Лев Толстой
Ана Каренина (18)

XVIII

Вронски тръгна след кондуктора през вагона и при вратата на купето се спря, за да стори път на дамата, която излизаше. С присъщия усет на светски човек, само като погледна тая дама, Вронски разбра, че тя принадлежи към висшето общество-. Той се извини и понечи да продължи, но почувствува нужда да я погледне още един път — не защото тя беше много хубава, не поради изяществото и скромната грация, които личеха в цялата й фигура, а защото в израза на миловидното й лице, когато тя мина покрай него, имаше нещо особено ласкаво и нежно. Когато той се озърна, тя също обърна глава. Нейните блестящи сиви очи, които изглеждаха тъмни от гъстите ресници, приятелски, внимателно се спряха върху лицето му, като че тя бе се припознала в него, и веднага се обърнаха към приближаващата навалица, сякаш търсеха някого. В тоя къс поглед Вронски успя да долови сдържано оживление, което играеше на лицето й и пърхаше между блестящите очи и едва доловимата усмивка в ъгълчетата на румените й устни. В цялото й същество сякаш преливаше нещо, което въпреки волята й се проявяваше ту в блясъка на очите, ту е усмивката й. Тя умишлено загаси светлината в очите си, но въпреки волята й тя прозираше в едва доловимата усмивка.

Вронски влезе в купето. Майка му, суха старица с черни очи и буклички, се взираше с присвити очи в сина си и леко се усмихваше с тънките си устни. Като стана от канапето и предаде чантата си на камериерката, тя подаде малката си суха ръка на сина си, сетне подигна главата му и го целуна по лицето.

— Получи ли телеграмата ми? Здрав ли си? Слава Богу.

— Добре ли пътувахте? — попита синът, като сядаше до нея и неволно се вслушваше в женския глас зад вратата. Той знаеше, че това е гласът на оная дама, която бе срещнал при вратата.

— Все пак не съм съгласна с вас — каза гласът на дамата.

— Петербургски поглед, госпожо.

— Не петербургски, а просто женски — отвърна тя.

— Е, позволете да целуна ръчичката ви.

— Довиждане, Иван Петрович. Но вижте дали брат ми не е тук и го пратете при мене — каза дамата до самата врата и отново влезе в купето.

— Е, намерихте ли брат си? — попита графиня Вронская, като се обърна към дамата.

Сега Вронски си спомни, че това е Каренина.

— Брат ви е тук — каза той и стана. — Извинете, аз не ви познах, пък и нашето запознанство беше така кратко — каза Вронски, като се поклони, — че сигурно не ме помните.

— О, не — каза тя, — бих ви познала, защото ние с майка ви май че през целия път говорихме само за вас — каза тя и позволи най-после на напиращото оживление да се изрази в усмивка. — А брат ми все още го няма.

— Извикай го, Альоша — каза старата графиня.

Вронски слезе от перона и извика:

— Облонски! Тук!

Но Каренина не дочака брат си, а като го видя, с решителна лека крачка слезе от вагона. И щом брат й се приближи до нея, тя с едно движение, което порази Вронски с решителността и грацията си, го прегърна с лявата си ръка през врата, бързо го притегли към себе си и го целуна силно. Вронски не снемаше очи, гледаше я и се усмихваше, без сам да знае защо. Но като си спомни, че майка му го чака, той пак влезе във вагона.

— Нали е много мила! — каза графинята за Каренина. — Мъжът й я настани при мене и аз бях много доволна. През целия път си приказвахме. Е, ами ти, разправят… vous filez le parfait amour. Tant mieux, mon cher, tant mieux.^[1]

— Не зная за какво намеквате, maman — студено отвърна синът. — Хайде да вървим, maman.

Каренина отново влезе във вагона да се сбогува с графинята.

— Ето че вие, графиньо, видяхте сина си, а аз — брат си — весело каза тя. — Но и всичките ми истории се свършиха: нямаше вече какво да се разправя.

— О, не, мила — каза графинята, като я улови за ръка, — с вас бих обиколила света, без да ми омръзне. Вие сте от ония мили жени, с които е приятно и да поприказваш, и да помълчиш. А за сина си, моля ви се, не мислете; не може никога да не се разделяте.

Каренина стоеше неподвижно, извънредно изправена, и очите й се усмихваха.

— Ана Аркадиевна — каза графинята, като обясняваше на сина си — има син на осем години, струва ми се, от когото досега не се е делила и все й е мъчно, че го е оставила.

— Да, ние с графинята из целия път говорехме, аз за моя, а тя за своя син — каза Каренина и пак усмивка озари лицето й, една ласкава усмивка, която се отнасяше за него.

— И сигурно това ви е дотегнало много — каза той веднага, набързо, подхващайки подхвърлената му от нея топка на кокетство. Но тя явно не искаше да продължи разговора в тоя тон и се обърна към старата графиня:

— Много ви благодаря. Не усетих как мина вчерашният ден. Довиждане, графиньо.

— Сбогом, миличка — отвърна графинята, — Дайте да целуна хубавичкото ви личице. Аз просто, по старешки, направо ви казвам, че ви обикнах.

