Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Анна Каренина, 1873–1877 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Жечев, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Реалистичен роман
- Роман за съзряването
- Семеен роман
- Характеристика
-
- Бел епок
- Драматизъм
- Екранизирано
- Забранена любов
- Линейно-паралелен сюжет
- Личност и общество
- Любов и дълг
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Поток на съзнанието
- Психологизъм
- Психологически реализъм
- Разум и чувства
- Реализъм
- Руска класика
- Социален реализъм
- Феминизъм
- Оценка
- 5,5 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лев Н. Толстой. Ана Каренина
Руска. Шесто издание
Народна култура, София, 1981
Редактор: Зорка Иванова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Божидар Петров
Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци
Съпоставени текстове
-
-
Анна Каренина ru 5
-
Когато остана сама, Даря Александровна огледа стаята си с поглед на домакиня. Всичко, което бе видяла, откак стигна къщата и мина през нея, и сега в стаята си, всичко й правеше впечатление на изобилие и елегантност и на оня нов европейски разкош, за който тя бе чела само в английските романи, но никога още не бе виждала в Русия и на село. Всичко беше ново, като се почне от новите френски тапети и се стигне до килима, който покриваше цялата стая. Леглото беше с пружина, с хубав дюшек, с особена възглавница и с копринени калъфи на малките възглавнички. Мраморен умивалник, тоалетна, кушетка, маси, бронзов часовник на камината, пердета и тежки завеси — всичко това беше скъпо и ново.
Дошлата да предложи услугите си напета прислужница, с прическа и рокля по-модерни от тия на Доли, беше също така нова и скъпа, както и цялата стая. На Даря Александровна й бяха приятни нейната учтивост, спретнатост и услужливост, но й беше неловко с нея; стесняваше се пред нея заради своята, сякаш за нещастие, донесена по погрешка закърпена блузка. Срам я беше за същите ония кръпки и замрежени места, с които така се гордееше у дома си. У дома беше ясно, че за шест блузки трябват двадесет и четири аршина нансук по шестдесет и пет копейки, което прави повече от петнадесет рубли, плюс изработката, и тия петнадесет рубли бяха спестени. Но пред прислужницата не че я беше срам, а й беше неловко.
Даря Александровна почувствува голямо облекчение, когато в стаята влезе отдавнашната й позната Анушка. Напетата прислужница трябваше да отиде при господарката и Анушка остана при Даря Александровна.
Анушка очевидно се радваше много на гостенката и говореше, без да млъкне. Доли забеляза, че тя има желание да изкаже мнението си за положението на господарката си и особено за любовта и предаността на графа към Ана Аркадиевна, но Доли старателно я възпираше, щом тя започнеше да говори за това.
— Аз съм израснала заедно с Ана Аркадиевна, тя ми е най-скъпа. Пък и не е наша работа да ги съдим. И тя май го обича…
— Моля ти се, дай да изперат това нещо, ако може — прекъсна я Даря Александровна.
— Слушам. За дребното пране ние имаме две специални жени, а голямото става с машина. Графът сам се грижи за всичко. Какъв мъж…
Доли се зарадва, когато Ана влезе при нея и с идването си прекъсна бъбренето на Анушка.
Ана бе облякла много семпла батистена рокля. Доли внимателно огледа тая семпла рокля. Тя знаеше какво значи и с какви пари се добива тая простота.
— Стара познайница — каза Ана за Анушка.
Сега вече Ана не се смущаваше. Тя беше съвсем свободна и спокойна. Доли виждаше, че сега тя се бе съвзела напълно от онова впечатление, което бе й направило пристигането, и бе добила оня повърхностен, равнодушен тон, при който сякаш се затвори вратата за оня кът, дето се намираха нейните чувства и интимни мисли.
— Ами какво прави твоето момиченце, Ана? — запита Доли.
— Ани ли? (Така тя наричаше дъщеря си Ана.) Здрава е. Много се поправи. Искаш ли да я видиш? Ела, ще ти я покажа. Страшно много грижи имахме с бавачките — започна да разправя тя. — Имахме една кърмачка италианка. Добра, но толкова глупава! Искахме да си я изпратим, но детето така свикна с нея, че все още я държим…
— Но как уредихте… — зачекна Доли въпроса какво име ще носи момиченцето; но като забеляза изведнъж намръщилото се лице на Ана, тя промени смисъла на въпроса. — Какво направихте? Отбихте ли я вече?
Но Ана разбра.
— Ти искаше да питаш друго? Искаше да питаш за името й? Нали? Това измъчва Алексей. Тя няма име. Сиреч, тя е Каренина — каза Ана, като зажумя така, че се виждаха само сплелите се ресници. — Впрочем — изведнъж лицето й светна — за всичко това ще приказваме после. Ела, ще ти я покажа. Elle est très gentille.[1] Вече лази.
Разкошът в цялата къща, който поразяваше Даря Александровна, в детската стая я порази още повече. Тук имаше и колички, изписани от Англия, и уреди за обучаване в ходене, и нарочно нагласен диван във форма на билярд за пълзене, и люлки, и особени, нови вани. Всичко това беше английско, здраво и доброкачествено и очевидно много скъпо. Стаята беше голяма, много висока и светла.
