Лев Толстой
Ана Каренина (153)

X

Една от целите на пътуването на Ана в Русия беше да се види със сина си. Откак бе напуснала Италия, мисълта за тая среща не преставаше да я вълнува. И колкото повече наближаваше Петербург, толкова по-големи и по-големи й се виждаха радостта и значението на тая среща. Тя дори не си задаваше въпроса как ще нареди тая среща. Струваше й се естествено и просто да види сина си, щом е в един град с него; но след пристигането в Петербург изведнъж й стана ясно сегашното й положение в обществото и тя разбра, че е трудно да се уреди среща.

От два дни вече тя живееше в Петербург. Мисълта за сина не я напущаше нито миг, но тя още не бе го виждала. Чувствуваше, че няма право да отиде в къщата, дето можеше да срещне Алексей Александрович. Можеха да не я пуснат и да я обидят. Да пише и да влезе във връзка с мъжа си, й бе мъчително дори да си помисли: тя можеше да бъде спокойна само когато не мислеше за мъжа си. Да види сина си през време на разходка, след като научи къде и кога той излиза, беше малко за нея; тя така се бе готвила за тая среща, имаше да му каже толкова много работи, така й се искаше да го прегръща и целува. Старата бавачка на Серьожа можеше да й помогне и да я научи. Но бавачката вече не беше в къщата на Алексей Александрович. В тия колебания и в търсене на бавачката минаха два дни.

Когато научи за близките отношения на Алексей Александрович с графиня Лидия Ивановна, на третия ден Ана реши да й напише писмото, което й костваше голям труд и в което тя умишлено споменаваше, че разрешението да види сина си сигурно зависи от великодушието на мъжа й. Тя знаеше, че ако покажат писмото на мъжа й, той няма да й откаже, продължавайки да играе ролята си на великодушен.

Прислужникът, който отнесе писмото, й предаде най-жестокия и неочакван за нея отговор, че няма да получи отговор. Тя никога не бе се чувствувала толкова унижена, както в оня миг, когато, след като извика прислужника, той й разказа подробно как почакал и как след това му казали: „Никакъв отговор няма да има.“ Ана се чувствуваше унижена, оскърбена, но виждаше, че от свое гледище графиня Лидия Ивановна е права. Мъката й беше толкова по-силна, защото беше само нейна. Тя не можеше и не искаше да я сподели с Вронски. Знаеше, че на него, макар че той беше главната причина за нещастието й, въпросът за срещата със сина й ще му се види най-незначителна работа. Знаеше, че той никога няма да бъде в състояние да разбере цялата дълбочина на нейното страдание; знаеше, че ще го намрази за студения му тон, когато се спомене за това. И тя се страхуваше от това повече от всичко на света и затова криеше от него всичко, което се отнасяше до сина й.

Останала цял ден в хотела, тя измисляше средства за среща със сина си и се спря на решението да пише на мъжа си. Тя вече съчиняваше това писмо, когато й донесоха писмото на Лидия Ивановна. Мълчанието на графинята беше я укротило и покорило, но писмото й, всичко онова, което прочете между редовете му, така я ядоса, така възмутителна й се видя тая злоба в сравнение с нейната страстна майчина нежност към сина, че тя се възмути срещу другите и престана да обвинява себе си.

„Тая студенина е лицемерие на чувството — каза си тя. — Те гледат само да ме обидят и да измъчат детето, а аз ще седна да им се покорявам! За нищо на света! Тя е по-лоша от мене. Аз поне не лъжа.“ И веднага реши, че още утре, на самия рожден ден на Серьожа, ще отиде направо в къщата на мъжа си, ще подкупи слугите, ще лъже, но на всяка цена ще види сина си и ще разруши тая безобразна лъжа, с която са заобиколили нещастното дете.

Тя отиде в един магазин, накупи играчки и обмисли плана си за действие. Ще отиде рано сутринта, в осем часа, когато Алексей Александрович сигурно още не е станал. Ще има в ръцете си пари, които ще даде на вратаря и лакея, за да я пуснат, и без да вдигне воала си, ще каже, че идва от страна на кръстника на Серьожа да го поздрави и че е натоварена да постави играчките при кревата на момчето. Не бе намерила само думите, които ще каже на сина си. Колкото и да мисли за това, не можа да измисли нищо.

На другия ден, в осем часа сутринта, Ана слезе сама от един файтон и позвъни на големия вход на предишната си къща.

— Иди виж какво искат. Някаква дама — каза Капитонич, още необлечен, с палто и галоши, като погледна през прозореца и видя дамата, покрита с воал, която стоеше пред самата врата.

Помощникът на вратаря, непознат на Ана момък, току й отвори вратата и тя влезе, като извади от маншона си една трирублева банкнота и бързо я пъхна в ръката му.

— Серьожа… Сергей Алексеич — рече тя и пристъпи напред.

След като огледа банкнотата, помощникът на вратаря я спря при другата стъклена врата.

— Кого търсите? — попита той.

Тя не чуваше и не отговаряше нищо.

Доловил смущението на непознатата, самият Капитонич я посрещна, пусна я през вратата и я попита какво иска.

— Изпраща ме княз Скородумов при Сергей Алексеич — рече тя.

— Той не е станал още — каза вратарят, като се взираше внимателно.

