Лев Толстой
Ана Каренина (34)

XXXIV

Когато си заминаваше от Петербург, Вронски бе оставил голямата си квартира на улица Морская на своя приятел и любим другар Петрицки.

Петрицки беше млад поручик, не особено знатен и не само небогат, но и потънал до гуша в дългове, привечер винаги пиян и често попадаше в ареста заради разни смешни и мръсни истории, но все пак бе любимец и на другарите си, и на началството. В дванадесет часа, когато стигна от гарата в квартирата си, Вронски видя пред входа познат файтон. Още щом позвъни, той чу зад вратата висок смях на мъже и шепот на френски на женски глас и вика на Петрицки: „Ако е някой от негодниците, не го пущайте!“ Вронски не каза на вестовоя да съобщи кой идва и тихичко влезе в първата стая. Пред кръглата маса седеше и вареше кафе баронеса Шилтон, приятелка на Петрицки; тя блестеше с лилавия атлаз на роклята и с руменото си бяло лице и като канарче изпълваше цялата стая с парижкия си говор. До нея седяха Петрицки с палто и ротмистърът Камеровски в пълна униформа, навярно дошъл направо от службата.

— Браво! Вронски! — развика се Петрицки, като скочи и изтрополя със стола. — Самият домакин! Баронесо, едно кафе за него от новия кафеник. Съвсем не те очаквахме! Надявам се, че си доволен от украсата на твоя кабинет — каза той, като посочи баронесата, — нали се познавате?

— Разбира се! — каза Вронски, като се усмихваше весело и стискаше малката ръчичка на баронесата. — Как не! Стари приятели сме.

— Вие идвате от път — каза баронесата — и затова аз трябва да си отида. Ах, ако ви преча, ще се махна още сега!

— Вие сте у дома си, баронесо — каза Вронски. — Здравей, Камеровски — прибави той, като стисна студено ръка на Камеровски.

— Виждате ли, вие никога не умеете да говорите такива хубави неща — обърна се баронесата към Петрицки.

— Защо не? След обеда и аз ще кажа не по-лоши неща.

— Но след обеда това не се смята за заслуга! Е, аз ще ви направя кафе, идете се умийте и се стегнете — каза баронесата и отново седна и грижливо завъртя винтчето на новия кафеник. — Пиер, дайте кафе — обърна се тя към Петрицки, когото наричаше Пиер, по фамилното му име Петрицки, без да крие отношенията си с него. — Аз ще прибавя.

— Ще го развалите.

— Не, няма да го разваля! Е, ами жена ви? — каза изведнъж баронесата, като прекъсна разговора на Вронски с другарите му. — Ние тук ви оженихме. Доведохте ли жена си?

— Не, баронесо. Аз съм роден бохем и бохем ще си умра.

— Толкова по-добре, толкова по-добре. Дайте си ръката.

И без да пусне ръката на Вронски, баронесата започна да му разправя последните си планове за живота, като ги изпъстряше с шеги, и да иска съвета му.

— Той все не иска да ми даде развод. Е, какво да правя? (Той бе мъжът й). Сега аз искам да заведа дело. Какъв съвет ще ми дадете? Камеровски, наглеждайте кафето — изкипя; нали виждате, че съм заета с работа! Искам да заведа дело, за да си взема имота. Вие разбирате ли тая глупост: понеже уж съм му изневерила — с презрение каза тя, — той иска да ползува имота ми.

Вронски слушаше с удоволствие това весело бъбрене на хубавичката жена, съгласяваше се с нея, даваше й полушеговити съвети и изобщо веднага доби обикновения си тон на държане с подобен род жени. В неговия петербургски свят всички хора се деляха на два напълно противоположни сорта. Единият низш сорт: долни, глупави и главно смешни хора, които смятат, че мъжът трябва да живее само с една жена, с която е венчан, че момичето трябва да бъде невинно, жената срамежлива, мъжът мъжествен, въздържан и твърд, че трябва да се възпитават деца, да се изкарва хлябът, да се плащат дълговете — и разни други такива глупости. Тоя сорт хора бяха старомодни и смешни. Но имаше и друг сорт хора, истинските, към които принадлежаха те всички, които трябваше да бъдат главно елегантни, красиви, великодушни, смели, весели, да се отдават на всяка страст, без да се червят, и да се присмиват над всички други.

