Лев Толстой
Ана Каренина (222)

Щом като Сергей Иванович и Катавасов стигнаха твърде оживената днес от народ Курска гара и слязоха от каретата да видят лакея, който идваше с нещата подире им, на гарата пристигнаха и доброволци с четири файтона. Няколко дами с букети ги посрещнаха и придружени от нахълталата след тях тълпа, влязоха в гарата.

Една от дамите, които посрещнаха доброволците, излезе от салона и се обърна към Сергей Иванович.

— И вие ли сте дошли да изпращате? — запита тя на френски.

— Не, княгиньо, аз пътувам. Отивам на почивка при брат си. Ама вие винаги ли изпращате? — с едва доловима усмивка каза Сергей Иванович.

— Не може иначе! — отвърна княгинята. — Истина ли е, че досега от нас са изпратени вече осемстотин души? Малвински не ми вярва.

— Повече от осемстотин. Дори повече от хиляда, ако се смятат ония, които са изпратени не направо от Москва — каза Сергей Иванович.

— Видяхте ли! Тъкмо това казвах и аз! — радостно подзе дамата. — Ами истина ли е, че досега сме пожертвували около един милион?

— Повече, княгиньо.

— Ами как ви се струва днешната телеграма? Пак разбили турците.

— Да, четох я — отвърна Сергей Иванович. Говореха за последната телеграма, която потвърждаваше, че три дни поред турците били разбити по всички пунктове и избягали и че утре се очаквало решително сражение.

— Ах, да, знаете ли, един младеж, прекрасен човек, иска да се запише. Не знам защо му правят пречки. Аз го познавам, та исках да ви помоля: дайте му, моля ви се, една бележка. Изпраща го графиня Лидия Ивановна.

След като разпита за подробностите, които княгинята знаеше за младежа, който искал да се запише доброволец, Сергей Иванович мина в чакалнята на първа класа, написа една бележка до оня, от когото зависеше това, и я даде на княгинята.

— Знаете ли, граф Вронски, известният… заминава с тоя влак — с тържествуваща и многозначителна усмивка каза княгинята, когато той я намери и й предаде бележката.

— Чух, че заминава, но не знаех кога. С тоя влак ли?

— Аз го видях. Той е тук; изпраща го само майка му. Все пак това е най-хубавото, което той можеше да направи.

— О, да, разбира се.

Докато говореха, тълпата нахлу край тях към масата за ядене. Те също се придвижиха натам и чуха високия глас на един господин, който с чаша в ръка произнасяше реч пред доброволците. „Да послужим за вярата, за човечеството, за нашите братя — говореше господинът, като повишаваше все повече глас. — За велико дело ви благославя майката Москва. Живно!“ — високо и през сълзи завърши той.

Всички се развикаха: „Живно!“ — и нова тълпа нахлу в салона и за малко не събори княгинята.

— А, княгиньо, как ви се струва! — светнал в радостна усмивка, каза Степан Аркадич, който неочаквано се появи сред тълпата. — Нали казаните от него думи бяха славни и сърдечни? Браво! Ето го и Сергей Иванич! Да бяхте казали и вие няколко думи, знаете, за кураж; вие така хубаво говорите — прибави той с нежна, почтителна и предпазлива усмивка, като побутна леко по ръката Сергей Иванович.

— Не, аз ще пътувам ей сега.

— Къде?

— При брат си, на село — отвърна Сергей Иванович.

— Значи, ще видите жена ми. Аз й писах, но вие ще я видите преди това; моля, кажете й, че сте ме видели и че all right^[1]. Тя ще разбере. Впрочем бъдете добър да й кажете, че съм назначен за член на комисията при обединения… Е, тя ще разбере! Нали знаете, les petites misères de la vie humaine^[2] — обърна се той към княгинята, сякаш се извиняваше. — А пък Мяхкая — не Лиза, а Бибиш — изпращала хиляда пушки и дванадесет сестри. Не ви ли казах?

— Да, чувах — неохотно отвърна Кознишев.

— Но жалко, че заминавате — каза Степан Аркадич. — Утре даваме обед на двама заминаващи — Димер-Бартнянски от Петербург и нашия Весловски, Гриша. И двамата заминават. Весловски наскоро се ожени. Юначага! Нали, княгиньо? — обърна се той към дамата.

Княгинята не му отговори и погледна Кознишев. Но Степан Аркадич ни най-малко не се смущаваше от това, че Сергей Иванович и княгинята сякаш искаха да се отърват от него. Усмихнат, той гледаше ту перото на шапката на княгинята, ту настрани, сякаш си припомняше нещо. Като видя една минаваща дама с кутия за събиране на помощи, той я извика и пусна в кутията една банкнота от пет рубли.

— Не мога да гледам спокойно тия кутии, докато имам пари — каза той. — А как ви се струва днешната телеграма? Юнаци черногорци!

— Какво приказвате! — извика той, когато княгинята му каза, че с тоя влак заминава и Вронски. За миг върху лицето на Степан Аркадич се изписа тъга, но след малко, когато с леко потреперване ту на единия, ту на другия крак и оправяйки бакенбардите си, влезе в стаята, дето беше Вронски, той забрави вече напълно отчаяните си ридания над трупа на сестра си и в лицето на Вронски виждаше само герой и стар приятел.

— Въпреки всичките му недостатъци не може да не му се даде право — каза княгинята на Сергей Иванович, когато Облонски се отдели от тях. — Това е същинска руска, славянска натура! Само че се страхувам, че на Вронски ще му бъде неприятно да го види. Каквото и да казвате, мене ме трогва съдбата на тоя човек. Поприказвайте с него по пътя — каза княгинята.

— Да, може би, ако се случи.

— Аз не съм го обичала никога. Но станалото изкупва много неща. Той не само заминава, но и води цял ескадрон на свои разноски.

— Да, чувах.

Чу се звънец. Всички се струпаха към вратите.

— Ето го! — рече княгинята и посочи Вронски, който с дълго палто и с черна шапка с широка периферия минаваше под ръка с майка си. До него вървеше Облонски и оживено говореше нещо.

Вронски гледаше намръщен напреде си, сякаш не чуваше какво му говори Степан Аркадич.

Навярно по знак на Облонски той се обърна натам, дето стояха княгинята и Сергей Иванович, и мълчаливо повдигна шапката си. Лицето му, състарено и с израз на страдание, изглеждаше като вкаменено.

Когато излезе на перона, Вронски мълчаливо стори път на майка си и се скри в купето.

На перона се понесе „Боже, царя пази“, а след това се чуха викове „Ура!“ и „Живно!“. Един от доброволците, висок, много млад човек с хлътнали гърди, се кланяше особено подчертано, като размахваше над главата плъстената си шапка и букет. Зад него се подаваха двама офицери, които също се кланяха, и един възрастен човек с голяма брада и изцапана фуражка.