Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

Левин се върна в къщи едва когато изпратиха да го извикат за вечеря. На стълбата стояха Кити и Агафия Михайловна — съвещаваха се какви вина да поднесат на вечерята.

— Но защо правите такъв fuss[1]? Ще поднесем обикновено вино.

— Не, Стива не го пие… Костя, почакай, какво ти е? — извика Кити, като забърза след него, но той безжалостно, без да я дочака, влезе с големи крачки в трапезарията и веднага се намеси в общия оживен разговор, който поддържаха там Васенка Весловски и Степан Аркадич.

— Е, ще отидем ли утре на лов? — каза Степан Аркадич.

— Моля ви се, да отидем — каза Весловски, като се премести странишком на друг стол и подгъна под себе си дебелия си крак.

— С удоволствие, да отидем. Ами вие ходили ли сте тая година на лов? — обърна се Левин към Весловски, като оглеждаше крака му внимателно, но с престорена приятност, която бе така позната на Кити и която никак не му отиваше. — Не зная дали ще намерим бекасини, но бекаси има много. Само че трябва да тръгнем рано. Няма ли да се изморите? Ти не си ли изморен, Стива?

— Аз да съм изморен? Никога още не съм се изморявал. Хайде да не спим цяла нощ! Да отидем на разходка.

— Наистина, хайде да не спим! Отлично! — потвърди Весловски.

— О, ние сме уверени, че можеш да не спиш и да не оставиш и други да спят — каза на мъжа си Доли с оная едва доловима ирония, с каквато сега почти винаги се отнасяше към него. — А според мене време е вече за спане… Аз отивам, няма да вечерям.

— Не, постой, Доленка — каза Степан Аркадич, като мина на нейната страна до голямата маса, на която вечеряха. — Колко много работи още ще ти разправя!

— Сигурно нищо.

— Знаеш ли, Весловски ходил у Ана. И пак отива у тях. Та те са само на седемдесет версти от вас. И аз ще отида непременно. Весловски, ела тук!

Васенка отиде при дамите и седна до Кити.

— Ах, разправете, моля ви се, вие сте ходили у тях? Как е тя? — обърна се към него Даря Александровна.

Левин остана на другия край на масата и без да престане да разговаря с княгинята и Варенка, видя, че между Степан Аркадич, Доли, Кити и Весловски се води оживен и тайнствен разговор. И не само че се водеше тайнствен разговор, но той видя върху лицето на жена си израз на сериозно чувство, когато, без да махне очи, тя гледаше хубавото лице на Васенка, който оживено разправяше нещо.

— У тях е много хубаво — разправяше Васенка за Вронски и Ана. — Разбира се, аз не се наемам да съдя, но в тяхната къща се чувствуваш сред семейство.

— Какво смятат да правят те?

— Изглежда, че през зимата искат да отидат в Москва.

— Колко хубаво би било да отидем заедно у тях! Ти кога ще отидеш? — запита Степан Аркадич Васенка.

— Ще прекарам у тях юли.

— Ти ще отидеш ли? — обърна се Степан Аркадич към жена си.

— Отдавна исках да отида и непременно ще отида — каза Доли. — Мене ми е жал за нея, аз я познавам. Тя е прекрасна жена. Аз ще отида сама, когато си заминеш, и няма да притесня някого с това. И дори по-добре е без тебе.

— Отлично — каза Степан Аркадич. — Ами ти, Кити?

— Аз ли? Защо да отида? — каза Кити, цяла пламнала. И се обърна към мъжа си.

— А вие познавате ли се с Ана Аркадиевна? — запита я Весловски. — Тя е много привлекателна жена.

— Да — отвърна тя на Весловски, като се изчерви още повече, стана и пристъпи към мъжа си.

— Значи, утре отиваш на лов? — каза тя.

Ревността му в тия няколко минути, особено поради руменината, която бе покрила бузите й, когато разговаряше с Весловски, бе отишла вече далеко. Сега, когато слушаше думите й, той ги разбираше вече посвоему. Колкото и странно да му бе отпосле да си спомня затова, сега му се виждаше ясно, че ако тя го пита дали ще отиде на лов, това я интересува само за да знае дали той ще направи това удоволствие на Васенка Весловски, в когото според него тя бе влюбена вече.

— Да, ще отида — отвърна й той с неестествен, противен на самия него глас.

— Не, по-добре прекарайте утре тук, защото Доли не се е видяла с мъжа си, и заминете вдругиден — каза Кити.

Сега вече Левин преведе смисъла на Китините думи така: „Не ме разделяй с него. Все едно ми е, че ти ще отидеш, но остави ме да се насладя на компанията на тоя прелестен младеж.“

— Ах, щом искаш, ще останем утре — с особена приятност отвърна Левин.

В това време Васенка, който никак не подозираше какво страдание причинява с присъствието си, стана след Кити от масата и като я следеше с усмихнат, ласкав поглед, тръгна след нея.

Левин видя тоя поглед. Той побледня и един миг не можа да си поеме дъх. „Как си позволява така да гледа жена ми!“ — кипеше в него.

— Значи, утре? Моля ви се, да отидем — каза Васенка, като седна пак на стола и отново по навик подгъна крака си.

