожа, който държеше една бяла ротонда от кожа на американско куче.

— Кой е тук? — попита Алексей Александрович.

— Княгиня Елизавета Фьодоровна Тверская — усмихнат, както се стори на Алексей Александрович, отвърна лакеят.

През цялото това тежко време Алексей Александрович забелязваше, че светските му познати, и особено жените, проявяват голямо съчувствие към него и жена му. У всички тия познати той долавяше една едва прикривана радост от нещо, същата оная радост, която бе видял в очите на адвоката и сега в очите на лакея. Всички сякаш бяха във възторг, сякаш омъжваха някого. Когато го срещаха, с едва прикривана радост го разпитваха за здравето й.

Присъствието на княгиня Тверская, както поради спомените, свързани с нея, така и защото той изобщо не я обичаше, беше неприятно на Алексей Александрович и той отиде право в детската стая. В първата детска стая Серьожа, легнал по гърди върху масата и сложил краката си на стола, рисуваше нещо и весело си бъбреше. Англичанката, която през време на Анината болест бе сменила французойката, седеше до момчето и плетеше минярдиз; тя бързо стана, поклони се и дръпна Серьожа.

Алексей Александрович погали с ръка сина си по косата, отговори на въпроса на гувернантката за здравето на жена му и попита какво е казал лекарят за baby^[1].

— Лекарят каза, че няма нищо опасно и предписа бани, господарю.

— Но то все е зле — каза Алексей Александрович, като се ослушваше в плача на детето в съседната стая.

— Мисля, че кърмачката не е добра, господарю — решително каза англичанката.

— Защо мислите така? — попита той и се спря.

— Така беше и у графиня Пол, господарю. Лекуваха детето, а се оказа, че то просто е гладно: кърмачката нямаше мляко, господарю.

Алексей Александрович се замисли и като постоя няколко секунди влезе в другата стая. Момиченцето лежеше, отпуснало главичка, гърчеше се в ръцете на кърмачката и не искаше нито да улови предлаганата му пълна гръд, нито да млъкне въпреки двойното шъткане на кърмачката и бавачката, които се бяха навели над него.

— Все не е добре, нали? — каза Алексей Александрович.

— Много е неспокойно — шепнешком отвърна бавачката.

— Мис Едвар казва, че може би кърмачката няма мляко — каза той.

— И аз мисля така, Алексей Александрович.

— Но защо не кажете?

— Кому да кажа? Ана Аркадиевна все е болна — недоволно каза бавачката.

Бавачката беше стара прислужница на къщата. И на Алексей Александрович се стори, че с тия си прости думи тя загатва за неговото положение.

Детето пищеше още по-силно, като се задавяше и хълцаше. Бавачката махна с ръка, пристъпи до него, взе го от ръцете на кърмачката и започна да го люлее вървешком.

— Трябва да кажем на лекаря да прегледа кърмачката — каза Алексей Александрович.

Здравата наглед наета кърмачка, която се изплаши, че ще я освободят, промърмори нещо под носа си и като прибра голямата си гръд, презрително се усмихна, задето се съмняват в млечността й. В тая усмивка Алексей Александрович също долови присмех над неговото положение.

— Горкото детенце! — каза бавачката, като шъткаше на детето и продължаваше да крачи из стаята.

Алексей Александрович седна на стола и със страдащо, посърнало лице наблюдаваше крачещата насам-натам бавачка.

Когато най-сетне сложиха укротилото се дете в дълбокото му креватче и бавачката оправи възглавницата и се отдръпна, Алексей Александрович стана и стъпвайки тихо на пръсти, се приближи до детето. Един миг той мълча и със същото посърнало лице наблюдаваше детето; но изведнъж на лицето му се появи усмивка, която раздвижи косата и кожата на челото му, и той също така тихо излезе от стаята.

В трапезарията позвъни и заповяда на влезлия слуга да извикат пак лекаря. Яд го беше на жена му, задето не се грижи за това прелестно детенце, и в това настроение на яд не искаше да иде при нея, не му се искаше да види и княгиня Бетси; но жена му можеше да се зачуди защо не се отбива както винаги при нея и затова той направи усилие над себе си и тръгна към спалнята. Като пристъпи по мекия килим до вратата, той неволно чу един разговор, който не искаше да чуе.

— Ако той не заминаваше, бих разбрала вашия отказ и неговия — също. Но вашият мъж трябва да стои над тия работи — каза Бетси.