Само в първия миг Вронски бе зашеметен след впечатленията си от един съвсем друг свят, който бе донесъл от Москва; но веднага, сякаш бе пъхнал краката си в старите пантофи, той навлезе в предишния си весел и приятен свят.

Кафето тъй си и остана недоварено, а опръска всички, изкипя и предизвика тъкмо това, което бе необходимо, сиреч даде повод за крясъци и смях и заля скъпия килим и роклята на баронесата.

— Е, сега сбогом, че иначе няма никога да се измиете и на съвестта ми ще тежи най-голямото престъпление за един порядъчен човек — нечистоплътността. И тъй, вие препоръчвате нож в гърлото?

— Непременно, и то така, че ръчицата ви да бъде по-близо до устните му. Той ще целуне ръката ви и всичко ще свърши благополучно — отвърна Вронски.

— Значи, тая вечер във Френския театър! — И тя изшумоля с роклята си и изчезна.

Камеровски също стана, а Вронски не дочака излизането му, подаде му ръка и отиде в тоалетната. Докато се миеше, Петрицки му описа накратко положението си, доколкото то се беше променило след заминаването на Вронски. Парите му се свършили. Баща му казал, че няма да му даде и не ще изплати дълговете му. Шивачът искал да го прати в затвора, а и другият също го заплашвал да го прати непременно в затвора. Полковият командир му съобщил, че ако тия скандали не се прекратят, ще трябва да напусне полка. Баронесата му е дошла до гуша, особено с това, че все му предлагала пари; а има една друга, той ще му я покаже, чудо, прелест, в строг източен стил, „genre рабиня Ребека, разбираш ли?“. С Беркошев също се скарал вчера и той искал да му изпрати секунданти, но, разбира се, нищо няма да излезе. Изобщо всичко е отлично и извънредно весело. И като не оставяше другаря си да се задълбочи в своето положение, Петрицки започна да му разправя всички интересни новини. Вронски слушаше толкова познатите разкази на Петрицки в тая толкова позната обстановка на тригодишната си квартира и изпитваше приятно чувство на връщане към обикновения и безгрижен петербургски живот.

— Не може да бъде! — викна той, като натисна педала на умивалника, на който обливаше червения си здрав врат. — Не може да бъде! — викна той при съобщението, че Лора е отишла при Милеев и зарязала Фертингоф. — И той все така ли е глупав и самодоволен? Е, а как е Бузулуков?

— Ах, с Бузулуков имаше една история — прелест! — развика се Петрицки. — Нали баловете са негова страст и той не пропуща нито един дворцов бал. Отишъл на един голям бал с нова каска. Виждал ли си новите каски? Много хубави са, по-леки. Та застанал той… Но слушай де…

— Слушам, слушам — отвърна Вронски, като се търкаше с пешкира.

— Минава великата княгиня с някакъв посланик и за негово нещастие заприказвали за новите каски. Великата княгиня поискала да покаже една от новите каски… Гледат, нашият приятел застанал прав. (Петрицки представи как бил застанал с каската.) Великата княгиня поискала да й даде каската — той не я дава. Каква е тая работа? Смигат му, кимат му, мръщят се. Дай я. Не я дава. Стои като замръзнал. Можеш ли си представи! В това време тоя… как го казваха… иска да му вземе каската… не я дава! Той я грабнал и я подал на великата княгиня. „Това е новата каска“ — казва великата княгиня. Обърнала каската и можеш ли си представи, оттам — бух! — една круша, бонбони, цял килограм бонбони!… Всичко това той бил задигнал, милият!

Вронски се превиваше от смях. И след това дълго време, макар че говореха вече за други неща, като си спомнеше за каската, той се заливаше в здравия си смях и показваше здравите си гъсти зъби.

След като научи всички новини, с помощта на лакея Вронски облече мундира си и отиде да се представи. След представянето имаше намерение да се отбие у брат си, у Бетси и да направи няколко посещения, за да може да се свърже с обществото, където можеше да срещне Каренина. Както винаги в Петербург, той излезе от къщи с намерение да не се връща до късна нощ.