Ревността на Левин отиде още по-далеч. Той се видя вече измамен мъж, от когото жената и любовникът имат нужда само за да им създава удобства в живота и удоволствие… Но въпреки това той любезно и гостоприемно разпитваше Васенка за неговия ловджилък, за пушката и ботушите му и се съгласи да отидат утре.

За щастие ма Левин старата княгиня прекрати страданията му, като стана сама и посъветва Кити да отиде да спи. Но и тук не мина без ново страдание за Левин. Като се сбогуваше с домакинята, Васенка отново искаше да й целуне ръка, но Кити, изчервена, с наивна грубост, за която после майка й се кара, бутна ръката му и каза:

— Това не е прието у нас.

В очите на Левин тя бе виновна, че бе допуснала такива отношения, и още по-виновна, че така несръчно бе показала, че те не й се харесват.

— Е, как може да ви се спи! — каза Степан Аркадич, който след изпитите на вечерята няколко чаши вино бе изпаднал и най-мило и поетично настроение. — Погледни, погледни, Кити — рече той, като посочи луната, която се издигаше зад липите, — каква красота! Весловски, тъкмо сега е за серенада. Знаеш ли, той има чуден глас, ние си попяхме из пътя. Гой донесе прекрасни романси, новите два. Да бяхте попели с Варвара Андреевна.

 

Когато всички се разотидоха, Степан Аркадич още дълго се разхожда с Весловски по алеята и се чуваха гласовете им, които пееха новия романс.

Левин седеше начумерен в едно кресло в спалнята на жена си, слушаше тия гласове и упорито мълчеше, когато тя го питаше какво му е; но щом най-после тя сама го запита, плахо усмихната: „Да не би да не ти е харесало нещо у Весловски?“ — той не можа да изтърпи и изказа всичко: това, което казваше, го оскърбяваше и затова още повече го ядосваше.

Той стоеше пред нея със страшно блестящи изпод смръщените му вежди очи и притискаше силните си ръце към гърдите, сякаш напрягате всичките си сили, за да се сдържи. Изразът на лицето му би бил суров и дори жесток, ако едновременно не изразяваше и страдание, което я трогваше. Скулите му трепереха и гласът му се прекъсваше.

— Разбери, че не ревнувам; тази дума е отвратителна. Аз не мога да ревнувам и да вярвам, че… Не мога да кажа какво чувствувам, но това е ужасно… Не ревнувам, но съм оскърбен, унижен, задето някой смее да мисли, смее да те гледа с такива очи…

— Но с какви очи? — каза Кити, като се мъчеше да си припомни колкото може по-добросъвестно всички думи и жестове тая вечер и всичките им отсенки.

Дълбоко в душата си тя смяташе, че имаше нещо тъкмо в оня миг, когато той се премести след кея на другия край на масата, но не смееше да признае това дори пред себе си, а още по-малко се решаваше да го каже на мъжа си и с това да засили страданието му.

— И какво привлекателно може да има в мене, каквато съм?…

— Ах! — извика той и се улови за главата. — По-добре не приказвай!… Значи, ако беше привлекателна…

— Но не, Костя, изслушай ме! — каза тя, като го гледаше със страдалческо-съболезнователен израз. — Та какво можеш да мислиш ти? Когато за мене не съществуват хората, не, не!… Искаш ли да не виждам никого?

В първия миг неговата ревност я оскърби; яд я беше, че й е забранено дори най-малкото, и то най-невинно развлечение; но сега с удоволствие би пожертвувала не само такива дребни неща, но и всичко за неговото спокойствие, за да го избави от страданието, което изпитваше.

— Разбери ужаса и комизма на моето положение — с отчаян шепот продължи той, — че той е дошъл в къщата ми, че всъщност не е направил нищо неприлично, освен дето се държи така безцеремонно и подгъва крака си. Той смята това за най-добър тон и затова аз трябва да бъда любезен с него.

— Но, Костя, ти преувеличаваш — каза Кити, но дълбоко в душата си се радваше на тая силна любов, която се изразяваше сега чрез ревността му.

— Най-ужасното с, че ти си такава, каквато си винаги, и сега, когато за мене си такава светиня, когато сме така щастливи, така особено щастливи, и изведнъж такъв негодник… Не негодник, защо ще хокам него? Аз нямам нищо общо с него. Но защо е моето, твоето щастие?…

— Знаеш ли, аз разбирам защо стана това — започна Кити.

— Защо? Защо?

— Видях как гледаше ти, когато приказвахме на вечерята.

— Е да, е да! — изплашено каза Левин.

Тя му разправи какво са приказвали. И докато му разправяше това, задъхваше се от вълнение. Левин помълча, а след това се вгледа в бледното й, изплашено лице и изведнъж се улови за главата.

— Катя, аз съм те измъчил! Миличка, прости ми! Това е лудост! Катя, напълно съм виновен. И можеше ли заради такава глупост да се мъчим толкова?

— Не, мене ми е жал за тебе.

— За мене ли? За мене? Какво съм аз? Луд човек… Ами тебе защо измъчих? Ужасно е да се помпели, че всеки чужд човек може да развали щастието ни.

— Разбира се, тъкмо това е оскърбително…

— Не, тогава аз, напротив, ще го оставя нарочно цяло лято у нас и ще бъда прекалено любезен с него — каза Левин, като целуваше ръцете й. — Ще видиш. Утре… Да, наистина утре отиваме на лов.

Бележки

[1] Суматоха.