Лев Толстой
Ана Каренина (170)

I

Ловджийската поличба, че ако не изпуснеш първия звяр и първата птица, ловът ще бъде щастлив, се сбъдна.

Уморен, гладен, щастлив, след като бе извървял тридесет километра, Левин се върна в квартирата към десет часа сутринта с деветнадесет блатни птици и една патица, която бе вързал за пояса си, понеже не можа да се побере в чантата. Другарите му се бяха събудили вече отдавна и бяха успели да огладнеят и да закусят.

— Чакайте, чакайте, знам, че са деветнадесет — каза Левин, като броеше за втори път бекасините и бекасите, които нямаха сега тоя значителен вид, какъвто имаха, когато излитаха, а бяха свити и изсъхнали, със съсирена кръв, с извити настрани главички.

Сметката излезе вярна и завистта на Степан Аркадич беше приятна на Левин. Приятно му беше още, че когато се върна в квартирата, завари пристигналия вече пратеник с писъмце от Кити.

„Аз съм напълно здрава и весела. Ако се безпокоиш за мене, можеш да бъдеш още по-спокоен от по-рано. Имам нов телохранител, Мария Власевна (това беше акушерката, ново важно лице в семейния живот на Левин). Тя пристигна да види как съм. Намери ме напълно здрава и нея я задържахме, докато си дойдеш. Всички сме весели, здрави и моля ти се, не бързай, а ако ловът е добър, остани още един ден.“

Тия две радости, щастливият лов и писъмцето от жена му, бяха толкова големи, че двете малки неприятности, които се случиха след това, минаха леко за Левин. Едната от тия неприятности беше, че алестият логой, който очевидно се бе преуморил вчера, не ядеше кърмата и беше умърлушен. Кочияшът казваше, че се е пресилил.

— Вчера го преуморихме, Константин Дмитрич — каза той. — То се знае, десет версти препускахме безразсъдно!

Другата неприятност, която в първия миг развали хубавото му настроение, но над която отпосле много се смя, беше тая, че от всички провизии, дадени му от Кити в такова изобилие, че струваше му се, не могат ги изяде за цяла седмица, не бе останало нищо. Когато се връщаше уморен и гладен от лова, Левин така определено мечтаеше за пирожки, че щом наближи квартирата, вече усещаше миризмата и вкуса им в устата си, както Ласка подушваше дивеча, и веднага заповяда на Филип да му поднесе. Оказа се, че вече няма не само банички, но и пилета.

— Ех, че апетит! — засмян каза Степан Аркадич, като посочи Васенка Весловски — И аз не страдам от липса на апетит, но това е нещо чудно…

— Mais c’était délicieux^[1] — похвали Весловски изяденото от него говеждо.

— Е, какво да се прави! — каза Левин, като гледаше мрачно Весловски. — Филип, дай ми тогава говеждо.

— Говеждото изядохме, а костите дадох на кучетата — отвърна Филип.

На Левин му беше така обидно, че каза ядосан:

— Да бяхте ми оставили поне нещо! — и му се доплака.

— Тогава изкорми дивеча — с треперещ глас каза той на Филип, като се мъчеше да не гледа Васенка — и го наложи с коприва. А за мене поискай поне мляко.

Едва след това, когато се наяде с мляко, му стана съвестно, че бе излял яда си върху чужд човек и започна да се смее над гладното си озлобление.

Вечерта ходиха още веднъж на лов, при което и Весловски уби няколко птици, а през нощта се върнаха.

Обратният път беше също така весел, както и пътят на отиване. Весловски ту пееше, ту си спомняше с наслада за похожденията си у селяните, които го бяха черпили с ракия и бяха му казали: „Остави тая работа“; ту за нощните си похождения с орехите и ратайкинята и селянина, който бе питал дали е женен и след като научи, че не е женен, му каза: „А ти не се заглеждай в чуждите жени, ами по-добре гледай да си намериш своя.“ Тия думи особено разсмиваха Весловски.

— Изобщо аз съм ужасно доволен от нашето излизане. Ами вие, Левин?

— Много съм доволен — искрено каза Левин, комуто беше особено радостно, че не само не чувствува оная враждебност, която изпитваше у дома си към Васенка Весловски, но, наопаки, най-приятелски е разположен към него.