Лев Толстой
Ана Каренина (163)

Докато децата пиеха чай, възрастните седяха на балкона и разговаряха така, сякаш нито не бе се случило, макар че всички, и особено Сергей Иванович и Варенка, много добре знаеха, че бе се случило едно, макар и отрицателно, но много важно събитие. И двамата изпитваха еднакво чувство, подобно на онова, което ученикът изпитва след неуспешен изпит и остава в същия клас или бива изключен завинаги от училище. Всички присъствуващи разбираха същото, че бе се случило нещо, и затова говореха оживено за странични неща. Тая вечер Левин и Кити се чувствуваха особено щастливи и влюбени. И в това, че те бяха щастливи в любовта си, имаше неприятно загатване за ония, които искаха същото и не можеха — и им беше съвестно.

— Помнете ми думата: Alexandre няма да дойде — каза старата княгиня.

Тая вечер очакваха с влака Степан Аркадич, а старият княз бе писал, че може и той да дойде.

— И аз зная защо — продължи княгинята, — той казва, че на първо време младоженците трябва да се оставят сами.

— Но татко и без това ни е оставил. Ние не сме го виждали — каза Кити. — И какви младоженци сме и не? Отдавна остаряхме.

— Само че, ако не дойде, и аз ще ви оставя, деца — каза княгинята, като въздъхна тъжно.

— Какво приказваш, мамо! — нападнаха я и двете й дъщери.

— Помисли си какво му е на него. Нали сега…

И изведнъж съвсем неочаквано гласът на старата княгиня затрепери. Дъщерите й млъкнаха и се спогледаха. „Maman винаги ще измисли нещо тъжно“ — казаха те с тоя поглед. Те не знаеха, че колкото и добре да бе на княгинята у дъщеря си, колкото и необходима да се чувствуваше тук, беше й мъчително тъжно и за нея самата, и за мъжа й, откак бяха омъжили последната си любима дъщеря и семейното гнездо бе съвсем опустяло.

— Какво има, Агафия Михайловна? — изведнъж запита Кити спрялата се тайнствено и с многозначителен израз на лицето Агафия Михайловна.

— Исках да ви попитам за вечерята.

— Виж, това е отлично — каза Доли, — ти върви се разпореждай, а пък аз ще отида с Гриша да преговорим урока му. Че той днес нищо не е работил.

— Урокът е за мене! Не, Доли, аз ще отида — рече Левин и скочи.

Гриша, който бе постъпил вече в гимназията, трябваше през лятото да преговаря уроците си. Даря Александровна още в Москва учеше заедно със сина си латински език, но сега у Левин бе си поставила за задача да преговаря с него, макар и веднъж на ден, най-трудните уроци по аритметика и латински. Левин бе предложил да я замести; но след като чу веднъж урока на Левин и забеляза, че не става така, както преговаряха с учителя в Москва, майката, смутено и пазейки се да не обиди Левин, решително му каза, че трябва да се води по учебника, както учителят, и че по-добре ще е тя сама да прави това. Левин го беше яд на Степан Аркадич, задето поради неговото нехайство не той, а майката следеше преподаването, от което не разбираше нищо, и на учителите, задето преподават така лошо на децата; но той обеща на балдъза си да води уроците, както тя иска. И продължаваше да се занимава с Гриша не както си знае, а по учебника, и затова го занимаваше неохотно и често забравяше времето за урока. Така беше и днес.

— Не, аз ще отида, Доли, а ти стой тук — каза той. — Ще направим всичко както трябва, по учебника. Виж, когато дойде Стива и тръгнем на лов, тогава ще прекъснем.

И Левин отиде при Гриша.

Същото каза и Варенка на Кити. Дори в щастливо благоустроената къща на Левин Варенка съумя да бъде полезна.

— Аз ще поръчам вечерята, а вие стойте тук. — каза тя и пристъпи до Агафия Михайловна.

— Да, да, сигурно не са намерили пилета. Тогава от нашите… — каза Кити.

— Ние с Агафия Михайловна ще помислим. — И Варенка изчезна заедно с нея.

— Какво мило момиче! — каза княгинята.

— Не мило, maman, а просто прелестно, такива не се намират.

— Значи, вие днес чакате Степан Аркадич? — каза Сергей Иванович, който очевидно не искаше да продължат разговора за Варенка. — Трудно е да се намерят двама баджанаци, които по-малко да си приличат — с тънка усмивка каза той. — Единият, подвижен, живее само в обществото като риба във вода; а другият, нашият Костя, жив, пъргав, отзивчив на всичко, но щом попадне в обществото, или примира, или се мята объркан като риба на сухо.

