Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XXIII

Вронски и Кити направиха няколко тура. След валса Кити се приближи до майка си и едва бе успяла да размени няколко думи с Нордстън, Вронски дойде вече да я кани за първия кадрил. През време на кадрила не си казаха нищо значително, водеха разговор ту за Корсунски, за мъжа и жената, които той описваше много забавно като мили четиридесетгодишни деца, ту за бъдещия обществен театър и само един път разговорът я засегна на болното място, когато той попита за Левин дали е тук и прибави, че много му е харесал. Но Кити и не очакваше нещо повече от кадрила. Със замряло сърце тя чакаше мазурката. Струваше й се, че през време на мазурката всичко трябва да се реши. Тя не се тревожеше от това, че през време на кадрила той не бе я поканил за мазурката. Бе уверена, че ще танцува мазурка с него, както и на по-раншните балове, и затова отказа на петима други, като казваше, че е ангажирана. Целият бал до последния кадрил бе за Кити вълшебен сън от радостни цветя, звуци и движения. Тя не танцуваше само когато се чувствуваше много уморена и молеше да я оставят да си почине. Но когато танцуваше последния кадрил с един от досадните младежи, комуто не можеше да откаже, случи й се да бъде vis-a-vis с Вронски и Ана. Тя не бе се срещала с Ана още от началото на бала и ето изведнъж я видя пак съвсем нова и неочаквана. Видя в нея така познатата на самата нея черта на възбуда от успеха. Видя, че Ана е пияна от виното на предизвиканото от нея възхищение. Тя познаваше това чувство, знаеше признаците му и ги видя у Ана — видя трепетния, пламенен блясък в очите й, усмивката на щастие и възбуда, появила се неволно на устните й, и отчетливата грация, точността и лекотата на движенията.

„Кой е възхитеният? — запита се тя. — Всички или само един?“ И без да помага на слисания младеж, с когото танцуваше и който бе изтървал нишката на разговора и не можеше вече да я улови, привидно вслушана във весело-гръмливите повелителни викове на Корсунски, който увличаше всички ту в grand rond[1], ту в chaîne[2], тя наблюдаваше, а сърцето й се свиваше все повече и повече. „Не, тя не е пияна от възторга на всички, но от възхищението само на едного. И кой е тоя един? Нима е той?“ Всеки път, когато той заприказваше с Ана, в очите й пламваше радостен блясък и щастлива усмивка се изписваше на румените й устни. Тя сякаш правеше усилие над себе си да не издаде тия признаци на радост, но те сами се появяваха на лицето й. „Но какво мисли той?“ Кити го погледна и се ужаси. Видя у него онова, което така ясно долавяше в огледалото на Аниното лице. Де се бе дянал неговият винаги спокоен, строг маниер и безгрижно спокойният израз на лицето му? Не, сега всеки път, когато се обърнеше към нея, той навеждаше леко глава, сякаш искаше да падне пред нея, и в погледа му се четеше само покорност и страх. „Аз не искам да ви обидя — сякаш казваше погледът му всеки път, — но искам да се спася и не зная как.“ Лицето му имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога по-рано.

Те приказваха за общите си познати, водеха най-незначителен разговор, но на Кити се струваше, че всяка казана от тях дума решава както тяхната, така и нейната съдба. И странното бе, че макар те действително да говореха за това колко е смешен Иван Иванович с френския си език и че Елецка би могла да си намери по-добър кандидат, все пак тия думи имаха за тях значение и те чувствуваха това, както го чувствуваше и Кити. Целият бал, целият тоя отбран свят, всичко се покри с мъгла в душата на Кити. Само строгата школа на възпитание, през която тя бе минала, я крепеше и я караше да прави това, което искаха от нея, сиреч да танцува, да отговаря на въпросите, да приказва и дори да се усмихва. Но преди да започне мазурката, когато бяха почнали вече да нареждат столовете и някои двойки се преместиха от малките салони в големия, Кити бе обхваната един миг от отчаяние и ужас. Тя бе отказала на петима и сега не ще танцува мазурка! Нямаше дори надежда, че ще я поканят тъкмо защото тя имаше голям успех в обществото и никому не би минало и през ум, че досега не е била поканена. Трябваше да каже на майка си, че е болна и да си отиде в къщи, но нямаше сили да направи това. Чувствуваше се убита.

