Лев Толстой
Ана Каренина (203)

Лекарят не беше станал още и лакеят каза, че „легна късно и заповяда да не го будят, защото ще стане скоро“. Лакеят чистеше стъклата на лампите и изглеждаше много зает. Това внимание на лакея към стъклата и равнодушието му към онова, което ставаше в Левин, отначало го учудиха, но като размисли, той веднага разбра, че никой не знае и не е длъжен да знае неговите чувства и че толкова повече трябва да действува спокойно, обмислено и решително, за да пробие тая стена от равнодушие и да постигне целта си. „Трябва да не бързам и да не изпущам нищо“ — каза си Левин, като чувствуваше все по-голям и по-голям подем на физически сили и внимание към онова, което му предстоеше да направи.

Когато научи, че лекарят още не е станал, покрай разните планове, които му дойдоха на ума, Левин се спря на следното: Кузма да отиде с бележка при някой друг лекар, а той самият да отиде в аптеката за опиум и когато се върне, ако лекарят още не е станал, да подкупи лакея или ако той не се съгласи, насила да събуди лекаря на всяка цена.

В аптеката мършавият помощник-аптекар със същото равнодушие, с каквото лакеят чистеше стъклата, приготвяше прахове на един чакащ кочияш и отказа да му даде опиум. Левин започна да го убеждава, като се мъчеше да не бърза и да не се горещи, спомена имената на лекаря и акушерката и обясни защо му е необходим опиумът. Помощник-аптекарят запита на немски управителя да му даде ли и след като получи иззад преградката съгласие, извади едно шишенце и фунийка, бавно наля от голямото шише в малкото, залепи етикет, запечата го въпреки молбата на Левин да не прави това и искаше да го завие. Това вече Левин не можа да понесе; той нетърпеливо грабна шишенцето от ръцете му и хукна през голямата стъклена врата. Лекарят не бе станал още, а лакеят, който сега постилаше килима, отказа да го събуди. Левин извади спокойно десетрублева банкнота и като изговаряше бавно думите, но и не губеше време, подаде му банкнотата и му обясни, че Пьотр Дмитрич (колко велик и значителен му се виждаше сега тоя така незначителен по-рано Пьотр Дмитрич!) е обещал да идва във всяко време, че сигурно няма да се разсърди и затова нека го събуди веднага.

Лакеят се съгласи, отиде в горния етаж и покани Левин в приемната.

Левин чуваше как зад вратата лекарят кашля, крачи из стаята, мие се и говори нещо. Минаха две-три минути; на Левин му се стори, че е минало повече от час. Той не можеше да чака повече.

— Пьотр Дмитрич, Пьотр Дмитрич! — с умоляващ глас започна той през отворената врата. — За Бога, простете ми. Приемете ме така, както сте. Минаха повече от два часа.

— Ей сега, ей сега! — отвърна един глас и Левин се учуди, че лекарят каза това, като се усмихваше.

— Само за минутка…

— Ей сега.

Минаха още две минути, докато лекарят обуе ботушите си, и още две минути, докато се облече и среше.

— Пьотр Дмитрич! — с жален глас започна отново Левин, но в това време лекарят излезе облечен и сресан. „Тия хора нямат съвест — помисли Левин. — Решат се, когато ние гинем!“

— Добро утро! — каза му лекарят, като му подаде ръка, и сякаш го дразнеше със спокойствието си. — Не бързайте. Е, какво има?

Мъчейки се да разправи всичко по-обстойно, Левин започна да изрежда ненужни подробности за положението на жена си и прекъсваше постоянно разказа си с молби към лекаря да тръгне веднага с него.

— Но не бързайте толкова. Вие не знаете тия работи. Аз сигурно съм излишен, но понеже обещах, ще дойда. Но няма защо да бързаме. Седнете, моля ви се, ще пиете ли кафе?

Левин го погледна, като го питаше с поглед дали се подиграва с него. Но лекарят не мислеше да се подиграва.

— Зная, зная — усмихнат каза лекарят, — и аз съм семеен човек; но в тия минути ние, мъжете, сме най-жалките хора. Имам една пациентка, при такива случаи мъжът й винаги се крие в конюшнята.

— Но как мислите, Пьотр Дмитрич? Мислите ли, че ще бъде благополучно?

— Всичко говори за благополучен изход.

— Но вие ще дойдете ли веднага? — каза Левин, като гледаше със злоба слугата, който донесе кафето.

— След един час.

— Не, за Бога!

— Та оставете ме да изпия кафето си.

Лекарят започна да пие кафето. И двамата млъкнаха.

— Но турците ги бият здравата. Четохте ли вчерашната телеграма? — каза лекарят, като дъвчеше кифлата.

— Не, не мога повече! — каза Левин и скочи. — След четвърт час ще дойдете ли?

— След половин час.

— Честна дума?

Когато се върна в къщи, Левин завари княгинята и двамата заедно се приближиха до вратата на спалнята. Очите на княгинята бяха просълзени и ръцете й трепереха. Когато видя Левин, тя го прегърна и заплака.

— Как е, как е, мила Лизавета Петровна — каза тя, като улови за ръка излязлата насреща им със светнало и загрижено лице Лизавета Петровна.

— Добре върви — каза тя, — убедете я да легне. Ще бъде по-леко.

