Лев Толстой
Ана Каренина (171)

На другия ден, в десет часа, след като обиколи вече стопанството, Левин похлопа на стаята, дето нощуваше Васенка.

— Entrez!^[1] — извика му Весловски. — Извинете, аз току-що свърших моите ablutions^[2] — усмихнат каза той, застанал пред него само по долни дрехи.

— Моля, не се стеснявайте. — Левин седна до прозореца. — Добре ли спахте?

— Като пребит. А какъв ден е днес за лов!

— Да. Вие какво пиете, чай или кафе?

— Нито едното, нито другото. Закусвам. Право да ви кажа, срам ме е… Вярвам, че дамите са станали вече? Сега е чудесно да се разтъпче човек. Покажете ми конете.

След като се разходиха из градината, отбиха се в конюшнята и дори играха заедно гимнастика на паралелка, Левин се върна с гостенина си в къщи и влезе в приемната.

— Чуден лов беше, и колко впечатления! — каза Весловски, като пристъпи до Кити, която седеше до самовара. — Жалко, че дамите са лишени от тия удоволствия!

„Е, какво пък, той трябва да поприказва някак с домакинята“ — каза си Левин. Той пак бе доловил нещо в усмивката, в израза на победител, с който гостенинът се обърна към Кити.

Княгинята, която седеше от другата страна на масата с Мария Власевна и Степан Аркадич, извика Левин при себе си и заприказва с него за заминаването за Москва, дето Кити трябваше да се освободи от бременност, и за приготвянето на квартирата. Както около сватбата на Левин му бяха неприятни всякакви приготовления, унизяващи с нищожеството си величието на това, което се върши, така още по-унизителни му се виждаха приготовленията за очакваното раждане, времето, за което брояха някак на пръсти. Той се мъчеше през цялото време да не чува тия разговори — за това как да се повива очакваното бебе, мъчеше се да се извръща и да не вижда някакви си тайнствени безконечни плетени повои, някакви си платнени триъгълничета, на които Доли приписваше особена важност, и т.н. Раждането на сина му (той беше уверен, че ще бъде син), което му предвещаха, но в което той не можеше да повярва — дотолкова то му се струваше необикновено, — му изглеждаше, от една страна, такова огромно и поради това невъзможно щастие, а от друга страна, такова тайнствено събитие, че му се виждаше възмутително и унизително, като гледаше как хората се готвят за това събитие като за нещо най-обикновено.

Но княгинята не разбираше чувствата му и си обясняваше нежеланието му да мисли и приказва за това с лекомислие и равнодушие от негова страна и затова не го оставяше на мира. Тя бе натоварила Степан Аркадич да прегледа квартирата и сега извика Левин при себе си.

— Не знам нищо, княгиньо. Направете, както искате — каза той.

— Трябва да решим кога ще дойдете.

— Право да ви кажа, не зная. Знам, че се раждат милиони деца без Москва и лекари… защо пък…

— Но щом е така…

— Ама не, както иска Кити.

— С Кити не бива да се приказва за това! Да не би да искаш да я изплаша? Ето тая пролет Натали Голицина умря от лош акушер.

— Както кажете, така ще направя — мрачно каза той.

Княгинята започна да му приказва, но той не я слушаше. Макар че разговорът с княгинята разваляше настроението му, той стана мрачен не от тоя разговор, а от онова, което виждаше при самовара.

„Не, това е невъзможно“ — мислеше той и от време на време поглеждаше наведения към Кити Васенка, който й казваше нещо с хубавата си усмивка, както и нея, зачервена и развълнувана.

Имаше нещо нечисто в позата на Васенка, в погледа, в усмивката му. Левин видя дори нещо нечисто и в позата и погледа на Кити. И отново светлината угасна в очите му. Отново, както вчера, изведнъж, без ни най-малък преход, той се почувствува хвърлен от висотата на щастието, спокойствието и достойнството в бездната на отчаянието, злобата и унижението. Отново всичко и всички му станаха противни.

— Направете така, както искате, княгиньо — каза той и отново се озърна.

— Тежка е царската корона! — шеговито му каза Степан Аркадич, като загатваше очевидно не само за разговора с княгинята, но и за причината на Левиновото вълнение, което той бе забелязал. — Колко късно си станала днес, Доли!

