Лев Толстой
Ана Каренина (72)

II

— Знаеш ли, мислех за тебе — каза Сергей Иванович. — Това, което става във вашия уезд, на нищо не прилича, както ми поразправи тоя доктор; той не е глупаво момче. И аз съм ти казвал и казвам: не правиш добре, дето не ходиш на събранията и изобщо си се откъснал от земските работи. Щом порядъчните хора се оттеглят, разбира се, всичко ще тръгне Бог знае как. Плащаме пари, те отиват за заплати, а няма нито училища, нито фелдшери, нито акушерки, нито аптеки, нищо няма.

— Но нали опитвах — тихо и неохотно отвърна Левин, — не мога! Какво да правя!

— Защо да не можеш? Да си призная, не разбирам. Не допущам това да е от равнодушие и неумение; нима е просто мързел?

— Нито едното, нито другото, нито третото. Аз опитвах и виждам, че не мога да направя нищо — каза Левин.

Той едва вникваше в думите на брат си. Загледан през реката към нивата, виждаше нещо черно, но не можеше да различи дали е кон или управителят на кон.

— Но защо да не можеш да направиш нищо? Направил си опит, не си успял по твоя преценка и веднага се отчайваш. Как можеш да нямаш самолюбие?

— Самолюбието — каза Левин, засегнат на болното място от думите на брат си — не го разбирам. Самолюбие би имало, ако в университета ми кажеха, че другите разбират интегралното изчисление, а аз не го разбирам. Но тук трябва да си убеден предварително, че е необходимо да имаш известни способности за тия работи и главно, че тия работи са много важни.

— Как тъй, нима това не е важно? — каза Сергей Иванович, засегнат, задето брат му смята за неважно онова, което го занимаваше, и особено задето той очевидно почти не го слуша.

— На мене не ми се вижда важно, не може да ме заинтересува, какво искаш тогава?… — отвърна Левин, разбрал, че онова, което виждаше, е управителят и че управителят сигурно е освободил селяните от оране. Те обръщаха оралата. „Нима са свършили орането?“ — помисли той.

— Ама слушай — каза по-големият брат, като намръщи красивото си умно лице, — всичко има граници. Много хубаво е да бъдеш чудак и искрен човек и да не обичаш фалша — всичко това аз го зная; но пък това, което казваш, или няма смисъл, или има много лош смисъл. Как можеш да смяташ за неважно, че тоя народ, който ти обичаш, както уверяваш…

„Никога не съм разправял такова нещо“ — помисли Константин Левин.

— … мре без помощ? Груби бабувачки морят децата, народът тъне в невежество и се огъва под властта на всеки писар, а тебе ти е дадено в ръцете средство да помогнеш на това, но ти не помагаш, защото според теб това не било важно.

И Сергей Иванович го постави пред дилемата: или си дотолкова неразвит, че не можеш да видиш всичко, което можеш да направиш, или не искаш да пожертвуваш спокойствието, тщеславието си и не знам още какво, за да направиш това.

Константин Левин чувствуваше, че му остава само да се съгласи или да признае, че не изпитва достатъчно любов към общото дело. И това го оскърби и огорчи.

— И едното, и другото — решително каза той. — Не виждам, че би могло…

— Как? Нима като се разпределят добре парите, не може да се даде медицинска помощ?

— Не може, както ми се струва… В нашия уезд, с неговите четири хиляди квадратни версти, при нашите поледици, виелици и работния сезон, не виждам възможност да се дава повсеместно медицинска помощ. Пък и изобщо аз не вярвам в медицината.

— Е, позволи ми, това е несправедливо… Аз ще ти посоча хиляди примери… Е, ами училищата?

— Защо ти са училища?

— Какво приказваш? Нима може да има съмнение в ползата от образованието? Щом то е добро за тебе, ще бъде добро и за всички.

Константин Левин се чувствуваше нравствено притиснат до стената и затова се разгорещи и без да иска, изказа главната причина за равнодушието си към общото дело.