— Аз не искам не заради мъжа си, а заради себе си. Не казвайте това! — отвърна развълнуваният глас на Ана.

— Да, но вие не може да не искате да се сбогувате с човека, който се е стрелял заради вас…

— Тъкмо затова не искам.

Алексей Александрович с изплашен и виновен израз се спря и искаше да си отиде незабелязано. Но като размисли, че това би било недостойно, отново се върна, изкашля се и тръгна към спалнята. Гласовете млъкнаха и той влезе.

Ана, със сив халат, с ниско остригана черна коса, която като гъста четка стърчеше на кръглата й глава, седеше на кушетката. Както винаги, когато виждаше мъжа си, оживлението на лицето й веднага изчезна; тя наведе глава и неспокойно се озърна към Бетси. Облечена по най-последна мода, с шапка, кацнала нейде над главата й като абажур над лампа, и тъмносива рокля с полегати тесни ивици на корсажа от едната страна и на полата от другата, Бетси седеше до Ана, изпънала плоската си висока снага и навела глава; тя посрещна с иронична усмивка Алексей Александрович.

— А! — каза тя, сякаш зачудена. — Много се радвам, че сте в къщи. Вие не се показвате никъде и аз не съм ви виждала, откак Ана се е разболяла. Научих всичко за вашите грижи. Да, вие сте забележителен мъж! — каза тя с многозначителен и ласкав поглед, сякаш го награждаваше с орден за великодушие заради неговата постъпка към жена му.

Алексей Александрович студено се поклони и като целуна ръка на жена си, попита я за здравето й.

— Струва ми се, че съм по-добре — каза тя, като отбягваше погледа му.

— Но като че имате трескав цвят на лицето — каза той, подчертавайки думата „трескав“.

— Ние говорихме много с нея — каза Бетси, — виждам, че това е егоистично от моя страна и си отивам.

Тя стана, но Ана, която изведнъж се изчерви, бързо я улови за ръка.

— Не, останете, моля ви се. Трябва да ви кажа… не, на вас — обърна се тя към Алексей Александрович и руменина покри шията и челото й. — Аз не искам и не мога да имам нищо скрито от вас — каза тя.

Алексей Александрович изпука с пръстите си и наведе глава.

— Бетси ми каза, че граф Вронски искал да дойде у дома, за да се сбогува, преди да замине за Ташкент. — Тя не гледаше мъжа си и очевидно бързаше да каже всичко, колкото и трудно да й беше. — Аз й казах, че не мога да го приема.

— Мила, вие казахте, че това ще зависи от Алексей Александрович — поправи я Бетси.

— О, не, не мога да го приема, пък и това до нищо не… — Тя изведнъж се спря и погледна въпросително мъжа си (той не я гледаше). — С една дума, не искам…

Алексей Александрович се помръдна и искаше да я улови за ръка.

С първото си движение тя отдръпна ръката си от неговата влажна, с големи издути жили ръка, която търсеше нейната; но след това, изглежда, направи усилие над себе си и стисна ръката му.

— Много ви благодаря за доверието, но… — каза той, като чувствуваше със смущение и досада, че онова, което можеше лесно и ясно да реши в себе си, не може да го обсъжда пред княгиня Тверская, олицетворяваща за него оная груба сила, която трябваше да ръководи живота му в очите на обществото и му пречеше да се отдаде на своето чувство на любов и прошка. Той се спря и погледна княгиня Тверская.

— Е, сбогом, мила — каза Бетси и стана. Тя целуна Ана и излезе, а Алексей Александрович отиде да я изпрати.

— Алексей Александрович! Аз ви познавам като истински великодушен човек — каза Бетси, като се спря в малката приемна и още веднъж му стисна особено силно ръката. — Аз съм чужд човек, но толкова обичам нея и уважавам вас, че ще си позволя да ви дам един съвет. Приемете го. Алексей Вронски е олицетворение на честта, а освен това заминава за Ташкент.

— Княгиньо, благодаря за съчувствието и съветите. Но жена ми ще реши сама въпроса дали може, или не да приеме когото и да било.

Като каза това, той по навик с достойнство повдигна вежди и веднага помисли, че каквито и да са думите, в положението му не можеше да има достойнство. И това той схвана от сдържаната, зла и иронична усмивка, с която Бетси го погледна, като чу думите му.