Лев Толстой
Ана Каренина (127)

II

Тълпа народ, особено жени, беше се насъбрала около осветената за сватбата черква. Ония, които не бяха успели да проникнат в средата, се трупаха край прозорците, като се блъскаха, спореха и поглеждаха през решетките.

Повече от двадесет карети бяха вече подредени от стражарите на улицата. Един полицейски офицер, напук на студа, бе застанал при входа, мундирът му блестеше. Непрестанно пристигаха още екипажи и в черквата влизаха ту дами в цветя и с повдигнати шлейфове, ту мъже, които сваляха своите фуражки или черни шапки. А в черквата бяха вече запалени и двата полилея и всички свещи пред местните икони. И златното сияние върху червения фон на иконостаса, и позлатената резба на иконите, и среброто на полилеите и свещниците, и плочите на пода, и килимчетата, и хоругвите горе при клиросите, и стъпалата на амвона, и старите почернели книги, и подрасниците, и стихарите — всичко бе заляно от светлина. От дясната страна на топлата черква, сред множеството фракове и бели вратовръзки, мундири и тежки коприни, кадифе, атлаз, коси, цветя, голи рамене и ръце и дълги ръкавици, се носеше сдържан и оживен говор, който отекваше странно във високото кубе. Всеки път, когато се чуеше скърцане при отварянето на вратата, говорът сред тълпата стихваше и всички се озъртаха в очакване да видят влизащите младоженци. Но вратата се отваряше вече повече от десет пъти и всеки път влизаше или някой закъснял гостенин, или гостенка, които се присъединяваха към кръга на поканените отдясно, или някоя зрителка, измамила или умилостивила полицейския офицер, която се присъединяваше към множеството чужди хора отляво. И роднини, и чужди минаха вече през всички фази на очакването.

Отначало се надяваха, че младоженецът и младоженката всеки момент ще дойдат, и не отдаваха никакво значение на това закъснение. После започнаха все по-често и по-често да поглеждат към вратата, като си казваха дали не се е случило нещо. След това закъснението стана вече неловко и роднини и гости се мъчеха да си дадат вид, че не мислят за младоженеца и са заети със своя разговор.

Протодяконът, сякаш за да напомни, че времето му е скъпо, нетърпеливо покашляше, с което караше да треперят стъклата на прозорците. На клироса се чуваха ту запявания, ту секнене на отегчили се певци. Свещеникът непрестанно изпращаше ту клисаря, ту дякона да научат дали младоженецът е дошъл, а самият той, с лилаво расо и везан колан, все по-често и по-често се показваше на страничната врата в очакване на младоженеца. Най-после една от дамите погледна часовника си и рече: „Ама това е чудно!“ — и всички гости бяха обзети от безпокойство и започнаха да изказват високо своето учудване и недоволство. Единият от шаферите отиде да разбере какво се е случило. В това време Кити, отдавна вече напълно готова, с бяла рокля, дълъг воал и венец от портокалови цветя, с кумата и сестра си Лвова стоеше в салона в къщата на Шчербацки, гледаше през прозореца и напразно очакваше вече повече от половин час да й съобщи нейният шафер, че младоженецът е пристигнал в черквата.

А в това време Левин по панталони, но без жилетка и фрак, крачеше из стаята си в хотела, постоянно надничаше от вратата и оглеждаше коридора. Но в коридора не се виждаше оня, когото очакваше, и затова той се връщаше отчаян, размахваше ръце и се обръщаше към спокойно пушещия Степан Аркадич.

— Дали някога човек е бивал в такова ужасно глупаво положение! — каза той.

— Да, глупаво е — потвърди Степан Аркадич с укротяваща усмивка. — Но успокой се, ей сега ще я донесат.

— Не, как тъй! — със сдържан бяс каза Левин. — И тия глупави отворени жилетки! Невъзможно! — каза той, като погледна измачканата отпред риза. — Ами ако нещата ми са откарани вече на гарата? — отчаян извика той.

— Тогава ще облечеш моята риза.

— Отдавна трябваше да направя това.

— Не е хубаво да ставаш смешен… Почакай, ще се нареди.

Работата беше там, че когато Левин бе поискал да се облече, Кузма, старият слуга на Левин, му донесе фрак, жилетка и всичко необходимо.

— Ами ризата! — извика Левин.

— Ризата е на вас — със спокойна усмивка отвърна Кузма.

Кузма не бе се сетил да остави чиста риза и след като получи нареждане да прибере и изпрати всичко у Шчербацки, отдето тая вечер младите заминаваха, той така и направи, като прибра всичко освен фрака. Ризата, облечена сутринта, беше измачкана и невъзможна за тая модна отворена жилетка. Да изпращат у Шчербацки — беше далеко. Изпратиха да купят риза. Лакеят се върна, всичко затворено — неделя. Изпратиха у Степан Аркадич, донесоха една риза, но тя беше невъзможно широка и къса. Най-после изпратиха у Шчербацки да развържат нещата. Младоженеца чакаха в черквата, а той като звяр, затворен в клетка, крачеше из стаята, надничаше в коридора и с ужас и отчаяние си спомняше какво бе наприказвал на Кити и какво можеше тя да си помисли сега.

Най-после виновният Кузма, който едва си поемаше дъх, се втурна с риза в стаята.

— Едва сварих. Товареха вече на колата — каза Кузма.

След три минути, без да поглежда часовника, за да не разврежда раната си, Левин тичаше по коридора.

— Това няма да ти помогне — усмихнат каза Степан Аркадич и без да бърза, тръгна подире му. — Ще се нареди, ще се нареди… казвам ти.