— Всичко това може да е хубаво; но защо има нужда да се грижа за уреждане на лечебни пунктове, от които никога не се ползувам, и на училища, дето няма да изпращам децата си, дето и селяните не искат да изпращат децата си, а при това не съм и твърдо убеден, че трябва да се изпращат? — каза той.

Сергей Иванович за миг се зачуди от тоя неочакван възглед върху нещата; но веднага състави нов план за атака.

Той помълча, извади една от въдиците, хвърли я пак и усмихнат се обърна към брат си:

— Позволи ми… Първо, от лечебен пункт почувствувахме нужда. Ето за Агафия Михайловна изпратихме да извикат земския лекар.

— Но аз мисля, че ръката й ще си остане изкривена.

— Това още не се знае… И после, грамотният селянин и работник е по-нужен и по-ценен за тебе.

— Не, питай когото искаш — енергично отвърна Константин Левин, — но грамотният като работник е много по-лош. И пътищата не трябва да се поправят; а мостовете — както ги поставят, така ги и открадват.

— Впрочем — каза намръщен Сергей Иванович, който не обичаше противоречията и особено такива, които непрестанно отскачат от едно на друго и без всякаква връзка привеждат нови доводи, така че човек не знае на какво да отговори, — впрочем работата не е там. Позволи ми. Признаваш ли, че образованието е благо за народа?

— Признавам — неочаквано каза Левин и веднага се сети, че не е казал това, което мисли. Той чувствуваше, че ако признае това, ще му докажат, че говори глупости, които нямат никакъв смисъл. Как ще му докажат това, той не знаеше, но знаеше, че несъмнено ще му докажат логично и очакваше това доказателство.

Доводът се оказа много по-прост, отколкото очакваше Константин Левин.

— Щом го признаваш за благо — каза Сергей Иванович, — като честен човек не можеш да не обичаш и да не съчувствуваш на това дело и следователно не можеш да не работиш за него.

— Но аз още не признавам това дело за добро — каза Константин Левин, като се изчерви.

— Как? Но нали ей сега каза…

— Сиреч не го признавам нито за добро, нито за възможно.

— Ти не можеш да знаеш това, преди да си направил усилия.

— Добре, да предположим — каза Левин, макар че съвсем не предполагаше това, — да предположим, че е така; но все пак не виждам защо трябва да се грижа за това.

— Как така?

— Не, щом се разприказвахме за тия работи, обясни ми ги от философско гледище — каза Левин.

— Не разбирам каква връзка има тук философията — каза Сергей Иванович, както се стори на Левин с такъв тон, сякаш не признаваше правото на брат си да разсъждава върху философията. И това нещо ядоса Левин.

— Ето какво! — разпалено заговори той. — Аз смятам, че двигател на всички наши действия е все пак личното щастие. Като дворянин, аз не виждам сега в земските учреждения нищо, което би помогнало на моето благосъстояние. Пътищата не са по-добри и не могат да станат по-добри; моите коне ме возят и по лоши пътища. Лекари и лечебни пунктове не ми трябват, мирови съдия не ми трябва — никога не съм се обръщал и няма да се обърна към него. Училища не само не ми трябват, но както ти казах, те са дори вредни. За мене земските учреждения са просто едно задължение да плащам по осемнадесет копейки на десетината, да ходя в града, да нощувам сред дървеници и да слушам всевъзможни глупости и мръсотии, а в това нямам никакъв личен интерес.

— Позволи ми — усмихнат го прекъсна Сергей Иванович, — ние нямахме личен интерес да работим за освобождаването на селяните, и все пак работехме.