Когато влязоха, момиченцето седеше само по ризка на едно столче до масата и ядеше бульон, с който бе заляло целите си гърдички. Една девойка рускиня, която прислужваше в детската стая, хранеше момиченцето и очевидно ядеше заедно с него. Нямаше ги нито кърмачката, нито бавачката; те бяха в съседната стая и оттам се чуваше разговорът им на странен френски език, на който само те можеха да се разбират помежду си.
Като чу гласа на Ана, напетата, висока, с неприятно лице и нечист израз англичанка, разтърсвайки бързо русите си къдри, влезе и веднага започна да се оправдава, макар че Ана не я обвиняваше в нищо. При всяка дума на Ана англичанката по няколко пъти бързо казваше: „Yes, my lady.“[2]
Черновеждото, чернокосо румено момиченце със здравичко червено телце, с изпъната кокоша кожа, въпреки суровия израз, с който посрещна новото лице, се хареса много на Даря Александровна; тя дори завидя на здравия му вид. Много й хареса също и начинът, по който момиченцето пълзеше. Нито едно от нейните деца не бе пълзяло така. Когато го сложиха на килима и запретнаха рокличката му отзад, момиченцето беше чудно и мило. Като зверче се озърташе то към възрастните с блестящите си черни очи, очевидно от радост, че му се любуват, усмихваше се и с разкрачени крачка енергично се опираше на ръце и бързо придърпваше задничето си и пак се придвижваше с ръчичките напред.
Но общият дух в детската стая и особено англичанката не се харесаха твърде на Даря Александровна. Само с това, че в такова компрометирано семейство като Аниното не би дошла по-добра, Даря Александровна си обясняваше, дето Ана, със своето познаване на хората, е могла да вземе за момиченцето си такава несимпатична, недостойна англичанка. Освен това веднага от няколко думи Даря Александровна разбра, че Ана, кърмачката, бавачката и детето не се спогаждат и че посещението на майката беше необикновено нещо. Ана поиска да да, е играчката на момиченцето си и не можа да я намери.
А най-чудното беше, че на въпроса колко зъба има вече детето, Ана се обърка и съвсем не знаеше за последните два зъба.
— Понякога ми е тежко, че тук съм сякаш излишна — каза Ана, като излизаше от детската стая и повдигаше шлейфа си, за да не закачи играчките при вратата. — Не беше така с първото дете.
— Аз мислех, че е обратното — плахо каза Даря Александровна.
— О, не! Знаеш ли, аз видях Серьожа — каза Ана, като замижа, сякаш се взираше в нещо далечно. — Но за това ще поприказваме после. Няма да повярваш, аз съм като гладна, на която изведнъж са поднесли богат обед и тя не знае с кое да започне. Богатият обед — това си ти и предстоящите ми разговори с тебе, каквито не съм могла да имам с никого; и не зная с кой разговор да започна най-напред. Mais je ne vous ferai grâce de rien.[3] Трябва да изкажа всичко. Да, трябва да ти опиша обществото, което ще намериш у нас — започна тя. — Започвам с дамите. Княжна Варвара. Ти я познаваш и аз зная мнението ти и мнението на Стива за нея. Стива казва, че единствената цел на живота й е да докаже предимството си над леля Катерина Павловна; всичко това е истина; но тя е добра и аз съм й така благодарна. В Петербург имаше един миг, когато ми бе необходим un chaperon[4]. И попаднах тъкмо на нея. Но наистина тя е добра. Много облекчи положението ми. Виждам, че ти не можеш да разбереш цялата тежест на моето положение… там, в Петербург — прибави тя. — Тук съм напълно спокойна и щастлива. Но за това после. Трябва да ги изброя. След това Свияжски — той е земски представител и много порядъчен човек, но очаква нещо от Алексей. Ти разбираш, че с богатството си сега, когато се заселихме в село, Алексей може да има голямо влияние. После Тушкевич — ти си го виждала, той беше при Бетси. Сега са го уволнили и той дойде при нас. Както казва Алексей, той е един от ония хора, които са много приятни, ако ги вземаме за това, за което искат да се представят, et puis, comme il faut[5], както казва княжна Варвара. След това Весловски… ти го познаваш. Много мило момче — каза тя и дяволита усмивка сбърчи устните й. — Каква е тая просташка история с Левин? Весловски я разправяше на Алексей — и нас не ни се вярва. Il est très gentil et naïf[6] — каза тя отново със същата усмивка. — Мъжете имат нужда от развлечение и на Алексей е необходима среда, затова аз ценя цялата тая компания. У нас трябва да е оживено и весело и Алексей да не желае нищо ново. След това ще видиш управителя, немец, твърде добър и разбира от работата си. Алексей го цени много. После лекарят, млад човек, не че е съвсем нихилист, но знаеш ли, яде с ножа… а е много добър лекар. После архитектът… Une petite cour.[7]