Лев Толстой
Ана Каренина (144)

Смъртта

На другия ден причестиха болния и го миросаха. През време на обреда Николай Левин горещо се молеше. В големите му очи, вперени в иконата, поставена върху покритата с цветна кърпа маса, се четеше такава страстна молба и надежда, че Левин се ужасяваше да го гледа. Левин знаеше, че тая страстна молба и надежда ще направят само още по-тежка раздялата му с живота, който така много обичаше. Левин познаваше брат си и хода на мислите му; той знаеше, че неговото безверие не се дължеше на това, че му беше по-леко да живее без вяра, а на това, че съвременно-научните обяснения на природните явления постепенно бяха изместили вярванията му, и затова знаеше, че сегашното му връщане към вярата не е естествено, дошло по пътя на същата мисъл, а е само временно, користно, с безумна надежда да оздравее. Левин знаеше също, че тая надежда бе подсилена и от Кити с разказите й за необикновени оздравявания, за които бе слушала. Той знаеше всичко това и му бе тежко, болно да гледа тоя молещ, пълен с надежда поглед и тая мършава китка на ръката, която едва се повдигаше и слагаше кръст върху силно обтегнатото чело, тия щръкнали рамене и хъркащи кухи гърди, които не можеха вече да поберат оня живот, за който болният се молеше. През време на тайнството Левин също се молеше и правеше онова, което той, безверникът, бе правил хиляди пъти. Той казваше, обръщайки се към Бога: „Ако ти съществуваш, направи да се излекува тоя човек (но това същото се повтаряше много пъти) и ще спасиш и него, и мене.“

След миропомазването на болния изведнъж му стана много добре. В продължение на цял час той не се закашля нито веднъж, усмихваше се, целуваше ръката на Кити, като й благодареше просълзен, и казваше, че му е по-добре, никъде не го боли и чувствува апетит и сила. Дори сам се поизправи, когато му донесоха супа, и поиска да му дадат и котлет. Колкото и безнадежден да беше, колкото и да беше очевидно, когато го погледнеха, че не ще може да оздравее, през тоя час Левин и Кити се намираха в едно и също щастливо възбуждение, примесено с плахост при мисълта да не би да се лъжат.

— По-добре ли е? — Да, много по-добре. — Чудно! — Няма нищо чудно. — Все пак по-добре е — шепнеха си те, като се усмихваха един на друг.

Тая илюзия не продължи много. Болният заспа спокойно, но след половин час кашлицата го събуди. И изведнъж изчезнаха всички надежди и у тия, които бяха около него, и у самия него. Явните страдания без съмнение ги разрушиха и у Левин, и у Кити, и у самия болен и те дори забравиха за по-раншните си надежди.

Без да си спомня дори за онова, в което вярваше преди половин час, сякаш се срамуваше дори да си го спомни, болният поиска да му дадат да подиша йод от едно шишенце, покрито с надупчена хартийка. Левин му подаде шишенцето и същият поглед на страстна надежда, с който гледаше, докато го миросваха, се впери сега в брат му, като искаше от него да потвърди думите на лекаря, че вдишването на йод прави чудеса.

— Катя няма ли я? — изхърка той, като се озърташе, когато Левин неохотно потвърди думите на лекаря. — Тогава мога да ти кажа… За нея направих тая комедия. Тя е толкова мила, но ние с тебе няма какво да се лъжем. Ето в това вярвам аз — каза той и като стискаше шишенцето с кокалестата си ръка, започна да вдишва от него.

В осем часа вечерта Левин и жена му пиеха чай в стаята си, когато Мария Николаевна дотича запъхтяна при тях. Тя беше бледна и устните й трепереха.

— Умира! — прошепна тя. — Страх ме е, че ей сега ще умре.

И двамата изтичаха при него. Той бе се привдигнал и седеше облакътен на кревата, превил дългия си гръбнак и навел ниско глава.

— Какво чувствуваш? — шепнешком попита Левин след късо мълчание.

— Чувствувам, че заминавам — с мъка, но с извънредна определеност проговори Николай, като процеждаше бавно думите. Той не повдигна глава, а само насочваше очи нагоре, без да види лицето на брат си. — Катя, излез! — рече още той.

Левин скочи и с повелително шепнене я накара да излезе.

— Заминавам — отново каза той.

— Защо мислиш така? — каза Левин само за да каже нещо.

— Защото заминавам — повтори той, сякаш му бе харесал тоя израз. — Край.

Мария Николаевна пристъпи до него.

— Да бяхте легнали, по-леко ще ви е — каза тя.

— Скоро ще лежа тихо — рече той, — мъртъв — прибави иронично и сърдито. — Е, щом искате, сложете ме да легна.

Левин сложи брат си да легне по гръб, седна до него и гледаше лицето му, без да диша. Умиращият лежеше, затворил очи, но мускулите на челото му помръдваха от време на време като у човек, който мисли дълбоко и напрегнато. Левин неволно мислеше заедно с него за онова, което става сега в душата му, но въпреки всички усилия на мисълта му да върви паралелно с неговата, по израза на това спокойно строго лице и по играта на мускула над веждата той виждаше, че за умиращия постепенно се изяснява онова, което си остава все така тъмно за Левин.

