Лев Толстой
Ана Каренина (133)

Старото, изоставено палацо с високи гипсови моделирани тавани и с фрески по стените, с мозаични подове, с тежки жълти копринени завеси на високите прозорци, с вази по конзолите и камините, с врати, украсени с резба, и с мрачни зали, отрупани с картини — това палацо, след като се преместиха в него, със самата си външност поддържаше у Вронски приятното заблуждение, че той е не толкова руски помешчик, егермайстер без служба, колкото просветен любител и покровител на изкуствата и сам скромен художник, който се е отрекъл от обществото, от връзките и честолюбието си заради любимата жена. С преместването им в палацото ролята, която Вронски бе си избрал, му се удаде напълно и след като се запозна чрез Голенишчев с някои интересни лица, на първо време той беше спокоен. Рисуваше под ръководството на един италиански професор по живопис етюди от натура и изучаваше средновековния италиански живот. Напоследък средновековният италиански живот дотолкова го бе пленил, че започна да носи дори шапката и пелерината си през рамо по средновековен маниер, което му приличаше много.

— А ние живеем и не знаем нищо — каза веднъж Вронски на дошлия една сутрин при него Голенишчев. — Видя ли картината на Михайлов? — каза той, като му подаде току-що получения сутринта руски вестник и посочи статията за руския художник, който живееше в същия град и бе завършил една картина, за която отдавна приказваха и която била откупена предварително. В статията укоряваха правителството и Академията, задето бележитият художник бе лишен от всякакво насърчение и помощ.

— Видях я — отвърна Голенишчев. — Разбира се, той не е лишен от дарба, но има съвсем фалшива насока. Все същото онова ивановско-щраусовско-ренановско отношение към Христа и религиозната живопис.

— Какво представлява картината? — попита Ана.

— Христос пред Пилат. Христос е представен като евреин с целия реализъм на новата школа.

И понеже въпросът за съдържанието на картината го насочи към една от най-любимите му теми, Голенишчев започна:

— Не разбирам как могат да правят такива груби грешки. Христос има вече своето определено въплъщение в изкуството на великите старци. Така че, щом те искат да изобразят не Бога, а революционера или мъдреца, нека вземат от историята Сократ, Франклин, Шарлота Корде, но не и Христа. Те вземат тъкмо онова лице, което не бива да се взема за изкуството, и след това…

— А истина ли е, че тоя Михайлов е в такава бедност? — попита Вронски, който смяташе, че като руски меценат трябва да помогне на художника, независимо от това дали картината му е хубава или лоша.

— Едва ли. Той е отличен портретист. Виждали ли сте портрета му на Василчикова? Но изглежда, че не иска вече да рисува портрети и може би тъкмо затова е в нужда. Аз казвам, че…

— Не можем ли да го помолим да нарисува портрета на Ана Аркадиевна? — попита Вронски.

— Защо пък моя? — каза Ана. — След твоя аз не искам никакъв портрет. По-добре да нарисува Ани (така тя наричаше момиченцето си). Ето я и нея — прибави тя, като съгледа през прозореца хубавицата италианка кърмачка, която бе изнесла детето в градината, и веднага незабелязано се обърна към Вронски. Хубавицата кърмачка, която послужи на Вронски като модел за главата на една от картините му, беше единствената тайна мъка в живота на Ана. Когато я рисуваше, Вронски се любуваше на нейната красота и средновековност и Ана не смееше да признае, че се бои да ревнува тая кърмачка и затова особено обсипваше с любезности и глезеше както нея, така и малкия й син.

Вронски също погледна през прозореца, погледна и Ана в очите и се обърна веднага към Голенишчев:

— А ти познаваш ли тоя Михайлов?

— Срещал съм го. Но той е чудак и без всякакво образование. Знаете ли, един от ония диви нови хора, които често се срещат сега; един от ония свободомислещи, които d’emblée^[1] са възпитани в представите за безверие, отрицание и материализъм. По-рано — каза Голенишчев, като не виждаше или не желаеше да види, че и Ана, и Вронски искат да говорят, — по-рано свободомислещ беше оня човек, който се възпитаваше в представите за религията, закона и нравствеността и сам с борба и труд стигаше до свободомислието; но сега се явява нов тип самородни свободомислещи, които израстват, без да са чували дори, че е имало нравствени, религиозни закони и авторитети, а просто израстват с представите за отричане на всичко, сиреч — като диви. Той е такъв. Струва ми се, че е син на един московски камерлакей и не е получил никакво образование. Когато постъпил в Академията и си спечелил репутация, той, като умен човек, поискал да се образова. И се обърнал към онова, което му се струвало извор на образованието — към списанията. Но, разбирате ли, едно време човек, който искал да се учи, да кажем, един французин, би започнал да изучава всички класици: и богослови, и трагици, и историци, и философи, и вие знаете какъв труд би му предстоял. Но у нас сега той попада направо на отрицателната литература, усвоява набързо целия екстракт на отрицателната наука и е готов. А и нещо повече: преди двадесет години той би намерил в тая литература признаци на борба с авторитетите, с вековните възгледи, би разбрал от тая борба, че е имало и нещо друго; а сега попада направо на такава, в която дори не удостояват със спор старите възгледи, а казват направо: не съществува нищо, evolution, подбор, борба за съществуване и нищо повече. В моята статия аз…

— Знаете ли — каза Ана, която отдавна вече предпазливо се споглеждаше с Вронски и знаеше, че Вронски не се интересува от образованието на тоя художник, а го занимава само мисълта да му помогне и да му поръча портрет. — Знаете ли какво? — смело прекъсна тя разприказвалия се Голенишчев. — Я да отидем при него!

Голенишчев се опомни и с удоволствие се съгласи. Но понеже художникът живееше в един далечен квартал, решиха да вземат каляска.

След един час Ана заедно с Голенишчев и Вронски, седнали на предното място в каляската, стигнаха до една нова грозна къща в далечния квартал. Те научиха от посрещналата ги жена на вратаря, че Михайлов позволява да посещават ателието му, но че сега е в квартирата си, на две крачки оттук, и я изпратиха при него с визитните си картички, искайки позволение да видят картините му.