Лев Толстой
Ана Каренина (172)

След като изпрати жена си на горния етаж, Левин отиде в стаята на Доли. От своя страна тоя ден и Даря Александровна изпитваше голямо огорчение. Тя крачеше из стаята и говореше сърдито на изправеното в ъгъла разплакано момиченце.

— Ще стоиш цял ден в ъгъла, сама ще обядваш, няма да видиш нито една кукла и няма да ти ушия нова рокля! — нареждаше тя, като не знаеше вече с какво да я накаже. — Не, тя е отвратително момиче! — обърна се тя към Левин. — Отде се вземат у нея тия лоши наклонности?

— Но какво е направила? — доста равнодушно каза Левин, който имаше желание да се посъветва за своята работа и затова го беше яд, че не е улучил момента.

— Ходила с Гриша за малини и там… дори не мога да кажа какво е правила. Такива едни лоши работи. Хиляди пъти ще съжаляваш за miss Elliot. Тая не се грижи за нищо, машина… Figurez-vous, qu’elle…^[1]

И Даря Александровна разправи за постъпката на Маша.

— Това не доказва нищо, това съвсем не са лоши наклонности, а просто палавост — успокояваше я Левин.

— Но ти си нещо разстроен? Защо си дошъл? — попита Доли. — Какво става там?

И по тона на тоя въпрос Левин долови, че ще му бъде лесно да каже това, което имаше намерение да каже.

— Аз не бях там, бяхме сами в градината с Кити. Скарахме се за втори път, откак… откак дойде Стива.

Доли го гледаше с умни, разбиращи очи.

— Е, кажи ми откровено, имало ли е… не у Кити, а у тоя господин, такъв тон, който да бъде неприятен, не неприятен, а ужасен, оскърбителен за един мъж?

— Как да ти кажа… Стой, стой в ъгъла! — обърна се тя към Маша, която, след като видя едва доловимата усмивка върху лицето на майка си, понечи да се обърне. — Светското мнение би било, че той се държи така, както се държат всички млади хора. Il fait la cour à une jeune et jolie femme^[2], а един светски мъж трябва само да се ласкае от това.

— Да, да — мрачно каза Левин, — но ти забеляза ли?

— Не само аз, но и Стива забеляза. Веднага след чая той ми каза: „Je crois que Весловски fait un petit brin de cour à Кити.“^[3]

— Е, чудесно, сега съм спокоен. Ще го изпъдя — каза Левин.

— Да не си полудял? — ужасена извика Доли. — Какво приказваш, Костя, опомни се! — засмяна каза тя. — Е, сега можеш да отидеш при Фани — каза тя на Маша. — Не, ако искаш, ще кажа на Стива. Той ще си го отведе. Можем да кажем, че очакваш гости. Изобщо той не е за нашия дом.

— Не, не, аз сам ще му кажа.

— Но ти ще се скараш с него?

— Ни най-малко. Това ще ме развесели — каза Левин и очите му наистина блеснаха весело. — Е, прости й, Доли! Тя няма вече да прави така — каза той за малката престъпница, която не отиваше при Фани, а нерешително стоеше срещу майка си, като очакваше и търсеше изпод вежди погледа й.

Майката я погледна. Момиченцето се разплака, завря лице в скута на майка си и Доли сложи на главата й слабата си нежна ръка.

„И какво ли общо има между нас и него?“ — помисли Левин и отиде да търси Весловски.

Когато мина през антрето, той заповяда да впрегнат каляската, за да отиде на гарата.

— Вчера ресорът се счупи — отвърна лакеят.

— Тогава впрегнете кабриолета, но по-скоро. Де е гостенинът?

— Той отиде в стаята си.

Левин свари Васенка в момента, когато той бе разровил нещата си в куфара, извадил бе новите романси и мереше кожените си гамаши, за да отиде на езда.

Дали в лицето на Левин имаше нещо особено, или самият Васенка бе почувствувал, че petit brin de cour^[4] което бе замислил, е неуместно в това семейство, но той бе донякъде (доколкото може да бъде един светски човек) смутен от влизането на Левин.

— Вие с гамаши ли яздите?

— Да, така е много по-чисто — каза Васенка, като сложи пълния си крак на стола и весело, добродушно усмихнат, започна да закопчава долното копче.

Той бе несъмнено добро момче и на Левин му стана жал за него и съвестно за себе си, домакин на къщата, когато долови смущение в погледа на Васенка.

На масата лежеше парче от бастун, който тая сутрин бяха счупили заедно при гимнастиката, като се опитваха да вдигнат набъбналата паралелка. Левин взе парчето в ръцете си и започна да отчупва разцепилия се край, понеже не знаеше как да започне.

