Лев Толстой
Ана Каренина (205)

В десет часа старият княз, Сергей Иванович и Степан Аркадич седяха в стаята на Левин и след като поприказваха за родилката, започнаха разговор и за странични неща. Левин ги слушаше и неволно си спомняше за изминалото, онова, което беше до тая сутрин, спомняше си и за себе си, какъв беше вчера преди това. Оттогава бяха минали сякаш сто години. Той се чувствуваше на някаква недосегаема висота, от която старателно се спущаше, за да не обиди ония, с които говореше. Говореше и непрестанно мислеше за жена си, за подробностите на сегашното й състояние, и за сина си, като се мъчеше да свикне с мисълта за неговото съществуване. Целият мир на жената, който след женитбата бе добил за него ново, неизвестно значение, сега в мислите му се издигна така високо, че той не можеше да го обгърне с въображението си. Той слушаше, че говорят за вчерашния обед в клуба, и си мислеше: „Какво става с нея сега, дали е заспала? Как се чувствува? Какво мисли? Крещи ли синът Дмитрий!“ И посред разговора, по средата на фразата, той скочи и излезе от стаята.

— Прати да ми съобщят мога ли да отида при нея — каза князът.

— Добре, ей сега — отвърна Левин и без да се спре, отиде при нея. Тя не спеше, а разговаряше тихо с майка си, като кроеше планове за предстоящото кръщаване.

Стъкмена, сресана, с кокетна шапчица от нещо синьо, извадила ръце върху одеялото, тя лежеше по гръб; посрещна го с поглед и с погледа си го привличаше към себе си. Погледът й, и без това светъл, засияваше още повече, колкото повече се приближаваше той. На лицето й личеше същата оная промяна от земното към неземното, каквато се вижда върху лицата на покойници; но там е сбогуване, а тук — среща. Сърцето му бе обзето пак от вълнение, подобно на онова, което бе изпитал в минутата на раждането. Тя улови ръката му и го запита дали е спал. Той не можеше да отговори и се извърна, убеден в слабостта си.

— А пък аз се бях унесла, Костя! — каза му тя. — И сега ми е така хубаво.

Тя го гледаше, но изведнъж изразът й се промени.

— Дайте ми го — каза тя, като чу писъка на детето. — Дайте го, Лизавета Петровна, да го види и той.

— Е, хайде, нека те види и татко ти — каза Лизавета Петровна, като изправи и поднесе нещо червено, странно и мърдащо. — Чакайте, най-напред да се стъкмим — и Лизавета Петровна сложи това мърдащо и червено нещо на кревата, започна да разповива и повива детето, като го повдигаше и обръщаше с един пръст и го посипваше с нещо.

Левин гледаше това мъничко жалко същество и правеше напразни усилия да намери в душата си някакви признаци на бащинско чувство. Той изпитваше само погнуса от него. Но когато го разголиха и се показаха неговите тънки-тънки ръчички и крачета, шафранени, също с пръстчета и дори с голям пръст, който се отличаваше от другите, и когато той видя как Лизавета Петровна притиска като меки пружинки тия стърчащи ръчички и ги прибира в платнените пелени, обхвана го такава жалост към това същество и такъв страх да не би тя да го повреди, че той задържа ръката й.

Лизавета Петровна се засмя:

— Не бойте се, не бойте се!

Когато повиха детето и то се превърна в твърда кукличка, Лизавета Петровна го залюля, сякаш се гордееше от своята работа, и се отдръпна, та Левин да може да види сина си в цялата му хубост.

Извърната, без да снема очи, Кити също гледаше натам.

— Дайте го, дайте го! — каза тя и дори понечи да стане.

— Какво правите, Катерина Александровна, не бива да се движите така! Почакайте, ще ви го подам. Нека първо да ни види татко какви сме юнаци!

И Лизавета Петровна вдигна към Левин с едната си ръка (другата подпираше само с пръстите люлеещата се главичка) това странно, люлеещо се и червено същество, което криеше главичката си зад края на пелената. Но то имаше и нос, невиждащи очи и мляскащи устни.

— Прекрасно дете! — каза Лизавета Петровна.

Левин с огорчение въздъхна. Това „прекрасно“ дете му внушаваше само чувство на погнуса и жалост. То съвсем не беше онова чувство, което той очакваше.

Той се извърна, докато Лизавета Петровна го нагласяваше върху непривикналата гръд.

Изведнъж нечий смях го накара да вдигне глава. Смееше се Кити. Детето бе захапало гръдта й.

— Е, стига, стига! — каза Лизавета Петровна, но Кити не го пущаше. То заспа на ръцете й.

— Погледни сега — каза Кити, като обърна детето към него, така че да може да го види. Старческото личице изведнъж се намръщи още повече и детето кихна.

Като се усмихваше и едва сдържаше сълзите си от умиление, Левин целуна жена си и излезе от тъмната стая.

Това, което изпитваше към мъничкото същество, съвсем не беше онова, което той очакваше. В това чувство нямаше нищо весело и радостно; напротив, това беше един нов мъчителен страх; съзнание, че той става отново уязвим. И на първо време това съзнание беше така мъчително, страхът да не би да пострада това безпомощно същество беше така силен, че заглушаваше странното чувство на безсмислена радост и дори гордост, което той изпита, когато детето кихна.