Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

I

 

Михайлов продаде картината си на Вронски и се съгласи да нарисува портрет на Ана. В определения ден дойде и започна работа.

Още от петия сеанс портретът порази всички, особено Вронски, не само с приликата, но и с особената й хубост. Чудно беше как Михайлов бе успял да долови тая нейна особена хубост. „Трябва човек да я е познавал и обичал, както съм я обичал аз, за да долови този неин мил душевен израз“ — мислеше Вронски, макар че едва от тоя портрет той бе открил у нея тоя мил душевен израз. Но тоя израз беше толкова правдив, че както нему, така и на другите се струваше, че са го познавали отдавна.

— Колко време се мъча и не можах да направя нищо — каза той за своя портрет, — а той я погледна и я нарисува. Ето какво значи техниката.

— Това ще дойде — утешаваше го Голенишчев, според когото Вронски имаше и талант, и главно образование, което дава възвишен поглед за изкуството. Убеждението на Голенишчев, че Вронски има талант, се поддържаше и от това, че той имаше нужда от съчувствието и похвалите на Вронски за статиите и мислите му и чувствуваше, че похвалите и подкрепата трябва да бъдат взаимни.

В чуждата къща и особено в палацото у Вронски Михайлов беше съвсем друг човек, отколкото в ателието си. Беше неприязнено почтителен, сякаш се боеше да се сближи с хора, които не уважаваше. Наричаше Вронски „ваше сиятелство“ и въпреки поканите на Ана и Вронски никога не оставаше на обед и идваше само за сеансите. Повече, отколкото към другите, Ана беше ласкава с него и благодарна за портрета. Вронски беше повече от учтив и очевидно се интересуваше от мнението на художника за своята картина. Голенишчев не пропускаше случай да внушава на Михайлов истинските разбирания за изкуството. Но Михайлов оставаше еднакво студен към всички. Ана долавяше по погледа му, че обича да я гледа; но той отбягваше да говори с нея. Когато Вронски говореше за своята живопис, той упорито мълчеше и също така упорито мълчеше, когато му показваха картината на Вронски и очевидно се отегчаваше от разговорите на Голенишчев, но не му възразяваше.

Изобщо със сдържаното си и неприятно, сякаш враждебно отношение Михайлов никак не им хареса, когато го опознаха по-отблизо. И се радваха, когато сеансите свършиха и в ръцете им остана прекрасният портрет, а той престана да идва.

Голенишчев пръв изрази мисълта на всички, а именно, че Михайлов просто завижда на Вронски.

— Да предположим, че не завижда, защото има талант; но него го е яд, че един придворен и богат човек, при това граф (та те мразят всичко това), без особен труд прави същото, ако не и по-хубаво от него, който е посветил на това целия си живот. И главно, образованието, което той няма.

Вронски защищаваше Михайлов, но дълбоко в душата си вярваше в това, защото според него човек от друг, по-низш свят не може да не завижда.

Портретът на Ана, едно и също нещо рисувано от натура и от двамата, трябваше да покаже на Вронски разликата, която съществуваше между него и Михайлов; ала той не я виждаше. Но едва след Михайлов той престана да рисува Ана, защото сметна, че това сега е излишно. Ана продължаваше да работи картината си от средновековния живот. И той самият, и Голенишчев, и особено Ана намираха, че е много хубава, защото приличала много повече на знаменитите картини, отколкото картината на Михайлов.

А пък Михайлов, въпреки че портретът на Ана бе го увлякъл доста, се радваше още повече от тях, когато сеансите завършиха и той не беше принуден да слуша повече разсъжденията на Голенишчев върху изкуството и можеше да забрави за живописта на Вронски. Той знаеше, че не може да се забрани на Вронски да си играе на живопис; знаеше, че той и всички дилетанти имат пълно право да рисуват, каквото си искат, но му беше неприятно. Не може да се забрани на един човек да си направи голяма кукла от восък и да я целува. Но ако тоя човек с куклата дойде и седне при някой влюбен и започне да гали куклата си, както влюбеният гали оная, която обича, на влюбения ще бъде неприятно. Същото неприятно чувство изпитваше и Михайлов, когато виждаше живописта на Вронски; беше му и смешно, и досадно, и жалко, и оскърбително.

Увлечението на Вронски от живописта и средните векове не продължи дълго. Той имаше толкова вкус към живописта, че не можа да довърши картината си. Престана да я рисува. Смътно долавяше, че недостатъците й, които в началото се забелязваха слабо, ще бъдат поразителни, ако я продължи. С него се случи същото, както и с Голенишчев, който чувствуваше, че няма вече какво да каже и постоянно се самоизмамваше, че мисълта му не е узряла, че обмисля всичко и събира материали. Но Голенишчев се озлобяваше и измъчваше от това, а Вронски не можеше да се мами и измъчва и особено да се озлобява. Със свойствената му решителност на характера той престана да се занимава с живопис, без да обяснява защо и без да се оправдава.

Но без това занимание животът му и тоя на Ана, която се чудеше на неговото разочарование, му се видя така отегчителен в този италиански град, палацото изведнъж стана така явно старо и мръсно, толкова неприятно проличаха петната по завесите, пукнатините по подовете, олющената мазилка по корнизите и толкова отегчителен стана тоя все един и същ Голенишчев, италианецът професор и немецът пътешественик, че трябваше да променят живота си. Решиха да си заминат за Русия, на село. В Петербург Вронски възнамеряваше да направи подялба с брат си, а Ана да види сина си. А лятото смятаха да прекарат в голямото бащино имение на Вронски.