Тя отиде в дъното на малката гостна и се отпусна в едно кресло. Ефирната й рокля се издигна като облак около тънката й снага; едната й оголена, слаба, нежна моминска ръка, безсилно отпусната, потъна в гънките на розовата туника; в другата си ръка тя държеше ветрилото и с бързи, къси движения вееше разгорещеното си лице. Но въпреки че приличаше на пеперуда, току-що кацнала на някоя тревичка и готова ей сега да трепне и разпери дъгоцветните си криле, страшно отчаяние свиваше сърцето й.

„А може би се лъжа, може би не е имало такова нещо?“

И тя отново си припомняше всичко, което бе видяла.

— Кити, какво значи това? — каза графиня Нордстън, която нечуто по килима се приближи до нея. — Не мога да разбера.

Долната устна на Кити затрепери; тя стана бързо.

— Кити, няма ли да танцуваш мазурка?

— Не, не — каза Кити с треперещ от сълзи глас.

— Той я покани пред мене за мазурката — каза Нордстън, която знаеше, че Кити ще разбере кои са той и тя. — Тя му каза: „Нима няма да танцувате с княжна Шчербацкая?“

— О, все едно ми е! — отвърна Кити.

Никой освен нея не можеше да разбере положението й, никой не знаеше, че вчера тя бе отказала на един човек, когото може би обичаше, но му отказа, защото вярваше в друг.

Графиня Нордстън намери Корсунски, с когото бе танцувала мазурка, и му заръча да покани Кити.

Кити танцуваше в първата двойка и за нейно щастие не бе принудена да говори, защото Корсунски през цялото време тичаше нагоре-надолу, като се разпореждаше със стопанството си. Вронски и Ана бяха почти срещу нея. Тя ги виждаше с далекогледите си очи, виждаше ги и отблизо, когато се срещаха на двойки, и колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше, че нещастието я е постигнало. Тя виждаше, че те се чувствуваха сами в тоя пълен салон. И върху лицето на Вронски, винаги така твърдо и независимо, тя долови оня израз на смущение и покорност, който бе я поразил и който напомняше израза на умно куче, провинено в нещо.

Усмихнеше ли се Ана, усмивката й се предаваше и нему. Замислеше ли се, и той ставаше сериозен. Някаква свръхестествена сила привличаше очите на Кити към лицето на Ана. Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко.

Кити й се любуваше още повече от по-рано и все повече и повече страдаше. Тя се чувствуваше смазана и лицето й издаваше това. Когато се сблъскаха при мазурката, Вронски я погледна и не можа да я познае изведнъж — дотолкова тя се беше изменила.

— Прекрасен бал! — каза й той, колкото да каже нещо.

— Да — отвърна тя.

По средата на мазурката, като повтаряше една сложна фигура, измислена пак от Корсунски, Ана излезе в средата на кръга, взе двама кавалери и повика една дама и Кити. Кити се приближи, като я гледаше уплашено. Ана я погледна с премрежени очи, усмихна се и стисна ръката й. Но като видя, че лицето на Кити отговори на усмивката й само с израз на отчаяние, и учудване, тя се отвърна от нея и весело заприказва с другата дама.

„Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно“ — каза си Кити.

Ана не искаше да остане на вечеря, но домакинът започна да я моли.

— Останете, Ана Аркадиевна — намеси се Корсунски, като притисна оголената й ръка под ръкава на фрака си. — Каква идея за котильон ми дойде! Un bijou![3]

И той тръгна полекичка, като се мъчеше да я повлече. Домакинът се усмихваше одобрително.

— Не, няма да остана — отвърна Ана усмихната; но въпреки усмивката й от решителния тон, с който тя отговори, и Корсунски, и домакинът разбраха, че тя няма да остане.

— Не, и без това само на вашия бал в Москва аз танцувах повече, отколкото цяла зима в Петербург — каза Ана, като поглеждаше застаналия до нея Вронски. — Трябва да си почина, преди да отпътувам.

— Значи, непременно ще заминете утре? — попита Вронски.

— Да, смятам — отвърна Ана, зачудена от смелостта на въпроса му; но неудържимият трепетен блясък на очите и усмивката го парна, когато тя каза това.

Ана Аркадиевна не остана да вечеря и си отиде.

Бележки

[1] Голям кръг.

[2] Верига.

[3] Прелест.