— Не! — прекъсна го Константин, като се горещеше все повече и повече. — Освобождаването На селяните беше друга работа. Тук имаше личен интерес. Ние искахме да смъкнем тоя ярем, който потискаше нас, всички добри хора. Но нима е същото да бъда земски делегат и да разсъждавам колко чистачи са необходими и как да се прокара водопровод в един град, дето не живея; да бъда съдебен заседател и да съдя някой селянин, който е откраднал сланина, и шест часа да слушам всякакви глупости, които дрънкат защитниците и прокурорът, и как председателят пита моя старец, смахнатия Альошка: „Признавате ли, господин подсъдим, факта за открадването на сланината?“ — „Какво каиш?“

Константин Левин вече се увлече и започна да имитира председателя и смахнатия Альошка; струваше му се, че всичко това има връзка с въпроса.

Но Сергей Иванович сви рамене.

— Е, та какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа само, че ония права, които ме… които засягат моя интерес, аз ще защищавам с всички сили винаги; че когато като студенти ни правеха обиск и ни четяха писмата стражарите, аз съм бил готов с всички сили да защищавам тия права, да защищавам правата си за образование и свобода. Разбирам, когато се отнася до военната повинност, която засяга съдбата на моите деца, на братята ми и самия мене; готов съм да обсъждам онова, което се отнася до мене; но да съдя къде да се разпределят четиридесет хиляди рубли земски пари или да съдя смахналия Альошка — не разбирам и не мога.

Константин Левин говореше така, сякаш се бе отприщил бентът на думите му. Сергей Иванович се усмихна.

— Но утре и на тебе ще стане нужда да се съдиш: по-приятно ли ще ти бъде да те съдят в стария углавен съд?

— Аз няма да се съдя. Никога няма да убия и нямам нужда от съд. Е-хе — продължи той, като отскачаше пак към неща, които нямаха никаква връзка с въпроса, — нашите земски учреждения и всичко това прилича на брезичките, които сме набучили като на Света троица, за да прилича на гора — в Европа такива гори поникват сами, — но аз не мога от сърце да поливам и да вярвам в тия брезички.

Сергей Иванович само сви рамене, като искаше с това движение да изрази учудването си отде пък се взеха сега в спора им тия брезички, макар че веднага разбра какво искаше да каже брат му с това.

— Позволи ми, така не може да се разсъждава — забеляза той.

Но Константин Левин искаше да се оправдае за недостатъка, който сам си съзнаваше, за равнодушието си към общото благо, и затова продължи.

— Мисля — каза Константин, — че никоя дейност не може да бъде трайна, ако не се основава на личния интерес. Това е обща философска истина — каза той, като повтори смело думата философска, сякаш искаше да покаже, че и той като всички други има право да говори за философия.

Сергей Иванович се усмихна още веднъж. „И той си има някаква своя философия, която служи на наклонностите му“ — помисли той.

— Хайде остави философията настрана — каза той. — Главната задача на философията през всички векове е именно в това, да се намери необходимата връзка, която съществува между личния и общия интерес. Но това няма връзка с въпроса; въпросът е, че твоето сравнение е погрешно. Брезичките не са набучени, а едни са засадени, други посети и с тях трябва да се отнасяме по-внимателно. Бъдеще имат само ония народи, само ония народи могат да се нарекат исторически, които имат усет за всичко важно и значително в техните учреждения и милеят за тях.

И Сергей Иванович пренесе въпроса във философско-историческата област, недостъпна за Константин Левин, и му посочи цялата неправота на възгледите му.

— А че на тебе това не ти харесва, извини ме, но причината е в нашия руски мързел и господарство и аз съм уверен, че у тебе то е временно заблуждение, което ще мине.

Константин мълчеше. Чувствуваше, че е разбит по всички линии, но същевременно чувствуваше, че брат му не го разбра какво искаше да каже. Не знаеше само защо не го разбра: дали защото не умееше да каже ясно това, което искаше, или защото брат му не искаше или не можеше да го разбере. Но той не пожела да се задълбочава в тия мисли, не възрази на брат си и се замисли за съвсем друга, лично своя работа.

— Но хайде да тръгваме.

Сергей Иванович намота последната въдица, отвърза коня и те си тръгнаха.