Откак бе се събудил и разбрал каква е работата, Левин се приготви да понесе твърдо онова, което му предстои, без да размишлява и без да пресмята нищо, затворил всичките си мисли и чувства, без да разваля настроението на жена си, а наопаки, като я успокоява и поддържа смелостта й. Като не си позволяваше дори да мисли какво ще стане и как ще свърши, след като бе разпитал колко време обикновено продължава тая работа, Левин мислено се бе приготвил да търпи и да се владее четири-пет часа и това му се виждаше възможно. Но когато се върна от лекаря и видя отново страданията й, той започна все по-често и по-често да повтаря: „Господи, прости, помогни!“, да въздиша и да вдига глава нагоре; и почувствува страх, че няма да издържи, ще се разплаче или ще избяга. Толкова мъчително му беше. А бе минал само един час.

Ала след тоя час минаха още един, два, три, минаха и петте часа, които той си беше определил като най-дълъг срок за търпение, а положението беше все същото: и той все търпеше, защото не можеше да прави нищо друго, освен да търпи, като мислеше всеки миг, че е стигнал до последните граници на търпението и че още малко и сърцето му ще се пръсне от състрадание.

Но минаваха още минути, часове и още часове и неговите чувства на страдание и ужас растяха и се напрягаха още повече.

За Левин не съществуваха вече всички ония обикновени условия на живота, без които не можем да си представим нищо. Той изгуби представа за времето. Ту минутите — ония минути, когато тя го извикваше при себе си и той държеше потната й ръка, която ту го стискаше с необикновена сила, ту го отблъскваше — му се виждаха часове, ту часовете му се виждаха минути. Той се зачуди, когато Лизавета Петровна го помоли да запали свещта зад паравана и узна, че е вече пет часът вечерта. Ако му кажеха, че сега е едва десет часът сутринта, той също малко би се зачудил. Също така малко знаеше и де е бил през това време, както и кога какво е станало. Той виждаше възпаленото й лице, което ту недоумяваше и страдаше, ту се усмихваше и го успокояваше. Виждаше и княгинята, зачервена, напрегната, с разпилени къдри на белите коси и в сълзи, които тя усилено гълташе, хапейки устни, виждаше и Доли, и лекаря, който пушеше дебели цигари, и Лизавета Петровна с твърдо, решително и успокояващо лице, и стария княз, който се разхождаше из салона с намръщено лице. Но не знаеше как те идваха и излизаха и де бяха. Княгинята беше ту с лекаря в спалнята, ту в кабинета, дето се озова сложената трапеза; ту това не беше княгинята, а беше Доли. След това Левин помнеше, че го пращаха някъде. Веднъж го изпратиха да премести масата и дивана. Той с усърдие свърши това, като мислеше, че то е необходимо за нея, и едва отпосле научи, че е приготвил легло за себе си. След това го пращаха при лекаря в кабинета да пита нещо. Лекарят му отговори и заприказва за неуредиците в Думата. След това го пращаха да отнесе в спалнята при княгинята една икона със сребърен позлатен филон и той със старата прислужница на княгинята се катери по шкафа да я свали и строши кандилото, а прислужницата на княгинята го успокояваше и за жена му, и за кандилото и той отнесе иконата и я постави при главата на Кити, като я подпъхна грижливо зад възглавницата й. Но той не знаеше къде, кога и защо стана всичко това. Не разбираше също защо княгинята го бе уловила за ръка и като го гледаше жално, молеше го да се успокои, а Доли го убеждаваше да си хапне нещо и го изведе от стаята, и дори лекарят сериозно и със състрадание го гледаше и му предлагаше капки.

Той знаеше и чувствуваше само, че това, което ставаше, прилича на онова, което ставаше преди една година в хотела на губернския град при смъртното легло на брата Николай. Но онова бе мъка, а това беше радост. Но и оная мъка, и тая радост бяха еднакво извън обикновените условия на живота, бяха в тоя обикновен живот сякаш пролуки, през които се виждаше нещо висше. И еднакво тежко и мъчително идваше това, което ставаше, и еднакво непостижимо при съзерцаване на това висше нещо душата се издигаше на такава висота, която по-рано не е дори познавала и където разсъдъкът не успяваше още да я настигне.

„Господи, прости и помогни!“ — непрекъснато си повтаряше той въпреки толкова дългото и сякаш пълно отчуждение, чувствувайки, че се обръща към Бога също така доверчиво и искрено, както и в дните на детинството и ранната младост.

През цялото това време той имаше две различни настроения. Едното бе извън нейното присъствие, с лекаря, който пушеше една след друга дебели цигари и ги гасеше в края на пълната пепелница, с Доли и с княза, дето ставаше дума за обеда, за политика, за болестта на Мария Петровна и дето Левин изведнъж за миг забравяше напълно какво става и се чувствуваше сякаш събуден от сън; а другото настроение — в нейно присъствие, до главата й, дето сърцето му искаше да се пръсне от състрадание и все не се пръскаше, а той непрекъснато се молеше на Бога. И всеки път, когато долетелият от спалнята вик го изваждаше от минутната забрава, той попадаше под същото това странно заблуждение, което го бе обзело в първия миг; всеки път, когато чуеше вика, той скачаше, тичаше да се оправдава, спомняше си пътем, че не е виновен, и му се искаше да защити, да помогне. Но като я погледнеше, отново виждаше, че не може да помогне, идваше в ужас и казваше: „Господи, прости и помогни!“ И колкото повече времето минаваше, толкова по-силни ставаха и двете настроения: толкова по-спокоен ставаше той извън нейното присъствие и напълно забравяше за нея и толкова по-мъчителни ставаха и самите нейни страдания, и чувството на безпомощност пред тях. Той скачаше, искаше да избяга някъде, а тичаше при нея.

Понякога, когато тя час по час го извикваше, той я обвиняваше. Но след като видеше покорното й усмихнато лице и чуеше думите: „Аз те измъчих“, той обвиняваше Бога, но като си спомняше за Бога, веднага го молеше да прости и помилва.