Лев Толстой
Ана Каренина (41)

VII

При входната врата се чуха стъпки и княгиня Бетси, която знаеше, че това е Каренина, погледна Вронски. Той гледаше към вратата и лицето му имаше странен нов израз. Радостно, втренчено и заедно с това плахо гледаше той влизащата и бавно ставаше на крака. В приемната влезе Ана. Изправена както винаги извънредно много, с бърза, твърда и лека стъпка, която я отличаваше от походката на другите светски жени, и без да промени посоката на погледа си, тя направи ония няколко крачки, които я отделяха от домакинята, стисна ръката й, усмихна се и с тая усмивка се обърна към Вронски. Вронски се поклони ниско и й подаде стол.

Тя отговори само с кимане на глава, изчерви се и се начумери. И като кимаше бързо на познатите и стискаше протегнатите ръце, веднага се обърна към домакинята:

— Бях у графиня Лидия и исках да дойда по-рано, но се заседях. Там беше сър Джон. Много интересен човек.

— Ах, оня мисионер ли?

— Да, той разказваше много интересно за индийския живот.

Разговорът, прекъснат от идването на Ана, отново почна да се люшка като пламъка на мъждукаща лампа.

— Сър Джон! Да, сър Джон. Виждала съм го. Той говори хубаво. Власева е истински влюбена в него.

— Ами истина ли е, че по-малката Власева се жени за Топов?

— Да, разправят, че това е окончателно решено.

— Чудя се на родителите й. Казват, че това било брак по любов.

— По любов? Какви допотопни мисли имате! Кой говори днес за любов? — каза жената на посланика.

— Какво да се прави? Тая глупава стара мода още не е минала — каза Вронски.

— Толкоз по-зле за ония, които се придържат към тая мода. Аз зная щастливи бракове само по сметка.

— Да, но затова пък колко често щастието на браковете по сметка се разпилява като прах тъкмо защото се появява същата оная любов, която не са признавали — каза Вронски.

— Но бракове по сметка ние наричаме ония, когато и двамата са вече прекипели. Това е като скарлатината, която всеки трябва да изкара.

— Тогава трябва да се научим да присаждаме изкуствено любовта като едрата шарка.

— На младини аз бях влюбена в един псалт — каза княгиня Мяхкая. — Не зная дали това ми е помогнало.

— Не, без шеги, но аз мисля, че за да се познае любовта, трябва човек да се излъже и след това да се поправи — каза княгиня Бетси.

— Дори след брака ли? — шеговито каза жената на посланика.

— Никога не е късно човек да се разкае — цитира дипломатът една английска пословица.

— Точно така — подзе Бетси, — трябва човек да се излъже и след това да се поправи. Вие как мислите? — обърна се тя към Ана, която с едва доловима твърда усмивка на устните мълчаливо слушаше тоя разговор.

— Мисля — каза Ана, като си играеше със свалената ръкавица, — мисля… че… щом като колкото глави, толкова и умове има, то и колкото сърца, толкова видове любов съществува.

Вронски наблюдаваше Ана и с примряло сърце чакаше какво ще каже. Когато тя изрече тия думи, той въздъхна, сякаш бе минала някоя опасност.

Ана изведнъж се обърна към него:

— Получих писмо от Москва. Пишат ми, че Кити Шчербацкая била много болна.

— Наистина ли? — намръщено попита Вронски.

Ана го погледна строго.

— Не ви ли интересува това?

— Напротив, много ме интересува. Мога ли да науча какво именно ви пишат? — попита той.

Ана стана и пристъпи до Бетси.

— Дайте ми чаша чай — каза тя и се спря зад стола й.

Докато княгиня Бетси й наливаше чай, Вронски пристъпи до Ана.

— Какво ви пишат? — повтори той.

— Често си мисля, че мъжете не разбират кое е благородно и неблагородно, а постоянно говорят за това — каза Ана, без да му отговори. — Отдавна исках да ви кажа това — прибави тя и като направи няколко крачки, седна до ъгловата маса с албумите.

— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.

Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.

— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.

— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?

— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.

— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.

Смути се тя, а не той.

— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.

— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.

— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и потрепери; но веднага почувствува, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. — Отдавна исках да ви кажа това — продължи тя, като го гледаше смело в очите и цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, — а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствувам виновна за нещо.

Той я наблюдаваше и бе поразен от новата духовна красота на лицето й.

