Лев Толстой
Ана Каренина (132)

I

В тоя първи период след освобождаването си от бременност и бързото си оздравяване Ана се чувствуваше непростимо щастлива и пълна с радост от живота. Споменът за нещастието на съпруга й не тровеше нейното щастие. Тоя спомен, от една страна, беше твърде ужасен, за да мисли за него. От друга страна, нещастието на нейния мъж й даде твърде голямо щастие, за да се разкайва. Споменът за всичко станало с нея след болестта: помиряването с мъжа й, скъсването, съобщението за раняването на Вронски, неговото идване, подготвянето за развода, заминаването от къщата на мъжа й, прощаването със сина — всичко това й се струваше трескав сън, от който се бе пробудила сама с Вронски в чужбина. Споменът за злото, което бе причинила на мъжа си, будеше у нея чувство, подобно на отвращение и напомнящо чувството, което изпитва давещият се, когато отблъсва от себе си вчепкал се за него човек. Тоя човек се е удавил. Разбира се, това беше лошо, но то бе единственото спасение и по-добре да не си спомня за тия страшни подробности.

Тогава, в първия миг на скъсването, бе й дошла една успокоителна мисъл за постъпката й и сега, когато си спомняше за всичко минало, спомни си и за тая мисъл. „Аз неизбежно причиних нещастие на тоя човек — мислеше тя, — но не искам да използувам това нещастие; аз също страдам и ще страдам: лишавам се от онова, за което държах най-много — лишавам се от честното си име и от сина си. Аз постъпих лошо и затова не искам щастие, не искам развод и ще страдам от позора и раздялата със сина си.“ Но колкото и искрено да искаше да страда, Ана не страдаше. Нямаше никакъв позор. С оня такт, какъвто имаха така много и двамата, като избягваха в чужбина руските дами, те никога не се поставяха във фалшиво положение и навред срещаха хора, които се преструваха, че разбират положението им много по-добре, отколкото го разбираха самите те. На първо време не я измъчваше и раздялата със сина, когото обичаше. Момиченцето, неговото дете, беше така мило и така бе привързало към себе си Ана, откак й бе останало само то, че тя рядко си спомняше за сина.

Нуждата да живее, която бе се засилила след оздравяването й, беше толкова голяма и условията на живота бяха така нови и приятни, че Ана се чувствуваше непростимо щастлива. Колкото повече опознаваше Вронски, толкова повече го обикваше. Обичаше го заради самия него и заради любовта му към нея. За нея беше постоянна радост да го притежава напълно. Неговата близост й беше винаги приятна. Всички черти на характера му, който тя опознаваше все повече и повече, й бяха неизразимо мили. Външността му, променена в цивилните дрехи, беше за нея привлекателна, както за току-що влюбена. Във всичко, което той говореше, мислеше и правеше, тя виждаше нещо особено благородно и възвишено. Възхищението й от него често я плашеше: търсеше и не можеше да намери в него нищо, което да не е прекрасно. Тя не смееше да проявява пред него, че съзнава нищожеството си в сравнение с него. Струваше й се, че ако научи това, той може да я разлюби по-скоро; и макар да нямаше поводи за това, тя сега от нищо не се боеше толкова много, както да не изгуби любовта му. Но тя не можеше да не му бъде благодарна за отношението му към нея и да не показва колко много цени това. Той, който според нея имаше такова определено призвание към държавническа дейност, в която трябваше да играе видна роля, бе пожертвувал честолюбието си заради нея, без да проявява никога ни най-малко съжаление. Повече от по-рано той беше любовно-почтителен към нея и мисълта тя да не почувствува никога неловкото си положение не го напущаше нито за миг. Толкова мъжествен човек, в държането си към нея той не само никога не й противоречеше, но нямаше дори своя воля и сякаш беше зает само с това как да предугажда желанията й. И тя не можеше да не цени това, макар че понякога й тежеше тая напрегнатост на вниманието му към нея, тая атмосфера на грижи, с която я заобикаляше.

А Вронски, въпреки че бе осъществил напълно онова, което толкова дълго бе желал, не беше напълно щастлив. Той скоро почувствува, че осъществяването на неговото желание бе му дало само една песъчинка от оная планина от щастие, която той очакваше. Това осъществяване му показа вечната грешка, която правят хората, когато си представят, че щастието е осъществяване на желанието. На първо време, след като се свърза с нея и облече цивилни дрехи, той почувствува цялата прелест на свободата изобщо, която не познаваше по-рано, и свободата на любовта и беше доволен, но не за дълго. Скоро почувствува, че в душата му се надигнаха желания за нови желания, тъга. Въпреки волята си започна да се залавя за всеки мимолетен каприз, като го смяташе за желание и цел. Шестнадесетте часа на деня трябваше да се запълнят с нещо, понеже в чужбина те живееха при пълна свобода, извън оня кръг от условности в обществения живот, който запълваше времето им в Петербург. За удоволствия от ергенския живот, които поглъщаха Вронски при по-раншните му пътувания в чужбина, не можеше и да се мисли, тъй като един опит от тоя род бе причинил неочаквано и неподходящо за късната вечеря с познати умърлушване на Ана. Поради неопределеността на положението им не можеха да имат връзки и с местни руски компании. А разглеждането на забележителности, независимо от това, че всичко беше вече видяно, за него, като за русин и умен човек, нямаше онова необяснимо значение, което умеят да приписват на тая работа англичаните.

И както гладното животно грабва всеки попаднал му предмет, надявайки се да намери в него храна, така и Вронски напълно несъзнателно се залавяше ту за политиката, ту за новите книги, ту за картините.

Понеже на младини имаше влечение към живописта и понеже не знаеше къде да харчи парите си, той се зае да събира гравюри, спря се на живописта, започна да се занимава и вложи в нея оня свободен запас от желания, който искаше задоволяване.

Той умееше да разбира изкуството и да му подражава вярно, с вкус и затова сметна, че притежава онова, което е необходимо за художника, и след като се колеба известно време какъв род живопис да избере — религиозна, историческа, жанрова или реалистична, — започна да рисува. Той разбираше всички родове и можеше да се вдъхновява и от едните, и от другите; но не можеше да си представи, че може съвсем да не знаеш какви родове живопис има и да се вдъхновяваш непосредствено от онова, което е в душата ти, без да се интересуваш дали това, което ще нарисуваш, принадлежи към тоя или оня известен род. Понеже не знаеше това и се вдъхновяваше не непосредствено от живота, а посредством живота, въплътен вече в изкуството, той се вдъхновяваше много бързо и лесно и също така бързо и лесно постигаше нарисуваното от него да прилича много на оня род, на който искаше да подражава.

Най-много му харесваше френският грациозен и ефектен род и тъкмо в тоя род той започна да рисува портрета на Ана в италиански костюм и тоя портрет се стори както на него, така и на всички, които бяха го видели, много сполучлив.