— Да, да, така — с прекъсване, бавно рече умиращият. — Почакайте. — Той отново млъкна. — Така! — изведнъж успокоително провлече той, сякаш за него всичко беше вече разрешено. — О, Господи! — каза той и тежко въздъхна.

Мария Николаевна попипа краката му.

— Изстиват — прошепна тя.

Дълго, много дълго, както се стори на Левин, болният лежеше неподвижно. Но той все още беше жив и от време на време въздишаше. Левин бе се уморил вече от напрежение на мисълта. Той чувствуваше, че въпреки цялото това напрежение на мисълта не можа да разбере кое е така. Чувствуваше, че отдавна вече бе останал по-назад от умиращия. Не можеше вече да мисли върху самия въпрос за смъртта, а неволно му идваше на ума за онова, което сега, след малко, ще трябва да прави: да му затвори очите, да го облече, да му поръча ковчег. И чудно нещо, той се чувствуваше съвсем охладнял и не изпитваше нито мъка, нито скръб от загубата, нито дори жалост към брат си.

Ако сега имаше някакво чувство към брат си, то беше по-скоро завист за онова знание, което умиращият има сега, а той не може да го има.

Той седя така още дълго край него и все очакваше края. Но краят не идваше. Вратата се отвори, показа се Кити. Левин стана, за да я върне. Но в същото време, когато ставаше, чу, че мъртвецът се раздвижи.

— Не си отивай — каза Николай и протегна ръка. Левин му подаде своята и сърдито замаха на жена си да излезе.

С ръката на мъртвеца в своята той седя половин час, един час и още един. Сега вече съвсем не мислеше за смъртта. Мислеше какво прави Кити, кой живее в съседната стая, собствена къща ли има лекарят. Огладня и му се доспа. Предпазливо пусна ръката и попипа краката на болния. Краката му бяха студени, но той дишаше. Левин отново се накани да излезе на пръсти, но болният пак се раздвижи и каза:

— Не си отивай!

………………………………………………………………

Съмна се; положението на болния беше все същото. Левин полекичка пусна ръката на умиращия и без да го погледне, отиде в стаята си и заспа. Когато се събуди, вместо да му съобщят за смъртта на брат му, както очакваше, научи, че болният се е върнал в по-раншното състояние. Пак започна да сяда, да кашля, започна пак да яде, да говори и пак престана да приказва за смъртта, пак започна да изказва надежда, че ще оздравее, и стана още по-раздразнителен и по-мрачен от преди. Никой, нито брат му, нито Кити можеха да го успокоят. Той се сърдеше на всички и на всички говореше неприятни неща, укоряваше всички за своите страдания и искаше да му доведат знаменития лекар от Москва. Винаги когато го запитваха как се чувствува, отговаряше еднакво с израз на злоба и укор:

— Страдам ужасно, непоносимо!

Болният страдаше все повече и повече, особено от раните от лежането, които не можеха вече да се излекуват, и все повече и повече се сърдеше на околните, като ги укоряваше за всичко и особено задето не му довеждат лекар от Москва. Кити се мъчеше всякак да му помогне, да го успокои; но всичко бе напразно и Левин виждаше, че самата тя бе измъчена и физически, и нравствено, макар че не признаваше това. Чувството за смъртта, което болният бе пробудил у всички със своето прощаване с живота оная нощ, когато бе извикал брат си, бе изчезнало. Всички знаеха, че той ще умре неизбежно и скоро, че вече е мъртъв наполовина. Всички желаеха само едно — да умре колкото може по-скоро, но всички криеха това, даваха му лекарство от едно шишенце, търсеха му лекарства и лекари и мамеха и него, и себе си, мамеха се и помежду си. Всичко това беше лъжа, долна, обидна и кощунствена лъжа. И тая лъжа Левин понасяше особено тежко както поради своя характер, така и защото повече от всички обичаше умиращия.

Левин, когото отдавна занимаваше мисълта да помири братята си, макар и преди смъртта, бе писал на брат си Сергей Иванович и когато получи отговор от него, прочете писмото му на болния. Сергей Иванович пишеше, че не може да дойде, но с трогателни думи искаше прошка от брат си.

Болният не каза нищо.

— Какво да му пиша? — попита Левин. — Надявам се, че не му се сърдиш?

— Не, ни най-малко! — ядосан от тоя въпрос, отвърна Николай. — Пиши му да ми изпрати лекаря.

