Лев Толстой
Ана Каренина (80)

I

В средата на юли при Левин дойде кметът от сестриното му село, което се намираше на двадесет версти от Покровское, с отчет за хода на работите и за коситбата. Главният доход от имението на сестра му беше от напояваните ливади. През миналите години селяните откупуваха ливадите по двадесет рубли десетината. Когато Левин започна да управлява имението, той прегледа ливадите, видя, че те струват повече и определи по двадесет и пет рубли на десетина. Селяните не дадоха тая цена и както подозираше Левин, разубедиха и другите купувачи. Тогава той сам отиде там и нареди да косят ливадите отчасти с надничари, отчасти на изполица. Местните селяни пречеха с всички средства на това нововъведение, но работата тръгна и още първата година от ливадите получиха почти двоен доход. На третата и миналата година продължи същото противодействие от страна на селяните и коситбата ставаше пак по същия начин. Тая година селяните бяха пренаели всички ливади и сега кметът дойде да съобщи, че сеното е прибрано и че опасявайки се от дъжд, той извикал писаря от канцеларията, пред него разделил сеното и направил вече единадесет купи за господаря. От неопределените отговори на въпроса колко сено е прибрано от главната ливада, от бързината, с която кметът разделил сеното, без да пита, и изобщо от тона на тоя селянин Левин разбра, че в тая подялба на сеното има нещо нечисто и реши да отиде сам да провери работата.

Като пристигна по обед в селото и остави коня си у един старец, негов приятел, мъж на братовата му кърмачка, Левин отиде при стареца на пчелина, за да научи от него подробности по прибирането на сеното. Приказливият благообразен старец Парменич посрещна радостно Левин, показа му цялото си стопанство, разправи му всички подробности за пчелите и за тазгодишното им роене, но на въпросите му за коситбата отговаряше неопределено и неохотно. Това затвърди още повече предположенията на Левин. Той отиде на ливадата и прегледа купите. В купите не можеше да има по петдесет коли и за да изобличи селяните, Левин нареди веднага да извикат колите, които са возили сеното, да вдигнат една купа и да я откарат в плевнята. Купата излезе само тридесет и две коли. Въпреки уверенията на кмета, че отначало сеното е било неулегнало, а сега в купите се е слегнало, и въпреки клетвите му, че всичко е било направено честно, Левин настояваше на своето, че са делили сеното без негово нареждане и затова той не може да приеме това сено за по петдесет коли в купа. След дълги спорове работата се разреши така: селяните да приемат за своя сметка тия единадесет купи, като се смята всяка купа по петдесет коли, а за дела на господаря да направят нови купи. Тия преговори и деленето на купите продължиха до пладне. Когато бе поделено и последното сено, Левин възложи на писаря да наблюдава по-нататък, а той седна върху една купа, отбелязана с ракитов прът, и се залюбува на гъмжащата от хора ливада.

Пред него, в завоя на реката отвъд блатото, подвиквайки весело със звънливите си гласове, се движеше пъстра, върволица жени и от разпластеното сено по светлозелената морава бързо се проточваха сиви лъкатушни редове. След жените вървяха селяни с вили и от редовете израстваха широки, високи и закръглени купи. Вляво по окосената вече ливада трополяха талиги и купите, подавани на грамадни навиляци, изчезваха една след друга и на тяхно място се издигаха, нависнали над задниците на конете, тежки коли с дъхаво сено.

— Да го приберем, докато е хубаво времето! Ама че сено ще бъде! — каза един старец, който седна до Левин. — Ме сено, а чай! Виж как го прибират, сякаш патета кълват зърна! — прибави той, като сочеше струпваните купи. — От обед превозиха вече половината.

— Последната ли е, а? — извика той на момъка, който, изправен отпред на колата, мина край тях, като размахваше краищата на конопените поводи.

— Последната, татко! — викна момъкът, като задържаше коня, и усмихнат се озърна към веселата, също усмихната румена жена, която седеше в колата, и подкара по-нататък.

— Кой е тоя? Твой син ли? — попита Левин.

— По-малкият ми — с ласкава усмивка каза старецът.

— Какъв юнак!

— Бива си го.

— Женен ли е вече?

— Трета година кара от Филипови пости.

— А има ли деца?

— Какви ти деца! Цяла година не разбираше нищо, пък и се срамуваше — отвърна старецът. — Ама че сено! Същински чай! — повтори той, за да промени разговора.

Левин се загледа внимателно към Ванка Парменов и жена му. Те товареха сено близо до него. Иван Парменов се бе изправил на колата, поемаше, разстилаше и газеше грамадните навиляци сено, които отначало с наръчи, а след това с вила сръчно му подаваше младата му хубавица-стопанка. Младата жена работеше леко, весело и сръчно. Едрото, слегнало се сено не се набождаше изведнъж на вилата. Отначало тя го оправяше, пъхваше вилата, след това с пъргаво и бързо движение го налягаше с цялата тежест на тялото си и веднага прегъваше препасаната си с червен пояс снага, изправяше се и като издаваше напред пълните си гърди изпод бялата престилка, сръчно улавяше вилата с ръце и мяташе навиляка високо на колата. Иван, който явно се мъчеше да й спести всяка минута излишен труд, широко разтворил ръце, бързо подхващаше подадения му наръч и го разстилаше на колата.

След като подаде и последното сено с греблото, жената отърси посипаното по врата й дребно сено, оправи килнатата над бялото й незагоряло чело червена кърпа и се пъхна под талигата да овърже сеното. Иван я учеше как да върже въжето за лисиците на колата и високо се разсмя на нещо, казано от нея. В израза и на двете лица се четеше силна, млада, наскоро пробудила се любов.