Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XXXIII

Алексей Александрович се върна от министерството в четири часа, но както се случваше често, не успя да влезе при нея. Той отиде в кабинета си да приеме чакащите просители и да подпише някои книжа, донесени от секретаря му. На обяда (у Каренини обядваха винаги по трима-четирима гости) дойдоха: старата братовчедка на Алексей Александрович, директорът на департамента с жена си и един млад човек, препоръчан на Алексей Александрович да го назначи на служба. Ана отиде в гостната да ги забавлява. Точно в пет часа, още преди бронзовият часовник „Петър I“ да отброи петия си удар, влезе Алексей Александрович с бяла връзка и с фрак с две звезди, тъй като веднага след обеда трябваше да излезе. Всяка минута от живота на Алексей Александрович беше заета и разпределена. И за да успее да направи това, което му предстоеше всеки ден, той се придържаше към най-строга акуратност. „Без бързане и без почивка“ — беше неговият девиз. Той влезе в салона, поклони се на всички и набързо седна, като се усмихваше на жена си.

— Да, свърши се моето уединение. Няма да повярваш колко неудобно (той подчерта думата неудобно) е човек да обядва сам.

На трапезата той поприказва с жена си за московските работи, с иронична усмивка разпитваше за Степан Аркадич; но разговорът беше предимно общ, за петербургските служебни и обществени работи. След обеда той прекара половин час с гостите и като стисна пак с усмивка ръка на жена си, излезе и отиде в съвета. Ана не отиде тоя път нито у княгиня Бетси Тверская, която, след като научи за пристигането й, я покани за вечерта, нито на театър, дето тая вечер имаше ангажирана ложа. Тя не отиде главно защото роклята, на която разчиташе, не беше още готова. Изобщо, когато се залови след излизането на гостите с тоалета си, Ана беше много ядосана. Преди да замине за Москва, тя, която изобщо умееше да се облича не много скъпо, бе дала на една модистка да й преправи три рокли. Роклите трябваше да се преправят така, че да не могат да се познаят, и трябваше да бъдат готови още преди три дена. Оказа се, че две от роклите съвсем не бяха готови, а третата беше преправена не така, както искаше Ана. Модистката дойде да се обяснява, като твърдеше, че така ще бъде по-добре, и Ана кипна дотолкова, че отпосле я беше срам да си спомня за това. За да се успокои напълно, тя отиде в детската стая и прекара цялата вечер със сина си, сама го сложи да си легне, прекръсти го и го покри с одеялото. Доволна бе, че не отиде нийде и прекара така добре тая вечер. Беше й толкова леко и спокойно, така ясно виждаше, че всичко, което във влака й се струваше толкова значително, беше само един обикновен нищожен случай от светския живот и че тя няма за какво да се срамува нито пред себе си, нито пред когото и да било. Ана седна до камината с английския роман в ръка и зачака мъжа си. Точно в девет и половина се чу неговото позвъняване и той влезе в стаята.

— Най-после се върна! — каза тя и му протегна ръка.

Той целуна ръката й и седна до нея.

— Доколкото виждам, пътуването ти се увенча с успех — каза й той.

— Да, наистина — отвърна тя и започна да му разправя всичко отначало: за пътуването си с Вронская, за пристигането, за случката на гарата. След това му разправи за съчувствието си отначало към брат си, а после към Доли.

— Аз не смятам, че може да се прости на такъв човек, макар че той ти е брат — строго каза Алексей Александрович.

Ана се усмихна. Тя разбра, че той каза това тъкмо за да покаже, че роднинските връзки не могат да го спрат да изкаже искреното си мнение. Тя познаваше тая черта у мъжа си и я обичаше.

— Радвам се, че всичко се е свършило благополучно и че ти си дойде — продължи той. — Е, какво се говори там за новата мярка, която прокарах в съвета?

Ана не бе чувала нищо за тая мярка и й стана съвестно, че е могла така лесно да забрави онова, което за него бе толкова важно.

— Тук, напротив, тя вдигна много шум — каза той със самодоволна усмивка.

Тя видя, че Алексей Александрович иска да й съобщи нещо приятно за себе си във връзка с това и с ред въпроси го накара да й разправи всичко. Със същата самодоволна усмивка той й разправи за овациите, които му били направени поради прокарването на тая мярка.

— Много, много ми бе приятно. Това показва, че най-после у нас започна да се затвърдява един разумен и твърд възглед върху тая работа.

След като изпи втора чаша чай със сметана и хляб, Алексей Александрович стана и се запъти към кабинета си.

— Ами ти не си отишла никъде; сигурно ти е било скучно? — каза той.

— О, не! — отвърна тя, като стана след него и го съпроводи през салона до кабинета му. — Какво четеш сега? — попита тя.

— Сега чета Duc de Lille, Poésie des enfers[1] — отвърна той. — Много забележителна книга.

Ана се усмихна, както човек се усмихва над слабостите на любими хора, и като пъхна ръка под неговата, изпрати го до вратата на кабинета. Тя знаеше навика му да чете вечер, който бе станал необходимост за него. Знаеше, че макар служебните задължения и да поглъщаха почти цялото му време, той смяташе за свой дълг да следи всички забележителни прояви в областта на мисълта. Знаеше също, че фактически го интересуват политическите, философските и богословските книги, че изкуството бе напълно чуждо за неговия характер, но че въпреки това или по-право тъкмо поради това Алексей Александрович не пропущаше нищо от онова, което вдигаше шум в тая област, и смяташе за свой дълг да чете всичко. Тя знаеше, че в областта на политиката, философията и богословието Алексей Александрович живееше със съмнения или търсеше истината; но по въпросите на изкуството и поезията, и особено на музиката, която съвсем не разбираше, той имаше най-определени и твърди мнения. Обичаше да говори за Шекспир, Рафаел, Бетховен, за значението на новите школи в поезията и музиката, които бяха разпределени у него с много ясна последователност.

— Е, приятно четене — каза тя при вратата на кабинета, дето му бяха приготвили вече свещ с абажур и стъкло с вода до креслото. — А пък аз ще пиша до Москва.

Той стисна ръката й и отново я целуна.

„Все пак той е добър човек, правдив, кротък и забележителен в своята сфера — каза си Ана, когато се върна в стаята си, сякаш го защищаваше пред някого, който го обвинява и казва, че човек не може да го обича. — Но защо ушите му стърчат така странно? Или се е подстригал?“

Точно в дванадесет, когато Ана, все още седнала до писмената маса, довършваше писмото си до Доли, се чуха равномерни стъпки в чехли и Алексей Александрович, измит и сресан, с книга под мишницата, пристъпи до нея.

— Време е, време е — каза той, особено усмихнат, и влезе в спалнята.

„И какво право имаше той да го гледа така?“ — помисли Ана, като си спомни как Вронски бе погледнал Алексей Александрович.

Тя се съблече и влезе в спалнята, но на лицето й не само че нямаше онова оживление, което, докато бе в Москва, току бликаше от очите и усмивката й: напротив, сега огънят изглеждаше угаснал в нея или потулен някъде дълбоко.

Бележки

[1] Херцог дю Лил, Поезия на ада.