— Какво искате от мене? — попита той просто и сериозно.

— Искам да заминете за Москва и да искате прошка от Кити — каза тя и в очите й заигра пламъче.

— Не, вие не искате това — отвърна той.

Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.

— Ако ме обичате, както казвате — прошепна тя, — направете така, че да бъда спокойна.

Лицето му светна.

— Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си… да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. За мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. Може би ни чака отчаяние, нещастие… или то може да е щастие, и то какво щастие!… Нима е невъзможно? — прибави той само с устните си; но тя го чу.

Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов, и не отговори нищо.

„Ето! — с възторг помисли той. — Тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има край — ето! Тя ме обича. Сама признава това.“

— Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели — каза тя с думи; по погледът й казваше съвсем друго.

— Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората — това е във ваша власт.

Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:

— Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, както сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. Вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.

— Аз не искам да ви пъдя никъде.

— Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е — каза той с треперещ глас. — Мъжът ви идва.

И наистина в тоя миг Алексей Александрович влезе в приемната със своята спокойна, тромава походка.

Той погледна жена си и Вронски, пристъпи до домакинята и след като седна да пие чай, заприказва с бавния си, но винаги ясен глас, с обикновения си шеговит тон, като да се присмиваше на някого.

— Вашият Рамбуйе е в пълния си състав — каза той, като изгледа цялото общество, — грации и музи.

Но княгиня Бетси не можеше да търпи тоя негов sneering^[1] тон, както го наричаше тя, и като умна домакиня, веднага го въвлече в сериозен разговор за общата военна повинност. Алексей Александрович веднага се увлече в разговора и започна вече сериозно да защищава новия указ пред княгиня Бетси, която беше против него.

Вронски и Ана продължаваха да седят до малката маса.

— Това е вече неприлично — пошепна една дама, сочейки с очи Вронски, Каренина и мъжа й.

— Не ви ли казвах аз? — отвърна приятелката на Ана.

Но не само тия дами, а почти всички, които бяха в приемната, дори княгиня Мяхкая и самата Бетси, по няколко пъти поглеждаха към уединилите се от общия кръг, сякаш това им пречеше. Само Алексей Александрович не погледна нито веднъж натам и не се отвлече от започнатия интересен разговор.

Княгиня Бетси забеляза, че това прави неприятно впечатление на всички, и затова незабелязано тикна на мястото си едно друго лице, което да слуша Алексей Александрович, и пристъпи до Ана.

— Винаги се учудвам на яснотата и точността в изразите на мъжа ви — каза тя. — Когато той говори, за мене стават достъпни най-трансцендентните понятия.

— О, да! — каза Ана, светнала в щастлива усмивка и без да разбира нито дума от онова, което й казваше Бетси. Тя се премести до голямата маса и взе участие в общия разговор.

След като поседя половин час, Алексей Александрович се приближи до жена си и я покани да си вървят заедно; но без да го погледне, тя отговори, че ще остане да вечеря. Алексей Александрович се сбогува и си отиде.

Кочияшът на Каренина, стар, дебел татарин с лъскаво кожено палто, едва задържаше левия сив кон, който бе премръзнал и се изправяше на задните си крака пред входа. Лакеят бе отворил вратичката на каляската. Вратарят държеше входната врата. Ана Аркадиевна откачваше с малката си сръчна ръка дантелите на ръкава от копчето на шубката си и навела глава, слушаше с възхищение какво й казва Вронски, който я изпращаше.

— Вие не казахте нищо; да предположим, че не искам нищо — каза той, — но вие знаете, че на мен ми трябва не приятелство, за мен има само едно щастие в живота, тая дума, която вие толкова не обичате… да, любов…

— Любов… — повтори тя бавно, с някакъв вътрешен глас, и изведнъж, в същия миг, когато откачи дантелите, прибави: — Аз не обичам тая дума тъкмо защото за мене тя значи много нещо, много повече, отколкото можете да разберете — и го погледна в лицето. — Довиждане!

Тя му подаде ръка и с бързи и плавни стъпки мина покрай вратаря и се скри в каретата.

Погледът й, докосването на ръката й го изгориха. Той целуна дланта си на онова място, дето тя бе го докоснала, и се прибра у дома си, щастлив от мисълта, че тая вечер се е приближил до постигането на целта си повече, отколкото през последните два месеца.