Минаха още три мъчителни дни; болният беше все в същото положение. Сега желаеха смъртта му всички, които го виждаха: и лакеите в хотела, и хотелиерът, и всички живеещи в хотела, и лекарят, и Мария Николаевна, и Левин, и Кити. Само болният не желаеше това, а наопаки — сърдеше се, че не са му довели лекаря, и продължаваше да взема лекарството и да говори за живота. Само в редки минути, когато опиумът го караше да забрави за миг непрестанните си страдания, понякога в полусън казваше това, което по-силно, отколкото у всички други, беше на душата му: „Ах, да дойде поне краят!“ Или: „Кога ли ще се свърши!“

Страданията, които се увеличаваха равномерно, вършеха работата си и го подготвяха за смъртта. Нямаше положение, в което да не страда, нямаше минута, в която да не се унесе, нямаше място или член от тялото му, които да не го болят и да не го мъчат. Дори спомените, впечатленията и мислите на това тяло сега вече възбуждаха в него същата отврата, както и самото тяло. Виждането на други хора, думите им, собствените му спомени — всичко това му причиняваше само мъка. Околните чувствуваха това и несъзнателно не си позволяваха пред него нито свободни движения, нито разговори, нито даваха израз на желанията си. Целият му живот се сливаше в едно чувство на страдание и желание да се отърве от него.

Очевидно в него ставаше оня преврат, който трябваше да го накара да гледа на смъртта като на задоволяване на желанията му, като на щастие. По-рано всяко отделно желание, предизвикано от страдание или лишение, като глад, умора, жажда, се задоволяваше чрез някоя функция на тялото, която дава наслада; но сега лишението и страданието не получаваха задоволяване, а опитът да се задоволят причиняваше ново страдание. И затова всичките му желания се сливаха в едно — да се избави от всички страдания и от техния извор, тялото. Но той нямаше думи да изрази това желание за освобождение и ето защо не говореше за това, а по навик искаше да задоволи ония желания, които не можеха вече да бъдат изпълнени. „Обърнете ме на другата страна“ — казваше той и веднага след това викаше да го поставят както по-рано. „Дайте ми бульон. Отнесете бульона. Разкажете нещо, защо мълчите?“ И още щом започнеха да говорят, затваряше очи и изразяваше умора, равнодушие и отврата.

На десетия ден след пристигането им в града Кити се разболя. Заболя я глава, започна да повръща и цялата сутрин не можа да стане от леглото.

Лекарят обясни, че болестта се дължи на умора и вълнение и й препоръча душевно спокойствие.

Но следобед Кити стана и отиде както винаги с ръкоделието си при болния. Когато тя влезе, той я изгледа строго и презрително се усмихна, когато чу, че била болна. Тоя ден той непрестанно се секнеше и жаловито стенеше.

— Как се чувствувате? — попита го тя.

— По-зле — едва проговори той. — Боли ме!

— Къде ви боли?

— Навред.

— Днес ще свърши, ще видите — каза Мария Николаевна, макар и шепнешком, но така, че болният сигурно я чу, защото, както бе забелязал Левин, той бе с твърде изострен слух. Левин й зашътка и се озърна към болния. Николай слушаше, но тия думи не му направиха никакво впечатление. Погледът му беше все така укорен и напрегнат.

— Защо мислите така? — попита Левин, когато тя излезе след него в коридора.

— Той вече бере душа — каза Мария Николаевна.

— Как бере душа?

— Ей така — каза тя, като подръпваше диплите на вълнената си рокля.

И действително той бе забелязал, че през целия ден болният се улавяше и сякаш искаше да издърпа нещо.

Предсказанието на Мария Николаевна се сбъдна. През нощта болният вече нямаше сили да вдигне ръце и само гледаше отпреде си, без да променя внимателно съсредоточения израз на погледа си. Дори когато брат му или Кити се навеждаха над него, така че да може да ги види, той гледаше все така. Кити изпрати да извикат свещеника, за да му прочете молитва.

Докато свещеникът четеше молитвата, умиращият не даваше никакви признаци за живот; очите му бяха затворени. Левин, Кити и Мария Николаевна стояха до леглото. Свещеникът не беше още довършил молитвата, когато умиращият се протегна, въздъхна и отвори очи. След като свърши молитвата, свещеникът допря кръста до студеното му чело, сетне бавно го загъна в епитрахила, постоя мълчаливо още една-две минути и докосна грамадната му изстинала и безкръвна ръка.

— Свършил е — каза свещеникът и искаше да се отдръпне, но изведнъж слепналите мустаци на мъртвеца помръднаха и от дълбочината на гърдите му в тишината ясно се чуха определено резки звуци:

— Не съвсем… Скоро.

И след миг лицето му светна, под мустаците му се появи усмивка и събралите се жени угрижено започнаха да гласят покойника.

Видът на брат му и близостта на смъртта възобновиха в душата на Левин онова чувство на ужас пред тайната и същевременно близостта и неизбежността на смъртта, което бе го обзело през оная есенна вечер, когато брат му бе дошъл на гости. Сега това чувство беше още по-силно от преди; още по-малко от преди той се чувствуваше способен да разбере смисъла на смъртта и още по-ужасна му се виждаше нейната неизбежност; но сега, благодарение че жена му беше до него, това чувство не го докарваше до отчаяние: въпреки смъртта той чувствуваше необходимостта да живее и да обича. Чувствуваше, че любовта го спасява от отчаянието и че под заплахата на отчаянието тая любов става по-силна и по-чиста.

Пред очите му още не бе успяла да се извърши тайната на смъртта, която оставаше неразгадана, и ето че възникна друга тайна, също така неразгадана, която зовеше към любов и живот.

Лекарят потвърди предположението си за Кити. Нейното неразположение се дължеше на бременността.

XXI