Лев Толстой
Ана Каренина (162)

„Варвара Андреевна, когато бях още много млад, бях си съставил идеал за жена, която ще обикна и която ще бъда щастлив да нарека своя жена. Преживях дълъг живот и сега за пръв път срещнах у вас това, което търсех. Обичам ви и ви предлагам ръката си.“

Сергей Иванович си казваше това, когато беше вече на десет крачки от Варенка. Застанала на колене, тя защищаваше с ръце гъбите от Гриша и викаше малката Маша.

— Тук, тук! Мънички! Много! — казваше тя с милия си гръден глас.

Когато видя приближаващия се Сергей Иванович, тя не стана и не промени положението си; но всичко му казваше, че тя чувствува приближаването му и му се радва.

— Е, намерихте ли нещо? — запита тя, като извърна към него иззад бялата забрадка хубавото си, леко усмихнато лице.

— Нито една — каза Сергей Иванович. — Ами вие?

Тя не му отговори, заета с децата, които бяха я наобиколили.

— И тая тук, до клончето — показа тя на малката Маша една малка гъбка-червенушка, прерязана напреки по коравата си розова шапчица от една суха тревичка, изпод която напираше. Тя стана, когато Маша разчупи на две белите половинки и прибра гъбата. — Това ми напомня детинството — прибави тя, като се отдели от децата заедно със Сергей Иванович.

Мълчаливо изминаха няколко крачки. Варенка виждаше, че той иска да говори; тя се досещаше за какво и примираше от радостно вълнение и страх. Отдалечиха се толкова много, че никой вече не можеше да ги чуе, но той все още не заговаряше. На Варенка беше по-добре да мълчат. След мълчанието можеше да се каже по-лесно онова, което искаха да кажат, отколкото след разговора за гъбите; но въпреки волята си, сякаш неочаквано, Варенка каза:

— Значи, нищо не намерихте? Впрочем навътре в гората винаги има по-малко.

Сергей Иванович въздъхна и не отговори нищо. Яд го беше, че тя заприказва за гъбите. Искаше да я върне към първите й думи, които тя каза за детинството си; но сякаш въпреки волята си, след като помълча известно време, направи бележка върху последните й думи.

— Чувал съм само, че манатарките се срещат предимно в края на гората, макар че не умея да ги разпознавам.

Минаха още няколко минути, те се отдалечиха още повече от децата и бяха съвсем сами. Сърцето на Варенка биеше така, че тя чуваше ударите му и чувствуваше, че се изчервява, побледнява и пак се изчервява.

Да стане жена на такъв човек като Кознишев след положението си у госпожа Щал, й се виждаше върхът на щастието. Освен това тя беше почти уверена, че е влюбена в него. И това трябва да се реши ей сега. Беше я страх. Страх я беше и от това, което той ще каже, и от онова, което няма да каже.

Трябва да се обяснят сега или никога; това го чувствуваше и Сергей Иванович. Всичко в погледа, в руменината, в сведените очи на Варенка показваше болезнено очакване. Сергей Иванович виждаше това и я съжаляваше. Той чувствуваше дори, че да не каже нищо сега — значеше да я оскърби. Бързо повтаряше в ума си всички доводи в полза на решението си. Повтаряше си и думите, с които искаше да изрази предложението си; но вместо тия думи, по някакво неочаквано хрумнало му съображение, той изведнъж попита:

— Каква е разликата между манатарката и печурката?

Устните на Варенка трепереха от вълнение, когато отговори:

— В гуглата почти няма разлика, а в пънчето.

И още щом бяха казани тия думи, и той, и тя разбраха, че всичко е свършено, че онова, което трябваше да си кажат, няма да бъде казано, и вълнението им, което преди това бе стигнало до най-висока степен, започна да утихва.

— Пънчето на печурката напомня небръсната два дни брада на брюнет — каза вече спокойно Сергей Иванович.

— Да, това е истина — усмихната отвърна Варенка и неволно посоката на тяхната разходка се промени. Започнаха да се приближават към депата. На Варенка й беше мъчно, и я беше срам, но същевременно изпитваше и чувство на облекчение.

След като се върна в къщи и прецени всички доводи, Сергей Иванович сметна, че е разсъждавал неправилно. Той не можеше да изневери на паметта на Marie.

— По-тихо, деца, по-тихо! — дори сърдито се развика Левин на децата, като застана пред жена си, за да я защити, когато роякът деца с радостни викове се втурна насреща им.

След децата от гората излязоха и Сергей Иванович и Варенка. Кити нямаше нужда да пита Варенка; по спокойния и донякъде посрамен израз и на двете лица тя разбра, че плановете и не са се сбъднали.

— Е, как е? — запита я мъжът й, когато се връщаха в къщи.

— Не се лови на въдицата — каза Кити и с усмивката и начина на говорене напомняте баща си, което Левин често с удоволствие забелязвате у нея.

— Как не се лови на въдицата?

— Ей така — каза тя, като хвана ръката на мъжа си, поднесе я до устата си и се докосна до нея с неразтворени устни. — Както се целува ръка на някой владика.

— Но кой не се лови на въдицата? — засмян запита той.

— И двамата. А трябва ей така…

— Селяни минават…

— Не, те не видяха.