— Да, той е много лекомислен — каза княгинята, като се обърна към Сергей Иванович. — Аз исках именно да ви помоля да му поговорите, че на нея (тя посочи Кити) й е невъзможно да остане тук, а трябва непременно да дойде в Москва. Той каза, че щял да извика лекар…

— Maman, той ще направи всичко, на всичко е съгласен — каза Кити, ядосана на майка си, че вика за съдия в тая работа Сергей Иванович.

Посред разговора им по алеята се чу пръхтене на коне и шум от колела по пясъка.

Дол и още не бе успяла да стане, за да посрещне мъжа си, когато долу, от прозореца на стаята, в която се занимаваше Гриша, изскочи Левин и смъкна Гриша.

— Това е Стива! — извика изпод балкона Девин. — Ние свършихме, Доли, не бой се! — прибави той и като момче хукна срещу колата.

— Îs, ea, id, ejus, ejus, ejus^[1] — викаше Гриша и подскачаше по алеята.

— И още някой. Сигурно е татко! — извика Левин, като се спря при входа на алеята. — Кити, не минавай по стръмната стълба, а заобиколи!

Но Левин се излъга, като помисли, че тоя, който седеше в каляската, е старият княз. Когато се приближи до каляската, той видя до Степан Аркадич не княза, а един хубав пълен младеж с шотландска шапчица, с дълги краища на лентите отзад. Това беше Васенка Весловски, втори братовчед на Шчербацки — петербургско-московски блестящ младеж, „отличен момък и страстен ловец“, както го представи Степан Аркадич.

Без да се смути ни най-малко от разочарованието, което предизвика, понеже бе дошъл вместо стария княз, Весловски весело се здрависа с Девин, напомняйки му, че се познават от по-рано, и като пое в каляската Гриша, пренесе го над пойнтера, който Степан Аркадич водеше със себе си.

Левин не се качи в каляската, а тръгна след нея. Беше го малко яд, задето не бе дошъл старият княз, когото той колкото повече опознаваше, толкова повече обикваше, и задето беше се домъкнал тоя Васенка Весловски, съвсем чужд и излишен човек. Той му се видя още по-чужд и излишен, когато, приближавайки се до външната стълба, дето се бе събрала цялата оживена тълпа от възрастни и деца, видя, че Васенка Весловски особено любезно и галантно целуна ръка на Кити.

— А ние е жена ви сме couisins^[2], пък сме и стари познати — каза Васенка Весловски, като стисна отново силно-силно ръката на Левин.

— Е, как е, има ли дивеч? — обърна се към Левин Степан Аркадич, който едва успяваше да поздрави всекиго. — Ние с него имаме най-жестоки намерения. Как може, maman, те оттогава не са идвали в Москва. Е, Таня, ето за тебе! Извади го, моля ти се, от каляската отзад — на всички страни говореше той. — Колко си се освежила, Доленка — каза той на жена си, като целуна още веднъж ръката й, задържа я в своята и я потупваше отгоре с другата си ръка.

Левин, който преди минута беше в най-весело настроение, сега гледаше, мрачно и не харесваше нищо.

„Кого ли е целувал вчера е тия устни?“ — мислеше той, като гледаше нежностите на Степан Аркадич към жена му. Той погледна Доли и тя също не му се хареса.

„Та тя не вярва в любовта му. Тогава защо се радва толкова? Отвратително!“ — мислеше Левин.

Погледна княгинята, която преди минута му се виждаше толкова мила, и не му хареса маниерът, с който тя, като у дома си, поздравяваше тоя Васенка с лентите му.

Дори Сергей Иванович, който също бе излязъл на външната стълба, му се видя неприятен с престореното дружелюбие, с което посрещна Степан Аркадич, защото Левин знаеше, че брат му не обича и не уважава Облонски.

И Варенка, и тя му бе противна с начина, по който със своя вид на sainte nitouche^[3] се запознаваше с тоя господин, когато всъщност мислеше само как да се омъжи.

А най-противна беше Кити, задето се бе поддала на тоя весел тон, с който тоя господин гледаше на идването си на село като на празник за себе си и за всички, и особено неприятна беше с тая особена усмивка, с която отговаряше на усмивките му.

Разговаряйки шумно, всички тръгнаха към къщи; но още щом всички седнаха, Левин се обърна и излезе.

Кити видя, че с мъжа й става нещо. Тя искаше да издебне миг, за да поприказва с него насаме, но той побърза да се изплъзне от нея, като каза, че трябва да отиде в канцеларията. Отдавна стопанските работи не бяха му се виждали така важни, както днес. „Там за тях е все празник — мислеше той, — я тук работите не са празнични: те не чакат и без тях не може да се живее.“