Лев Толстой
Ана Каренина (20)

XX

Целия тоя ден Ана прекара в къщи, сиреч у Облонски, и не приемаше никого, макар че някои от познатите бяха успели да научат за пристигането й и дойдоха още същия ден. Цялата сутрин тя прекара с Доли и децата. Само изпрати една бележка до брат си, в която му пишеше да обядва непременно в къщи. „Ела си, Бог е милостив“ — писа му тя.

Облонски обядва в къщи; разговорът беше общ и жена му говори с него, като се обръщаше на „ти“, а не както по-рано. В отношенията между мъжа и жената си оставаше същата отчужденост, но вече не ставаше дума за раздяла и Степан Аркадич виждаше, че е възможно да се обяснят и помирят.

Веднага след обеда дойде Кити. Тя познаваше Ана Аркадиевна, но много малко, и идваше сега у сестра си не без страх при мисълта как ще я посрещне тая петербургска светска дама, която всички толкова хвалеха. Но тя се хареса на Ана Аркадиевна — това пролича веднага. Както изглежда, Ана се любуваше на нейната хубост и младост и преди още Кити да се опомни, тя вече се чувствуваше не само под нейното влияние, но чувствуваше, че се е влюбила в нея, както са способни да се влюбват младите момичета в омъжените и по-възрастни дами. Ана не приличаше на светска дама или на майка на осемгодишен син; по гъвкавостта на движенията, по свежестта и постоянното оживление на лицето й, което избиваше ту в усмивката, ту в погледа, тя би приличала по-скоро на двадесетгодишно момиче, ако не беше сериозният, понякога тъжен израз на очите й, който поразяваше и привличаше Кити. Кити чувствуваше, че Ана е съвсем естествена и не крие нищо, но че у нея има някакъв друг, висш мир на недостъпни за нея интереси, сложни и поетични.

След обеда, когато Доли влезе в стаята си, Ана бързо стана и се приближи до брат си, който палеше пура.

— Стива — каза му тя, като смигна весело, прекръсти го и посочи с очи вратата. — Върви и Бог да ти помага.

Той я разбра, хвърли пурата и изчезна зад вратата.

Когато Степан Аркадич излезе, тя се върна на дивана, дето седеше заобиколена от децата. Дали защото децата бяха видели, че майка им обича тая леля, или защото самите те чувствуваха особената прелест в нея, но двете по-големи, а след тях и по-малките, както се случва обикновено с децата, още преди обеда се бяха залепили за новата леля и не се отделяха от нея. И те измислиха нещо като игра, която се състоеше в това, да седнат колкото може по-близо до леля си, да се докосват до нея, да държат малката й ръка, да я целуват, да играят с пръстена й или поне да се докосват до гънките на роклята й.

— Хайде сега да седнем както по-рано — каза Ана Аркадиевна и седна на мястото си.

И Гриша отново завря глава под нейната ръка, допря я до роклята й и засия от гордост и щастие.

— Значи, кога ще бъде балът? — обърна се тя към Кити.

— Идната седмица, и то прекрасен бал. Един от ония балове, на които винаги е весело.

— А нима има такива балове, на които винаги е весело? — с нежна ирония попита Ана.

— Странно е, но има. У Бобришчеви винаги е весело, у Никитини също, а у Межкови винаги е отегчително. Нима не сте забелязали?

— Не, мила, за мене вече няма такива балове, дето да е весело — каза Ана и Кити видя в очите й оня особен мир, който не й бе познат. — За мене има такива балове дето не е толкова тежко и отегчително…

— Как може на вас да бъде отегчително на бала?

— Защо пък на мен е да не може да бъде отегчително? — попита Ана. Кити схвана, че Ана знае какъв отговор ще последва.

— Защото вие винаги сте най-хубава.

Ана лесно се изчервяваше. Тя се изчерви и каза:

— Първо, това не е вярно; и второ, дори да е истина, защо ми е?

— Вие ще отидете ли на тоя бал? — попита Кити.

— Мисля, че не ще може да не отида. На, вземи — каза тя на Таня, която сваляше пръстена, който лесно се изхлузваше от белия й тънък на края пръст.

— Много ще се радвам, ако отидете. Много бих искала да ви видя на бала.

— Ако стане нужда да отида, поне ще се утешавам с мисълта, че това ще ви направи удоволствие… Гриша, не дърпай косата ми, моля ти се, тя и без това се е разрешила — каза тя, като оправяше падналата къдрица, с която Гриша си играеше.

— Представям си, че на бала ще бъдете в лилаво.

— Защо пък непременно в лилаво? — попита Ана усмихната. — Хайде, деца, вървете, вървете. Чувате ли? Мис Гул ви вика да пиете чай — каза тя, като отстраняваше от себе си децата и ги пращаше в трапезарията.

— Аз зная защо ме каните на бала. От тоя бал вие очаквате много нещо и затова искате всички да бъдат там, всички да вземат участие.

— Отде знаете? Да.

— О, колко хубава е вашата възраст! — продължи Ана. — Помня и зная тая светлосиня мъгла, като оная над планините в Швейцария. Тая мъгла, която покрива всичко през онова блажено време, когато още малко и детинството ще свърши и от грамаден кръг, щастлив, весел, пътят нататък става все по-тесен и по-тесен и весело, и страшно ти става да влезеш в тая анфилада, макар че тя изглежда и светла, и прекрасна… Кой не е минал по тоя път?

Кити мълчаливо се усмихваше. „Но как ли е минала тя по тоя път? Колко бих искала да науча целия й роман!“ — помисли си Кити, като си спомняше непоетичната външност на мъжа й, Алексей Александрович.

— Аз зная вече някои работи. Стива ми разправи и аз ви поздравявам, той ми хареса много — продължи Ана. — Срещнах Вронски на гарата.

— Ах, той беше там? — попита Кити и се изчерви. — Но какво ви разправи Стива?

— Стива ми изприказва всичко. И аз бих се радвала много… Вчера пътувахме с майката на Вронски — продължи тя — и майка му непрестанно ми приказваше за него; той е нейният любимец, зная, че майките са пристрастни, но…

— Какво ви е разправяла майка му?

— Ах, много работи! Аз зная, че той е нейният любимец, но все пак се вижда, че е рицар… Например тя разправяше, че той искал да даде целия си имот на брат си, още през детинството си направил нещо необикновено, спасил една жена от удавяне. С една дума, герой — усмихната каза Ана, като си спомни за двестате рубли, които той бе дал на гарата.

Но тя не разправи за тия двеста рубли. Кой знае защо, беше й неприятно да си спомня за това. Чувствуваше, че в тая работа има нещо, което засяга нея, и то такова нещо, което не трябва да бъде.

— Тя ме кани много да й ида на гости — продължи Ана. — Мене ми е приятно да посетя тая старица и затова утре ще отида да я видя. Но, слава Богу, Стива се заседя в кабинета при Доли — прибави Ана, като промени разговора и стана от дивана някак недоволна, както се стори на Кити.

— Не, най-напред аз! Не, аз! — викаха децата, които бяха изпили чая си и тичаха при леля си Ана.

— Всички заедно! — каза Ана и засмяна се затече насреща им и прегърна и повали цялата тая купчина боричкащи се и пискащи от възторг деца.