Ана никак не очакваше, че тая съвсем непроменена обстановка в антрето на къщата, дето бе живяла девет години, ще й подействува така силно. Един след друг в душата й се надигнаха спомени, радостни и мъчителни, и тя за миг забрави защо е дошла.

— Ще почакате ли? — запита Капитонич, като й помагаше да си свали шубата.

Когато съблече шубата, Капитонич погледна лицето й, позна я и мълчаливо ниско й се поклони.

— Заповядайте, ваше превъзходителство — каза й той.

Тя искаше да каже нещо, но гласът й отказа да произнесе каквито и да било звуци; погледна стареца с виновна молба и с бързи леки стъпки се заизкачва по стълбата. Прегънат цял напред и зашляпал с галошите по стъпалата, Капитонич тичаше след нея, като се мъчеше да я изпревари.

— Учителят е там, може да не е облечен. Аз ще доложа.

Ана продължаваше да върви по познатата стълба, без да разбира това, което старецът й казваше.

— Тук, наляво, моля. Извинете, че не е чисто. Сега той е в по-раншната всекидневна стая — запъхтян каза вратарят. — Моля, почакайте, ваше превъзходителство, аз ще надникна — каза той и като я изпревари, полуотвори високата врата и се скри зад нея. Ана спря и зачака. — Току-що се е събудил — каза вратарят, като се показа пак на вратата.

И в тоя миг, когато вратарят казваше това, Ана чу детско прозяване. Само по това прозяване тя позна сина си и като жив го видя пред себе си.

— Пусни ме, пусни ме, чакай! — каза тя и влезе през високата врата. Вдясно от вратата имаше креват, а на кревата седеше, току-що станало, момченцето само по разкопчана ризка; прегънало телце, то се протягаше и довършваше прозявката си. В момента, когато устните му се сключваха, те цъфнаха в блажено сънлива усмивка и с тая усмивка то отново бавно и сладко се търкулна назад.

— Серьожа! — прошепна тя, като пристъпи тихо към него.

През време на раздялата си с него и при тоя прилив на любов, който изпитваше през цялото това време, тя си го представяше четиригодишно момче, каквото най-много го обичаше. Сега той не беше дори такъв, какъвто бе го оставила; далеч бе надхвърлил четиригодишната възраст, бе пораснал и отслабнал. Какво е това? Колко е отслабнало лицето му, колко е къса косата му! Колко са му дълги ръцете! Колко се е променил, откак го бе оставила! Но това беше той — същата форма на главата, неговите устни, меката шийка и широките му раменца.

— Серьожа! — повтори тя над самото ухо на детето. Той отново се изправи на лакътя си, обърна насам-натам чорлавата си глава, сякаш търсеше нещо, и отвори очи. Тихо и въпросително гледа няколко секунди застаналата неподвижно пред него майка, след това изведнъж блажено се усмихна и като затвори отново слепващите се очи, търкулна се, но не назад, а към нея, към ръцете й.

— Серьожа! Милото ми момче! — рече тя, като се задъхваше и прегръщаше пълничкото му тяло.

— Мамо! — каза той, като се въртеше в ръцете и, за да може да се докосне до тях с различни места на тялото си.

Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й, долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина, каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й.

— Аз знаех — каза той, като отвори очи. — Днес е рожденият ми ден. Аз знаех, че ще дойдеш. Ей сега ще стана.

И като казваше това, той заспиваше.

Ана жадно го гледаше; тя виждаше как в нейно отсъствие той бе пораснал и бе се променил. Тя хем познаваше, хем не можеше да познае голите му, толкова удължени сега крака, които се подаваха от одеялото, познаваше тия отслабнали бузи, тия подстригани къси къдри на тила му, по който така често го целуваше. Опипваше всичко това и не можеше да каже нищо; сълзите я задушаваха.

— Но защо плачеш, мамо? — каза той, като се събуди напълно. — Мамо, защо плачеш? — викна той с плачлив глас.

— Аз ли? Няма да плача… Аз плача от радост. Толкова отдавна не съм те виждала! Няма да плача, няма — каза тя, като гълташе сълзите си и се обръщаше настрана. — Но време е да се обличаш — прибави тя, като се съвзе, помълча и без да пусне ръцете му, седна до кревата на един стол, на който бяха приготвени дрехите му.

— Как се обличаш без мене? Как… — искаше тя да заприказва просто и весело, но не можа и отново се извърна.

— Не се мия със студена вода, татко не дава. Ами ти видя ли Василий Лукич? Той ще дойде. Но ти си седнала върху дрехите ми! — И Серьожа се разсмя.

Тя го погледна и се усмихна.

— Мамо, душичке, миличка! — развика се той, като се хвърли пак към нея и я запрегръща. Сякаш едва сега, когато видя усмивката й, той разбра ясно какво бе се случило. — Това не трябва — каза той и свали шапката и.

И сякаш защото я видя отново без шапка, той пак се хвърли да я целува.

— Но какво си мислил за мене? Да не би да си мислил, че съм умряла?

— Никога не съм вярвал.

— Не си ли вярвал, приятелю?

— Аз знаех, знаех! — повтаряше той любимата си фраза и като улови ръката й, която милваше косите му, започна да притиска дланта й до устата си и да я целува.