Лев Толстой
Ана Каренина (102)

I

Каренини, мъжът и жената, продължаваха да живеят в една къща, срещаха се всеки ден, но бяха съвсем чужди един на друг. Алексей Александрович бе си поставил като правило да се вижда всеки ден с жена си, та слугите да нямат право да правят предположения, но отбягваше да обядва у дома си. Вронски не идваше никога в къщата на Алексей Александрович, но Ана се срещаше с него вън от къщи и мъжът й знаеше това.

Положението беше мъчително и за тримата и нито един от тях не би имал сили да преживее дори един ден в това положение, ако не очакваше, че то ще се промени и ако не смяташе, че това е само временно угнетително затруднение, което ще мине. Алексей Александрович очакваше, че тая страст ще премине, както минава всичко, че всички ще забравят за това и името му ще остане неопозорено. Ана, от която зависеше това положение и за която то беше най-мъчително, го понасяше, защото не само очакваше, но беше твърдо убедена, че в най-скоро време всичко ще се оправи и уясни. Тя никак не знаеше кое ще оправи това положение, но беше твърдо уверена, че тая развръзка ще дойде сега много скоро. Вронски, който неволно й се покоряваше, също очакваше нещо независещо от него, което трябваше да премахне всички трудности.

В средата на зимата Вронски прекара една много тягостна седмица. Той бе аташиран към един пристигнал в Петербург чуждестранен принц и трябваше да му показва забележителностите на Петербург. Самият Вронски беше представителен, освен това владееше изкуството да се държи достойно-почтително и бе свикнал с обноските към такива лица; затова го и аташираха към принца. Но тая длъжност му се видя много тежка. Принцът не искаше да пропусне нищо, за което в родината му биха го попитали дали е видял в Русия; пък и самият той желаеше да се възползува колкото може, от руските удоволствия. Вронски бе длъжен да го ръководи и в едното, и в другото. Сутрин ходеха да разглеждат забележителностите, а вечер участвуваха в националните увеселения. Принцът имаше необикновено дори между принцовете здраве; с гимнастика и грижи за тялото си той бе насъбрал толкова сили, че макар и да прекаляваше в удоволствията, беше свеж като голяма зелена лъскава холандска краставица. Принцът пътуваше много и смяташе, че една от главните изгоди на лесните днес пътни съобщения се състои в достъпността на националните удоволствия. Той бе ходил в Испания и там бе правил серенади и бе се сближил с една испанка, която свиреше на мандолина. В Швейцария бе убил дива коза. В Англия бе препускал в червен фрак през огради и при облог бе убил двеста фазана. В Турция бе ходил в харем, в Индия бе яздил на слон и сега в Русия искаше да вкуси от всички специално руски удоволствия.

На Вронски, който беше при него нещо като главен церемониалмайстор, му струваше голям труд да разпределя всички руски удоволствия, предлагани на принца от различни лица. Имаше и коне-линкачи, и блини, и лов на мечки, и тройки, и цигани, и гуляи с чупене на съдове по руски. И принцът с извънредна леснина усвои руския дух, чупеше подносите със съдове, слагаше циганка на коленете си и сякаш питаше: какво още трябва да направя или целият руски дух се състои само в това?

Всъщност от всички руски удоволствия на принца се харесваха най-много френските актриси, балерината и шампанското с бял печат. Вронски бе свикнал с принцовете, но дали защото напоследък бе се променил самият той или от прекалено голяма близост с тоя принц — тая седмица му се видя страшно тежка. През цялата седмица непрестанно изпитваше едно чувство, подобно на чувството у човек, който, прикрепен към някой опасен луд, би се страхувал от лудия и едновременно, поради близостта си с него, би се страхувал и за своя ум. Вронски постоянно чувствуваше необходимостта да не отслабва нито за миг тона на строгата официална почтителност, за да не бъде обиден. Държането на принца към същите ония лица, които, за учудване на Вронски, правеха какво ли не, за да му доставят руски удоволствия, беше презрително. Мнението му за руските жени, които той искаше да изучи, неведнъж караше Вронски да се черви от негодувание. А главната причина, поради която принцът бе особено непоносим за Вронски, беше тая, че той неволно виждаше себе си в него. И това, което виждаше в огледалото, не ласкаеше самолюбието му. Това беше един много глупав и много самоуверен, и много здрав, и много чистоплътен човек, но нищо повече. Беше джентълмен — това бе истина и Вронски не можеше да го отрече. Беше спокоен и невзискателен към високопоставените лица, беше свободен и естествен в обноските си с равните и беше презрително-добродушен с нискостоящите. Самият Вронски беше такъв и смяташе това за голямо достойнство; но по отношение на принца той беше нискостоящ и това презрително-добродушно отношение към него го възмущаваше.

„Глупаво говедо! Нима аз съм такъв?“ — мислеше той.

Както и да е, на седмия ден, преди заминаването му за Москва, когато се сбогува с него и получи благодарността му, той беше щастлив, че се е отървал от това неловко положение и от неприятното огледало. Сбогуваха се на гарата, на връщане от един лов за мечки, дето през цялата нощ пред тях се бе разиграло руското юначество.