Колкото и банална да беше тази фраза, изглежда, че Каренина искрено повярва и се зарадва. Тя се изчерви, леко се наведе, подложи лицето си под устните на графинята, пак се изправи и със същата усмивка, която трептеше между устните и очите й, подаде ръка на Вронски. Той стисна подадената му мъничка ръка и като на нещо особено, зарадва се на това енергично стискане, с което тя силно и смело разтърси ръката му. Тя излезе с бърза походка, с каквато така странно леко се носеше доста пълното й тяло.

— Много е мила — каза старицата.

Същото мислеше и синът й. Той я изпращаше с очи, докато грациозната й фигура не се скри, и усмивката замря на лицето му. През прозореца видя как тя пристъпи към брат си, улови го под ръка и започна да му говори оживено, очевидно за нещо, което нямаше нищо общо с него, с Вронски, и това му се стори неприятно.

— Е, maman, напълно здрава ли сте? — повтори той, като се обърна към майка си.

— Всичко е добре, отлично. Alexandre беше много мил. И Marie е станала много хубава. Тя е много интересна.

И пак започна да разправя за онова, което я интересуваше най-много — за кръщаването на внука й, за което бе ходила в Петербург, и за особената благосклонност на императора към по-големия й син.

— Ето го и Лаврентий — каза Вронски, като погледна през прозореца, — сега да вървим, ако обичате.

Старият слуга, който пътуваше с графинята, дойде в купето да доложи, че всичко е готово, и графинята стана, за да излязат.

— Да вървим, сега навалицата намаля — каза Вронски.

Камериерката взе чантата и кученцето, а слугата и носачът — другите неща. Вронски улови под ръка майка си; но когато вече излизаха от вагона, изведнъж край тях минаха бързо няколко души с изплашени лица. Бързо мина и началникът на гарата със своята фуражка с необикновен цвят. Очевидно бе се случило нещо необикновено. Хората от влака тичаха назад.

— Какво?… Какво?… Къде?… Хвърлил се!… Прегазил го!… — чуваше се сред минаващите.

Степан Аркадич със сестра си под ръка, също с изплашени лица, се върнаха и се спряха пред входа на вагона, като се пазеха от навалицата.

Дамите влязоха във вагона, а Вронски и Степан Аркадич тръгнаха след тълпата да научат подробности за нещастието.

Дали защото е бил пиян, или е бил твърде много увит поради студа, пазачът не чул маневриращия назад влак и бил прегазен.

Още преди да се върнат Вронски и Облонски, дамите научиха тия подробности от слугата.

Облонски и Вронски бяха видели обезобразения труп. Облонски явно страдаше. Той се чумереше и сякаш бе готов да заплаче.

— Ах, какъв ужас! Ах, Ана, да бе видяла само! Ах, какъв ужас! — повтаряше той.

Вронски мълчеше и хубавото му лице беше сериозно, но напълно спокойно.

— Ах, да бяхте видели, графиньо — каза Степан Аркадич. — И жена му е там… Ужасно е да я гледа човек… Тя се хвърли върху трупа му. Казват, че той сам издържал голямо семейство. Ужас!

— Не може ли да се направи нещо за нея? — с развълнуван шепот каза Каренина.

Вронски я погледна и веднага слезе от вагона.

— Ей сега ще дойда, maman — рече той и се обърна към вратата.

Когато се върна след няколко минути, Степан Аркадич вече разговаряше с графинята за една нова певица, а графинята нетърпеливо поглеждаше към вратата, очаквайки сина си.

— Сега да вървим — каза Вронски, влизайки.

Излязоха заедно. Вронски вървеше отпред с майка си. Отзад вървяха Каренина и брат й. При изхода Вронски бе настигнат от началника на гарата.

— Вие сте дали на помощника ми двеста рубли. Моля, посочете за кого са.

— За вдовицата — каза Вронски и сви рамене. — Не разбирам защо има нужда да се пита.

— Дадохте ли? — извика отзаде му Облонски и като притисна ръката на сестра си, прибави: — Много мило, много мило! Отличен момък, нали? Моите почитания, графиньо!

И той се спря със сестра си, като търсеше с очи камериерката й.

Когато излязоха, каретата на Вронски беше вече заминала. Излизащите хора все още приказваха за случилото се.

— Каква ужасна смърт! — каза един господин, който мина край тях. — Казват, на две парчета станал.

— А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт — рече друг.

— Как не вземат мерки! — каза трети.

Каренина седна в каретата и Степан Аркадич видя с учудване, че устните й треперят и тя едва сдържа сълзите си.

— Какво ти е, Ана? — попита я той, когато изминаха няколкостотин метра.

— Лошо предзнаменование — каза тя.

— Глупости! — каза Степан Аркадич. — Главното е, че ти пристигна. Не можеш си представи колко се надявам на тебе!

— А ти отдавна ли познаваш Вронски? — попита го тя.

— Да, знаеш ли, ние се надяваме, че той ще се ожени за Кити.

— Така ли? — тихо каза Ана. — Е, хайде сега да говорим за тебе — прибави тя, като тръсна глава, сякаш искаше физически да отпъди нещо излишно, което й пречеше. — Я да поприказваме за твоите работи. Аз получих писмото ти и ето дойдох.

— Да, цялата ми надежда е в тебе — каза Степан Аркадич.

— Хайде, разправи ми всичко.

И Степан Аркадич започна да разправя.

Когато пристигнаха пред къщи, Облонски помогна на сестра си да слезе, въздъхна, стисна й ръката и се запъти към съда.