Лев Толстой
Ана Каренина (27)

XXVII

Къщата беше голяма, старинна и макар че живееше сам, Левин отопляваше и използуваше всички стаи. Той знаеше, че това е глупаво, знаеше, че е дори лошо, и противно на сегашните му планове, но тая къща беше цял свят за Левин. Свят, в който бяха живели и умрели баща му и майка му. Те живяха такъв живот, който се виждаше на Левин идеал на всяко съвършенство и който той мечтаеше да възобнови с жена си, със семейството си.

Левин едва помнеше майка си. Представата за нея беше свещен спомен за него и във въображението му неговата бъдеща жена трябваше да бъде повторение на оня прелестен, свят идеал за жена, какъвто бе за него майка му.

Той не само не можеше да си представи любовта към жената без брак, но най-напред си представяше семейството, а след това вече жената, която ще му създаде това семейство. И затова представите му за женитбата не приличаха на представите у повечето от познатите му, за които женитбата беше една от многото общожитейски работи; за Левин тя бе главна работа в живота, от която зависеше цялото му щастие. И сега той трябваше да се откаже от това!

Когато влезе в малката гостна, дето винаги пиеше чай, и седна в креслото си с книга в ръка, а Агафия Михайловна му донесе чай и с обикновените си думи: „Ще поседна, господарю“, седна на стола до прозореца, той почувствува, че колкото и да бе странно това, не беше се разделил с мечтите си и не може да живее без тях. Дали с нея или с друга, но това ще стане. Той четеше книгата, мислеше върху прочетеното, като прекъсваше, за да чуе Агафия Михайловна, която бърбореше неуморно; и заедно с това във въображението му без всякаква връзка изпъкваха разни картини от стопанството и от бъдещия му семеен живот. Той чувствуваше, че дълбоко в душата му нещо укрепва, успокоява се и се подрежда.

Той слушаше Агафия Михайловна, която му разправяше, че Прохор забравил Бога, пиел до провала с парите, които Левин му бе дал да си купи кон, и набил до смърт жена си: слушаше, четеше книгата и си спомняше целия ход на мислите, породени от четенето. Това бе книгата на Тиндал за топлината. Той си спомняше критиките си върху Тиндал за неговото самодоволство от умението да прави опити и за това, че му липсва философски поглед. И изведнъж изплува радостната мисъл: „След две години в стадото си ще имам две холандски крави. Пава може да е още жива, ще имам дванадесет дъщери от Беркут, а като тръгнат пред тях тия три — чудо ще бъде!“ Той пак се залови за книгата.

„Е добре, електричеството и топлината са едно и също нещо; но може ли в уравнението при разрешаване на въпроса да се постави една величина вместо друга? Не. Тогава? Връзката между всички сили на природата и без това се чувствува инстинктивно… Особено приятно ще бъде, когато дъщерята на Пава стане червеникава крава с бели петна и към цялото стадо се прибавят тия три… Отлично! Да излезем с жена ми и с гостите да посрещнем стадото… Жена ми ще каже: «Ние с Костя гледахме като дете това теленце.» — «Как може това да ви интересува толкова?» — ще попита гостенинът. «Всичко, което интересува него, интересува и мене.» Но коя е тя? — И той си спомни за станалото в Москва… — Е, какво да се прави?… Аз не съм виновен. Но сега всичко ще тръгне поновому. Празна работа е, че животът, че миналото не ще допуснат това. Трябва да се боря, за да мога да живея по-добре, много по-добре…“ Той повдигна глава и се замисли. Старата Ласка, на която радостта от пристигането му още не бе преминала напълно и която тичаше, за да полае навън, се върна, като размахваше опашка, и внесе струя въздух, приближи се до него и пъхнала глава под ръката му, жално квичеше и чакаше да я погали.

— Само дето не може да приказва — каза Агафия Михайловна. — Куче е, но разбира, че господарят му е пристигнал и му е мъчно.

— Защо ще ми е мъчно?

— Та нима аз не виждам, господарю? Отдавна познавам господарите си. От малка още съм расла при господари. Нищо, господарю. Стига човек да е здрав и да е чиста съвестта му.

Левин втренчено я погледна, като се чудеше как е могла да разбере мисълта му.

— Е, да ви донеса ли още чай? — попита тя, взе чашата и излезе.

Ласка все пъхаше глава под ръката му. Той я погали и тя се сви на кълбо в краката му, като сложи глава върху протегнатия си заден крак. И в знак, че сега всичко е хубаво и благополучно, тя леко разтвори уста, помляска и като прилепи по-добре лепкавите си устни около старите си зъби, утихна в блажено спокойствие. Левин внимателно следеше това нейно последно движение.

„Така и аз трябва да направя! — каза си той. — Така и аз трябва да направя! Нищо… Всичко е хубаво.“