— Аз исках… — Той млъкна, но изведнъж си спомни за Кити и всичко станало и каза, като го гледаше смело в очите: — Наредих да впрегнат колата за вас.

— Как така? — с учудване запита Васенка. — Къде ще ходим?

— Вие ще отидете на гарата — мрачно каза Левин, като цепеше края на бастуна.

— Заминавате ли, или се е случило нещо?

— Случи се това, че очаквам гости — каза Левин, като отчупваше все по-бързо и по-бързо със силните си пръсти краищата на разцепения бастун. — Всъщност не очаквам гости и нищо не се е случило, но ви моля да си заминете. Можете да си обясните както искате моята неучтивост.

Васенка се изправи.

— Моля ви да ми обясните… — с достойнство каза той, като разбра най-после.

— Не мога да ви обясня — тихо и бавно изрече Левин, като се стараеше да скрие треперенето на скулите си. — И по-добре е да не питате.

И понеже разцепените краища на бастуна бяха вече цели отчупени, Левин стисна с пръсти дебелите краища, раздвои бастуна и внимателно улови падащия край.

Вероятно тия нервно напрегнати ръце, същите тия мускули, които тая сутрин той опипваше при гимнастиката, както и блестящите очи, тихият глас и треперещите скули убедиха Васенка повече, отколкото думите. Той сви рамене, презрително се усмихна и се поклони.

— Мога ли да видя Облонски?

Свиването на раменете и усмивката не ядосаха Левин. „Какво друго му остава да прави?“ — помисли той.

— Ей сега ще ви го изпратя.

— Що за глупост! — каза Степан Аркадич, след като научи от приятеля си, че го пъдят, и намери Левин в градината, дето той се разхождаше, очаквайки заминаването на гостенина. — Mais c’est ridicule!^[5] Каква муха те е ухапала! Mais c’est du dernier ridicule!^[6] Какво ти се е видяло, ако един млад човек…

Но очевидно мястото, по което мухата бе ухапала Левин, го болеше още, защото той пак побледня, когато Степан Аркадич искаше да му обясни причината, и бързо го прекъсна:

— Моля ти се, не ми обяснявай причината! Аз не мога иначе! Много ме е срам пред тебе и пред него. Но смятам, че за него няма да бъде голямо нещастие да си отиде, а за мене и за жена ми неговото присъствие е неприятно.

— Но за него е обидно! Et puis c’est ridicule.^[7]

— А за мене е и обидно, и мъчително! И аз не съм виновен за нищо и няма защо да страдам!

— Е, не очаквах от тебе такова нещо. On peut être jaloux, mais à ce point, c’est du dernier ridicule.^[8]

Левин бързо се обърна, отдръпна се в дъното на алеята и продължи да се разхожда сам назад-напред. Скоро той чу тракането на кабриолета и иззад дърветата видя как Васенка, седнал на сеното (за нещастие кабриолетът нямаше седалище), с шотландската си шапчица, мина по алеята, като подскачаше от друсането.

„Това пък какво е?“ — помисли Левин, когато лакеят изтича от къщи и спря кабриолета. Беше механикът, за когото Левин съвсем бе забравил. Като се кланяше, механикът каза нещо на Весловски; след това се качи в кабриолета и заминаха заедно.

Степан Аркадич и княгинята бяха възмутени от постъпката на Левин. И той самият се чувствуваше не само извънредно ridicule^[9], но и съвсем виновен и опозорен, ала като си спомняше какво бяха претеглили с жена си, Левин се питаше как би постъпил при друг подобен случай и си отговаряше, че би постъпил точно така.

Въпреки всичко към края на деня всички, с изключение на княгинята, която не можеше да прости тая постъпка на Левин, се оживиха и развеселиха необикновено, като деца след наказание или възрастни след тежък официален прием, така че вечерта, в отсъствие на княгинята, за изгонването на Васенка се говореше вече като за отдавнашно събитие. И Доли, която бе наследила от баща си способността да разправя комично, караше Варенка да се превива от смях, когато за трети и четвърти път, все с нови хумористични прибавки, разправяше как току-що се готвела да си сложи нови фльонги заради гостенина и влизала вече в приемната, когато изведнъж чула тракането на кабриолета. И кой бил в кабриолета? Самият Васенка, с шотландска шапчица, с романсите и с кожените гамаши, седи върху сеното.

— Да бе наредил поне да впрегнат каретата! А след това чувам: „Чакайте!“ Е, мисля си, съжалиха се. Но гледам: качиха при него дебелия немец и потеглиха… И моите фльонги пропаднаха!…