Лев Толстой
Ана Каренина (229)

Тия мисли го смущаваха и мъчеха ту по-слабо, ту по-силно, но никога не го напущаха. Той четеше и мислеше и колкото повече четеше и мислеше, толкова повече чувствуваше, че се отдалечава от преследваната цел.

Напоследък в Москва и на село, след като се убеди, че няма да намери отговор у материалистите, той препрочиташе и отново прочете изцяло и Платон, и Спиноза, и Кант, и Шелинг, и Хегел, и Шопенхауер — ония философи, които обясняваха живота не по материалистически.

Мислите му се виждаха плодотворни, когато той или четеше, или сам измисляше опровержения срещу другите учения, особено срещу материалистическото; но когато четеше или сам измисляше разрешение на въпросите, винаги се повтаряше едно и също. Приемайки даденото определение на неясните думи, като дух, воля, свобода, субстанция, той нарочно се улавяше в тая клопка от думи, която му поставяха философите или самият той, и започваше сякаш да разбира нещо. Но достатъчно беше да забрави изкуствения ход на мисълта и да се върне от живота към онова, което го задоволяваше, докато мислеше и следеше нишката на мисълта си — изведнъж цялата тая изкуствена постройка се събаряше като картонена къща и ставаше ясно, че тая постройка е направена от същите разместени думи, без връзка с нещо по-важно в живота от разума.

По едно време, като четеше Шопенхауер, на мястото на неговата воля той постави любовта и тая нова философия го утешаваше ден-два, докато я изостави; но когато отпосле я погледна през призмата на живота, тя също така се катурна и се оказа муселинена дреха, която не топли.

Брат му Сергей Иванович го посъветва да прочете богословските съчинения на Хомяков. Левин прочете втория том от съчиненията на Хомяков и въпреки полемичния, елегантен и остроумен тон, който отначало го отблъсна, бе поразен от учението му за черквата. Отначало го порази мисълта, че постигането на божествените истини не е дадено на човека, а на сбор от хора, свързани чрез любовта — черквата. Зарадва го мисълта, че е много по-лесно човек да повярва в съществуващата, жива сега черква, която съчетава всички вярвания на хората, има начело Бога и затова е свята и непогрешима, и от нея да приема вярванията в Бога, в творението, в падението и в изкуплението, отколкото да започва с Бога, далечния, тайнствен Бог, с творението и т.н. Но като прочете след това историята на черквата от един католически писател и историята на черквата от един православен писател и видя, че двете черкви, непогрешими поради същината си, се отричат една друга, той се разочарова и от Хомяковото учение за черквата и това здание се разпадна също така, както и философските постройки.

Цялата тая пролет той не беше на себе си и преживя ужасни минути.

„Без да зная какво съм аз и защо съм тук, не може да се живее. А аз не мога да зная това, следователно не бива да живея“ — казваше си Левин.

„В безкрайното време, в безкрайността на материята, в безкрайното пространство се отделя едно мехурче-организъм, това мехурче се задържи и се пукне — и това мехурче съм аз.“

Това беше една мъчителна неистина, но бе единственият, последен резултат от вековните трудове на човешката мисъл в тая насока.

Това беше онова последно вярване, върху което се основаваха всички дирения на човешката мисъл почти във всички отрасли. Това беше господствуващото убеждение и от всички други обяснения, без сам да знае кога и как, Левин бе усвоил неволно именно него, защото все пак то беше по-ясно.

Но това не само че не беше истина, то беше жестока ирония на някаква зла сила — зла, противна и такава, на която не можеш да не се подчиниш.

Човек трябва да се отърве от тая сила. И спасението е в ръцете на всекиго. Трябва да се тури край на тая зависимост от злото. За това има едно средство — смъртта.

И Левин — щастлив глава на семейство и здрав човек — на няколко пъти беше така близо до самоубийството, че бе скрил шнура на рубашката си, за да не се обеси, и се страхуваше да ходи с пушка, за да не се застреля.

Но той не се застреля и не се обеси, а продължаваше да живее.