Лев Толстой
Ана Каренина (160)

Кити беше особено доволна от случая да прекара насаме с мъжа си, защото бе забелязала, че в оня момент, когато той дойде на терасата и попита за какво приказват, а те не му отговориха, по лицето му, което така живо отразяваше всичко, премина сянка на огорчение.

Когато тръгнаха пешком пред другите и излязоха на отъпкания, прашен и обсипан с житни класове и зърна път, отдето къщата не се виждаше, тя се опря по-силно на ръката му и я притисна до себе си. Той бе забравил вече за минутното неприятно впечатление и сега, когато мисълта за нейната бременност не го напущаше нито за миг, насаме с нея изпитваше онова още ново за него и радостно, съвсем чисто от чувственост наслаждение от близостта с любимата жена. Нямаше какво да говорят, но на него му се искаше да чува гласа й, както и да среща погледа й, който бе се променил сега при бременността. В гласа, както и в погледа й, имаше мекота и сериозност, подобна на оная, която се среща у хора, постоянно съсредоточени над някоя любима работа.

— Няма ли да се измориш? Облягай се повече — каза той.

— Не, аз съм така доволна от случая да бъда насаме с тебе и да си призная, колкото и да ми е добре с тях, съжалявам за нашите зимни вечери, когато си бяхме двамата.

— Онова бе хубаво, а това е още по-хубаво. И едното, и другото е добре — каза той, като притискаше ръката й.

— Знаеш ли за какво говорехме, когато ти дойде?

— За сладкото?

— Да, и за сладкото; но след това говорехме как мъжете правят предложение.

— А! — каза Левин, като слушаше повече звука на гласа й, отколкото думите, които тя произнасяше; той през цялото време мислеше за пътя, който сега минаваше през гората, и заобикаляше ония места, дето тя би могла да се препъне.

— И за Сергей Иванович и Варенка. Забелязал ли си?… Аз желая много това нещо — продължи тя. — Как мислиш ти? — И тя го погледна в лицето.

— Не зная какво да мисля — усмихнат отвърна Левин. — В това отношение Сергей ми се вижда много странен. Нали съм ти разправял…

— Да, че бил влюбен в онова момиче, което умряло…

— Това било, когато съм бил дете; разправяли са ми. Помня го оттогава. Той беше чудно мил. Но оттогава го наблюдавам с жените: той е любезен, някои му харесват, но чувствуваш, че за него те са просто хора, а не жени.

— Да, но сега с Варенка… Изглежда, че има нещо…

— Може и да има… Но него човек трябва да го познава… Той е особен, чуден човек. Живее само духовен живот. Той е твърде чист и с възвишена душа човек.

— Как? Нима това ще го унижи?

— Не, но той е свикнал дотолкова да живее само духовен живот, че не може да се примири с действителността, а Варенка все пак е действителност.

Сега вече Левин бе свикнал да изказва смело мисълта си, без да си дава труд да я облича в точни думи; той знаеше, че в такива любовни минути като сега жена му ще го разбере какво иска да каже само от загатване, и тя го разбра.

— Да, но в нея няма тая действителност като в мене; зная, че той не би обикнал мене никога. Тя цялата е духовна…

— Не е така, той те обича толкова много и на мене винаги ми е така приятно, че близките ми те обичат…

— Да, той е добър към мене, но…

— Но не така, както с покойния Николенка… внесе бяхте обикнали — довърши Левин. — Защо да не го кажа? — прибави той. — Понякога се укорявам: накрая всички забравяме. Ах, какъв ужасен и прекрасен човек беше!… Но за какво приказвахме? — каза Левин, след като помълча.

— Ти мислиш, че той не може да се влюби — каза Кити, като преведе всичко на своя език.

— Не че не може да се влюби — усмихнат каза Левин, — но у него няма оная слабост, която е необходима… Винаги съм му завиждал, и сега дори, когато съм толкова щастлив, все пак му завиждам.

— Завиждаш му, че не може да се влюби ли?

— Завиждам му, защото е по-добър от мене — усмихнат каза Левин. — Той не живее за себе си. Целият му живот е подчинен на дълга. И затова той може да бъде спокоен и доволен.

— Ами ти? — с иронична, любовна усмивка каза Кити.

Тя никак не можеше да изрази тоя ход на мисли, който я караше да се усмихва; но последният извод беше тоя, че мъжът й, който се възхищава от брат си и унижава себе си пред него, не е искрен. Кити знаеше, че тая му неискреност произтича от любов към брат му, от това, че му е съвестно, задето той е твърде щастлив, и особено от постоянното му желание да бъде по-добър — тя обичаше това нещо у него и затова се усмихваше.

— Ами ти? Ти от какво си недоволен? — запита тя със същата усмивка.

Нейното недоверие към недоволството му от себе си го радваше и той несъзнателно я предизвикваше да каже причината за недоверието си.

— Аз съм щастлив, но не съм доволен от себе си… — каза той.

— Но как можеш да бъдеш недоволен, щом си щастлив?

— Как да ти кажа… Аз искрено не искам нищо повече от това ти да не се препънеш. Ах, не бива, не бива да скачаш така! — прекъсна се той, като я укори, задето бе направила твърде бързо движение, прескачайки един паднал на пътеката клон. — Но когато мисля за себе си, и се сравнявам с другите, особено с брат си, чувствувам, че съм лош.

— Но защо да си лош? — със същата усмивка продължи Кити. — Нима ти също не работиш за другите? А твоите села, твоето стопанство, книгата ти?…

— Не, аз чувствувам, и особено сега: ти си виновна — каза той, като притисна ръката й, — дето това нещо не е така. Аз правя това между другото. Ако можех да обичам цялата тая работа така, както обичам тебе… а пък в последно време върша всичко като зададен урок.

— Но какво ще кажеш за татко? — запита Кити. — И той ли е лош, защото не е работил нищо за общото дело?

— Той ли? Не. Но трябва човек да има оная простота, яснота и доброта като баща ти, а нима у мене има това нещо? Аз не работя и се измъчвам. За всичко това причината си ти. Когато те нямаше и нямаше още това — каза той с поглед към корема й, който поглед тя разбра, — аз влагах всичките си сили в работа; а сега не мога и ми е съвестно; върша всичко именно като зададен урок, преструвам се…

— Е, ами би ли искал още сега да се смениш със Сергей Иванич? — каза Кити. — Би ли искал да вършиш тая обща работа и да обичаш тоя зададен урок като него и нищо повече?

— Разбира се, не — каза Левин. — Впрочем аз съм толкова щастлив, че не разбирам нищо. Значи, ти мислиш, че днес той ще направи предложение? — прибави той, като помълча.

— И мисля, и не. Само че ми се иска ужасно. Чакай малко. — Тя се наведе и откъсна една лайкучка край пътя. — Хайде, брой: ще направи предложение, няма да направи — каза тя, като му подаваше цветето.

— Ще направи, няма да направи — казваше Левин и късаше белите тесни и набраздени надлъж листенца.

— Не, не! — спря го и го улови за ръката Кити, която с вълнение следеше пръстите му. — Ти откъсна две.

— Добре, но това мъничкото не се брои — каза Левин, като откъсна едно недорасло листенце. — Ето и кабриолетът ни настигна.

— Не се ли умори, Кити? — извика княгинята.

— Никак.

— Качи се, щом конете са кротки, и ще караме бавно.

Но нямаше смисъл да се качва. Беше вече близо и всички тръгнаха пешком.