Всички станаха да посрещнат Даря Александровна.

Васенка стана за миг и с присъщата на новото поколение липса на учтивост към дамите едва се поклони и отново продължи разговора си, като се засмя за нещо.

— Измъчи ме Маша. Тая кош, тя спа лошо и сега е ужасно капризна — каза Доли.

Разговорът, започнат от Васенка и Кити, се въртеше пак около вчерашното, за Ана и за това, може ли любовта да стои над светските условности. Тоя разговор бе неприятен на Кити и я вълнуваше както със самото си съдържание, така и с тона, с който се водеше, и особено с това, че тя знаеше как ще подействува на мъжа и. Но тя беше твърде простодушна и невинна, за да може да прекрати тоя разговор и дори да скрие онова външно удоволствие, което й правеше очевидното внимание на тоя млад човек. Тя искаше да прекрати тоя разговор, но не знаеше какво да направи. Знаеше, че какаото и да направи, мъжът й ще забележи и ще изтълкува всичко в лошия смисъл. И наистина, когато тя запита Доли какво й е на Маша, а Васенка, в очакване да се свърши тоя скучен за него разговор, започна да гледа равнодушно Доли, тоя въпрос се стори на Левин една неестествена, отвратителна хитрост.

— Е, ще отидем ли днес за гъби? — каза Доли.

— Да отидем, моля ви се, и аз ще дойда — каза Кити и се изчерви. От учтивост тя искаше да запита Васенка дали ще дойде и той и не го запита. — Къде отиваш, Костя? — виновно запита тя мъжа си, когато той с решителни крачки мина край нея. Тоя виновен израз потвърди всичките му съмнения.

— В мое отсъствие е дошъл механикът, не съм го виждал още — каза той, без да я погледне.

Той слезе в долния етаж, но не бе успял още да излезе от кабинета, когато чу познатите стъпки на жена си, която непредпазливо бързо идваше към него.

— Какво искаш? — сухо й каза той. — Ние сме заети.

— Извинете — обърна се тя към механика немец, — искам да кажа няколко думи на мъжа си.

Немецът искаше да излезе, но Левин му каза:

— Не се безпокойте.

— Влакът в три ли тръгва? — запита немецът. — Да не би да закъснея.

Левин не му отговори и сам излезе с жена си.

— Е, какво имате да ми кажете? — рече той на френски.

Той не я гледаше в лицето и не искаше да види, че тя, в нейното положение, потрепваше с цялото си лице и имаше жалък, смазан вид.

— Аз… аз искам да кажа, че не може да се живее така, че това е мъчение… — рече тя.

— Слугите са тук в бюфета — сърдито каза той, — не правете сцени.

— Добре, елате тук!

Те стояха в една стая, през която се минаваше за други стан. Кити искаше да влязат в съседната стая. Но там англичанката се занимаваше с Таня.

— Добре, да идем в градината!

В градината се натъкнаха на селянина, който чистеше алеята. И вече без да мислят, че селянинът вижда нейното разплакано и неговото развълнувано лице, без да мислят, че имат вид на хора, които бягат от някакво нещастие, те с бързи крачки вървяха напред, чувствувайки, че трябва да се обяснят и разубедят един друг, да останат насаме и така да се избавят от мъката, която изпитваха и двамата.

— Така не може да се живее! Това е мъчение! Аз страдам, страдаш и ти. За какво? — каза тя, когато стигнаха най-после до една уединена пейка в дъното на липовата алея.

— Но ти ми кажи едно: имаше ли в неговия тон нещо неприлично, нечисто, унизително-ужасно? — каза той като се спря пред нея пак в същата поза, с юмруци пред гърдите, както бе стоял тогава през нощта.

— Имаше — с треперещ глас каза тя. — Но, Костя, нима не виждаш, че аз не съм виновна? От сутринта исках да държа друг тон, но тия хора… Защо е дошъл той? Колко щастливи си бяхме! — каза тя, задъхвана от ридания, които разтърсваха цялото й напълняло тяло.

Макар че никой не ги гонеше, че нямаше от какво да бягат и че не са могли да намерят нищо особено радостно на пейката, градинарят с учудване видя, че на връщане към къщи те минаха край него с успокоени, светнали лица.